Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (116)

Глава шестдесет и втора
в която се разказва за приключението с вълшебната глава и за други несъществени неща, които все пак не може да не се разкажат

Домакинът на дон Кихот се казваше дон Антонио Морено, богат и умен благородник, любител на благопристойни и прилични увеселения. Като прибра дон Кихот в къщата си, той почна да крои планове как да го накара да прояви лудостта си, но без да му навреди, защото шегите, които причиняват болка, не са шеги, нито пък забавите, които пакостят някому, имат някаква цена. Първото нещо, което направи, беше да нареди да свалят доспехите на дон Кихот, а след това да го извади на показ в тесния му кожен елек, който толкова пъти вече сме споменавали и описвали, като го изведе на един балкон, гледащ към една от главните улици на града, където го изложи на погледите на хората и момчетиите, които го зяпаха, като че ли беше маймуна. Запрепускаха наново пред него натруфените в празнични облекла конници, сякаш се бяха пременили само за него, а не заради празника. Санчо беше предоволен, защото му се струваше, че бе попаднал, неизвестно как, отново на сватбата на Камачо или в дома на дон Диего де Миранда, или в замъка на херцога.

Този ден дон Антонио бе поканил на обяд няколко свои приятели. Всички те се отнасяха към дон Кихот с голяма почит като към странстващ рицар, а той не се побираше в кожата си от гордост и задоволство. Шегите на Санчо бяха толкова забавни, че всички слуги в къщата, както и всички други, които го слушаха, го гледаха, зяпнали в устата му. Когато седнаха на масата, дон Антонио каза на Санчо:

— По наши сведения, Санчо, вие толкова много обичате млечна баница с бяло месо от кокошка и кюфтета, че ако не успеете всичко да изядете, скривате остатъка в пазвата си за следния ден.^[1]

— Не, сеньор, това не е вярно — отговори Санчо, — аз съм по-скоро чистник, отколкото лаком, и моят господар дон Кихот, който присъства тук, знае добре, че с шепа желъди или орехи сме поминували двамата по цяла седмица. Вярно е, че ако се случи да ми дадат телица, тичам за връвчица — искам да кажа, че ям каквото ми дадат и се вреждам както ми падне. Но ако някой рече, че ям лакомо и съм нечист, то бъдете сигурни, че не знае какво говори. Аз бих се изразил иначе, ако не ми вдъхваха уважение почтените сеньори, които са на тази маса.

— Така е — каза дон Кихот, — умереността и чистотата, които Санчо спазва при ядене, могат да се опишат и издълбаят на бронзови плочи за вечен спомен в бъдещите векове. Наистина, когато е гладен, той прави впечатление, че е малко лаком, защото яде бързо и си пълни и двете бузи, но винаги пази чистота, а когато бе губернатор, той се научи да яде така изискано, че се мъчеше да набожда на вилицата си гроздето и дори наровите зърна.

— Как? — извика дон Антонио. — Санчо е бил губернатор?

— Да — отговори Санчо, — на един остров, наречен Баратария. Управлявах го десет дни както си исках. През тези дни загубих спокойствието си и се научих да презирам всички управления на света. Спасих се с бягство и после паднах в една пещера, където мислех, че ще умра, но излязох по някакво чудо жив.

Дон Кихот разказа подробно цялата история на Санчовото губернаторство, като достави на слушателите голяма наслада.

Когато станаха от масата, дон Антонио хвана за ръка дон Кихот и го заведе в една отдалечена стая, където имаше само една маса, която изглеждаше да е от яспис, с крак от същия камък, а върху нея беше сложен бронзов бюст, подобен на тези на римските императори. Дон Антонио разведе първо дон Кихот из цялата стая, обиколи много пъти масата и после му каза:

— Сега, сеньор дон Кихоте, когато вратата е затворена и съм сигурен, че никой не ни слуша, нито вижда, искам да разкажа на ваша милост едно от най-редките приключения или, по-добре казано — една от най-чудноватите случки, каквито човек може да си представи, но при условие, че ваша милост ще запазите в най-пълна тайна това, което ще чуете.

— Кълна ви се — отговори дон Кихот — и за по-сигурно ще покрия тази тайна с каменна плоча. Трябва да знаете, ваша милост дон Антонио — дон Кихот бе научил вече името му, — че говорите с човек, който, макар да има уши да слуша, няма език да разглася чутото. Така че, ваша милост, можете спокойно да излеете в душата ми това, което тежи на вашата душа, и да бъдете уверени, че тайната ви е хвърлена в бездната на мълчанието.

— След това обещание — отговори дон Антонио — аз ще разправя на ваша милост нещо, което ще ви учуди, и така ще облекча донякъде мъката си, че нямам с кого да споделя тайните, които не мога всекиму да поверя.

Дон Кихот гореше от нетърпение да узнае до какво ще доведат всички тези предисловия. Тогава дон Антонио взе ръката му и я прокара по бронзовия бюст, по цялата маса и по ясписовия крак, който я поддържаше, и каза:

— Тази глава, сеньор дон Кихоте, е направена и изработена от един от най-големите вълшебници и магьосници на света, струва ми се, поляк по народност и ученик на прочутия Ескотильо, за когото се разказват какви ли не чудеса. Той беше тук, вкъщи, и срещу хиляда ескудос, които му броих, изработи тази глава, притежаваща свойството и способността да отговаря на всеки въпрос, зададен й на ухото. Той черта фигури, писа знаци, наблюдава звезди и определя пресечни точки и най-сетне стъкми тази глава със съвършенството, което ще можем да преценим утре, защото днес е петък — а в петъчни дни тя онемява — и поради това трябва да изчакаме съботата. През това време ваша милост ще можете да помислите върху въпросите, които ще й зададете, защото от личен опит зная, че във всеки неин отговор се крие само истината.

Дон Кихот се учуди на способността и качествата на главата и беше по-скоро склонен да не вярва на дон Антонио, но като прецени, че остава малко време до опита, въздържа се да каже каквото и да било и благодари само задето му бяха поверили такава голяма тайна. Те излязоха от стаята, дон Антонио заключи вратата и се върнаха в залата, където бяха останалите гости. През това време Санчо им бе разказал много от приключенията и произшествията, които се бяха случили на господаря му.

Същия следобед изведоха дон Кихот на разходка — без оръжие, облечен по градски и с наметало от жълто сукно, под което по това време на годината би се изпотил човек, дори да беше от лед. Възложено бе на слугите да се занимават със Санчо и да не го оставят да излезе от къщи. Дон Кихот яздеше не на Росинант, а на едно едро муле с богати хамути и бавна стъпка. На наметалото на дон Кихот, на гърба му, без той да забележи, закачиха пергамент, на който бе написано с едри букви: „Ето го дон Кихот де Ла Манча“. Щом тръгнаха, надписът почна да привлича погледа на минувачите и понеже те прочитаха гласно: „Ето го дон Кихот де Ла Манча“, дон Кихот не можеше да се начуди, като виждаше как всеки, който го срещне, го разпознава и нарича по име. Той се обърна към дон Антонио, който яздеше до него, и му каза:

— Голямо е предимството, което крие в себе си странстващото рицарство, тъй като славата на този, който го упражнява, се разнася по всички краища на света. Погледнете само, ваша милост сеньор дон Антонио — познават ме дори момчетата в този град, макар и да не са ме виждали никога.

— Така е, сеньор дон Кихот — отговори дон Антонио. — Както огъня не може нито да го скриеш, нито да го спреш, тъй и доблестта не може да остане неизвестна, а тази, която се спечелва с военни подвизи, блести и сияе над всички други.

И ето, случи се, че докато дон Кихот шестваше тържествено, както вече казахме, някакъв кастилец прочете надписа на гърба му и се провикна:

— А бре, човече, дон Кихот де ла Манча! Как можа да се добереш дотук, без да умреш от безчислените удари, които се изсипаха по гърба ти? Ти си луд, но ако лудуваше скрито от хората и затулен в някое кътче, злото нямаше да е голямо, ала ти имаш способността да караш да подлудяват и оглупяват всички, които общуват и се срещат с тебе. Я погледни само тези сеньори, които те придружават! Върни се, безумецо, у дома си и се залови за имота си, грижи се за жена си и остави тези щуротии, които ти разяждат мозъка и объркват ума ти.

— Вървете си по пътя, драги — рече дон Антонио, — и не давайте съвети, когато никой не ви ги е искал. Сеньор дон Кихот де ла Манча е напълно с ума си, пък и ние, които го придружаваме, не сме глупци. Доблестта трябва да бъде почетена, където и да се срещне. Вървете по дяволите и не се бъркайте в чужди работи.

— Бога ми, ваша милост, вие сте прав — отвърна кастилецът. — Да съветваш този човек, е все едно да говориш на стената. Все пак много ми е жал, като виждам как светлият ум, който този побъркан човек — казват — проявява във всички неща, затъва в тинята на странстващото му рицарство. Но нека вашето проклятие — да се махна по дяволите — постигне не само мене, но и цялото ми потомство, ако от днес нататък — да ми е писано дори да живея по-дълго и от Матусалем — ме чуете да дам някому съвет, дори и когато ми го искат.

Човекът със съветите се отдалечи и разходката продължи, но скоро се събра такава тълпа от хлапетии и всякакви хора, които се натискаха да прочетат надписа, че дон Антонио побърза да го махне, като даде вид, че снема друго нещо.

Настъпи нощта и те се върнаха вкъщи, където имаше бал, защото съпругата на дон Антонио — образована, весела, хубава и умна дама — беше поканила свои приятелки да дойдат да почетат госта й и да се позабавляват с нечуваните му лудости. Поканените пристигнаха и след великолепна вечеря балът започна към десет часа. Между гостенките имаше и две дами, игриви и дяволити, които, макар и много почтени, обичаха да се шегуват забавно и безобидно. Една след друга танцуваха те с дон Кихот, така че изтощиха не само тялото, но и душата му. Струваше си човек да види фигурата на дон Кихот — дълъг, изпънат, мършав, жълт, пристегнат в дрехите си, несръчен и преди всичко съвсем не лек. Дамите го ухажваха сякаш крадешком, а и той сякаш крадешком не им обръщаше внимание, но когато се видя притиснат от техните задиряния, той не се стърпя и извика:

— Figite partes adversae!^[2] Оставете ме на мира, нечестиви помисли! Задоволете другаде, сеньори, вашите желания, защото царицата на моите мечти, несравнимата Дулсинея дел Тобосо, не позволява да се покорявам и подчинявам на други желания освен на нейните.

Като каза това, той се отпусна на пода сред залата, съсипан и капнал от непосилните танцувални упражнения. Дон Антонио нареди да го отнесат на ръце в леглото му. Пръв се спусна към него Санчо и му каза:

— Ама че я оплескахте, господарю! Натанцувахте ли се? Да не мислите, че всички храбреци ги бива за танц и че всички странстващи рицари са танцьори? Много се лъжете, ако сте на такова мнение — има хора, които по-скоро ще се осмелят да убият някой великан, отколкото да направят скок във въздуха. Да беше някой от ония танци, при които играчите се пляскат по обувките, можех да ви заместя, защото скачам като орел, но за тези танци съвсем не ме бива.

С тези и други приказки Санчо разсмя гостите, а после отиде да настани господаря си в леглото, като го зави добре, за да се изпоти и излекува от танцьорската болест.

На следващия ден дон Антонио намери за добре да направи опита с омагьосаната глава и заедно с дон Кихот, Санчо, други двама приятели и двете сеньори, които бяха изморили дон Кихот с танци и бяха останали да пренощуват при жената на дон Антонио, се затвориха в стаята, където се намираше главата. Той им обясни свойствата й, повери им тайната и им каза, че за пръв път^[3] ще изпита сега способността на тази вълшебна глава. Никой друг освен двамата приятели на дон Антонио не знаеше тайната на магията, но ако дон Антонио не я беше открил и на тях, те също щяха да се чудят не по-малко от останалите, защото друго не можеше и да се очаква — тъй майсторски и изкусно бе изработена главата.

Пръв се наведе до ухото на главата самият дон Антонио. Той я запита тихо, но така, че да го чуят всички:

— Кажи ми, главо, по силата на скритата в тебе магия, какво мисля аз сега?

Главата му отговори, без да раздвижи устни, но съвсем ясно и разбрано, за да я чуят всички:

— Аз не чета мислите.

Всички останаха смаяни от тези думи, виждайки още повече, че нито в стаята, нито около масата имаше жива душа, която би могла да отговори.

— Колко души сме тук? — запита отново дон Антонио.

— Тук сте — отговори гласът — ти и твоята жена, двама твои приятели, две нейни приятелки, както и прочутият рицар, наречен дон Кихот де ла Манча, и неговият оръженосец, на име Санчо.

Сега вече имаше на какво да се чудят отново, сега вече имаше защо да настръхнат косите на всички от страх. Дон Антонио се поотдалечи от главата и каза:

— Това ми стига, за да се убедя, че не ме е излъгал този, който те продаде, о мъдра, говореща, отговаряща и дивна главо! Нека дойде друг, за да й зададе какъвто си иска въпрос.

Тъй като жените са обикновено нетърпеливи и любопитни, първа пристъпи една от двете приятелки на съпругата на дон Антонио и запита:

— Кажи ми, главо, какво да направя, за да стана много хубава?

Отговорът гласеше:

— Бъди много почтена!

— Нямам други въпроси — каза жената.

След това се доближи другарката й и рече:

— Искам да зная, главо, обича ли ме мъжът ми истински, или не?

Гласът се обади:

— Съди по това, което той върши за тебе, и ще разбереш.

Сеньората, която бе задала въпроса, се отдръпна и каза:

— Нямаше нужда да питам, за да получа такъв отговор, защото по делата на човека можеш наистина да разбереш какви са чувствата му.

После пристъпи един от двамата приятели на дон Антонио и запита:

— Кой съм аз?

— Ти си знаеш — отговори главата.

— Не те питам за това, а искам да зная дали ме познаваш.

— Да, познавам те — отговори гласът, — ти си дон Педро Норис.

— Не искам да зная повече, защото това ми стига, за да разбера, че знаеш всичко.

Той се оттегли и дойде другият приятел и запита:

— Кажи ми, главо, какви са желанията на първородния ми син?

— Казах вече, че не чета желанията, но все пак мога да кажа, че желанието на сина ти е да те погребе.

— Така си е — рече благородникът, — аз сам го виждам и чувствам.

Той не зададе друг въпрос. Пристъпи жената на дон Антонио и запита:

— Не зная какво да те питам, желала бих само да зная — дълго ли ще се радвам на добрия си мъж?

Главата отговори:

— Дълго, защото доброто му здраве и умереният му начин на живот му обещават дълголетие, докато мнозина обикновено скъсяват живота си със своята невъздържаност.

Най-сетне се приближи дон Кихот и запита:

— Кажи ми ти, която отговаряш, истина ли бе, или е сън това, което разказвам, че ми се случи в пещерата на Монтесинос? Ще си нанесе ли моят оръженосец Санчо ударите? Ще бъде ли избавена от магията Дулсинея?

— За историята с пещерата — прозвуча отговорът — може да се каже много нещо — има и от едното, и от другото. Самобичуването на Санчо ще върви бавно, избавянето на Дулсинея от магията ще стигне до желания край.

— Не желая нищо повече да знам — каза дон Кихот. — Видя ли Дулсинея избавена от магията, ще смятам, че са се осъществили изведнъж всички хубави неща, които бих могъл да си пожелая.

Последен пристъпи Санчо и запита следното:

— Ще получа ли, главо, по някаква случайност още веднъж губернаторство? Ще напусна ли жалкия живот на оръженосец? Ще видя ли пак жена си и децата си?

— Ще губернаторстваш у дома си. Ако се върнеш вкъщи, ще видиш жена си и децата си. Ако престанеш да служиш, ще престанеш да бъдеш оръженосец.

— Не е лошо, Бога ми! — рече Санчо Панса. — Аз бих могъл да си дам същите отговори. Дори пророк Перо Грульо^[4] не би казал нещо повече.

— Говедо! — каза дон Кихот. — Какво искаш да ти отговорят? Не ти ли стига, че отговорите на тази глава съвпадат със зададените въпроси?

— Стига ми — отговори Санчо, — но аз бих желал да ми се изясни по-добре и да ми се каже нещо повече.

Повече въпроси не се зададоха, но всички освен двамата приятели на дон Антонио, които знаеха същността на работата, продължиха да се чудят на главата. Сиде Амете Бененхели пожела да разясни веднага тайната, за да не държи света в недоумение и да не смятат хората, че в тази глава се крие някаква магия и изключително чудо. Дон Антонио Морено — пише той — видял в Мадрид една глава, изработена от един гравьор, и си направил по нейно подобие тази вкъщи — за свое удоволствие и за да учудва невежите. Устройството й бе следното: масата, както и кракът й, на който се държеше, и орловите нокти, които бяха поставени в четирите ъгъла на основата за по-голяма здравина, бяха от дърво, боядисани и лакирани като яспис. Главата, която приличаше на бюст на римски император, бронзова на цвят, беше куха, както беше куха и масата, на която беше прикрепен бюстът тъй плътно, че не личеше никаква следа от спойка. Кракът на масата, и той кух, беше свързан с гърлото и гърдите на бюста, а отдолу — с друго помещение, което се намираше под стаята, където беше главата. През цялата тази кухина на крака, масата, гърдите и гърлото на поменатия бюст беше прокарана тенекиена тръба, така добре наместена, че не можеше да се види от никого. В долната стая, съобщаваща се с горната, се настаняваше този, който — прилепил устни до тръбата — трябваше да отговаря на въпросите, тъй че гласът се разнасяше като по някакъв рупор и всяка дума се чуваше съвсем ясно и отчетливо и беше невъзможно да се открие измамата. Един племенник на дон Антонио, досетлив и умен студент, даваше отговорите. Тъй като вуйчо му го предупреждаваше кой ще влезе с него този ден в стаята с главата, лесно му бе да отговори бързо и точно на първия въпрос. На останалите въпроси отговаряше по догадки и тъй като беше съобразителен — умно. Сиде Амете прибавя, че този чуден механизъм трая десет или дванадесет дни, но понеже в града се разнесе слухът, че дон Антонио държи у дома си вълшебна глава, която отговаря на всички въпроси, които й се задават, той се побоя да не би вестта да стигне до ушите на бдителните пазители на светата ни вяра и сам съобщи на господа инквизиторите за случая. Те му заповядаха да я унищожи и да не си служи занапред с нея, за да не смущава невежата тълпа. За дон Кихот и Санчо Панса обаче главата си остана вълшебна, готова да дава отговори, много по-благоприятни за дон Кихот, отколкото за Санчо.

Местните благородници, за да угодят на дон Антонио и за да почетат дон Кихот и му дадат възможност да покаже своите глупости, наредиха да се устроят след шест дни конни състезания с пръстени, но те не се състояха по причини, които ще се посочат по-нататък. На дон Кихот му се прииска да се поразходи из града пеш и несподирен от шум и вълнения. Тъй като се боеше, че ако излезе на кон, ще тръгнат подире му дечурлигата, той тръгна пеш със Санчо и с двама слуги на дон Антонио. Минавайки случайно по някаква улица, той вдигна очи и видя над една врата надпис с големи букви „Тук се печатат книги“. Зарадва се много, защото дотогава не беше виждал печатница, а искаше да знае как се печатат книги. Влезе вътре с придружителите си и видя, че на едно място печатат, на друго коригират, на трето набират, на четвърто променят текстове — с една дума, видя как е уредена една голяма печатница. Дон Кихот се приближи до една голяма каса и запита какво се върши тук. Работниците му обясниха, той се учуди и отмина. Отиде при друг и запита и него — работникът отговори:

— Ей този сеньор, ваша милост — и му посочи един много представителен и добре облечен човек, — е превел една книга от тоскански^[5] на наш кастилски език и аз сега я набирам за печат.

— Какво е заглавието на книгата? — запита дон Кихот.

— Книгата, сеньор, се казва на тоскански „Le bagatelle“.

— А какво значи le bagatelle на кастилски? — запита дон Кихот.

— Le bagatelle — отговори преводачът — значи дреболии, но въпреки скромното си заглавие книгата съдържа твърде добри и важни неща.

— Аз разбирам малко тоскански — каза дон Кихот — и мога да се похваля, че мога да изпея няколко станси от Ариосто. Но кажете ми, ваша милост — не ви питам, за да проверя знанията на ваша милост, а чисто и просто от любопитство, — срещали ли сте в това произведение думата pignata?

— Да, много пъти — отговори преводачът.

— А как я превеждате, ваша милост, на кастилски? — запита дон Кихот.

— Та как да я преведа другояче освен „гърне“.

— Я виж ти! — рече дон Кихот. — Колко сте напреднали, ваша милост, в тосканския език! Хващам се на бас на каквото искате, че тосканската дума place превеждате с „харесва“, piu с „повече“, su — с „горе“ и gui — с „долу“.

— Разбира се — каза преводачът, — тези са съответните им думи.

— Готов съм да се закълна — каза дон Кихот, — че ваша милост не се ползвате с известност, тъй като на този свят винаги зле оценяват блестящите умове и достойните трудове. Колко загубени таланти! Колко забравени гении! Колко неоценени достойнства! Но все пак ми се струва, че да превеждаш от един език на друг — освен ако не е от царствените езици гръцки и латински, — е все едно да гледаш фламандските килими откъм опакото — фигурите се виждат, но те са неясни, защото са покрити с конци, а не личат и гладкостта, и багрите на лицевата страна. При това, за да превеждаш от лесни езици, не се иска ум, нито стил, както те не са необходими и когато преписваш или снемаш копие от една хартия на друга. Съвсем не искам да кажа с това, че не заслужава похвала преводаческият занаят, защото човек би могъл да се занимава и с по-лоши и по-недоходни работи. В тази сметка не влизат двамата прочути преводачи — доктор Кристобал де Фигероа, преводач на „Верният пастир“^[6], и дон Хуан де Хауреги, преводач на „Аминта“^[7], — които са толкова щастливо извършили работата си, че човек се запитва кое е превод и кое — оригинал. Но кажете ми, ваша милост, за ваша сметка ли печатате тази книга, или сте продали правата си на някой книжар?

— Отпечатвам я за своя собствена сметка — отговори преводачът — и смятам да спечеля поне хиляда дуката от първото издание от две хиляди бройки, които ще се разпродадат като топъл хляб, по шест реала едната.

— Няма какво да се каже, добра сметка си правите, ваша милост! — отговори дон Кихот. — Изглежда, че не познавате хитростите на печатарите и връзките, които те имат помежду си. Аз ви уверявам, че когато двете хиляди екземпляра легнат на плещите ви, така ще ви смажат, че ще се ужасите, особено ако книгата не струва много нещо и не е пикантна.

— Тогава какво да правя? — каза преводачът. — Да не би ваша милост да искате да я дам на някой книжар, който ще ми даде срещу правата ми три мараведи и ще смята на всичко отгоре, че ми прави с това голямо благодеяние? Аз не отпечатвам книгите си, за да се прославя в света, защото съм вече достатъчно известен със своите творения — търся печалба, без която славата не струва и петак.

— Бог да ви дари сполука! — рече дон Кихот и мина на друга маса, където преглеждаха коректури от книгата „Светлината на душата“^[8]. Като я видя, той каза:

— Ето какви книги трябва да се печатат, макар че ги има много от същия род, защото много са грешниците, които се нуждаят от тях, и е потребно безкрайно много светлина за потъналите в мрак.

Той отиде по-нататък и видя, че там също коригираха друга книга. Запита за заглавието й и му отговориха, че е втората част на „Знаменитият идалго дон Кихот де Ла Манча“ от някакъв си автор, който живее в Тордесиляс^[9].

— Имам вече сведения за тази книга — каза дон Кихот — и право да си кажа, мислех, че е вече изгорена и превърната в пепел заради нейната несъстоятелност. Но и за нея, както за всяко прасе, ще дойде денят на Свети Мартин^[10], защото измислените истории са толкова по-хубави и забавни, колкото повече се доближават до истината или я наподобяват, а истинските струват толкова повече, колкото са по-истински.

Каза тези думи и излезе, явно ядосан, от печатницата. Същия ден дон Антонио реши да го заведе да види галерите, които бяха на котва в пристанището. Санчо се зарадва много, защото не беше виждал в живота си галера. Дон Антонио предупреди началника на ескадрата, че следобед ще заведе на галерите госта си, прочутия дон Кихот де ла Манча, за когото той, както и цялото население на града, беше вече чул да се говори. А за това, което се случи там, ще ви разкажа в следната глава.