Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и осма
за това как върху дон Кихот се изсипаха едно след друго толкова много приключения, че не му даваха време да си вземе дори дъх

quixote_310_don_quixote_i_sancho_otnovo_v_bitka.jpg

Когато дон Кихот се намери на открито поле, свободен и избавен от задирянията на Алтисидора, той се почувства в истинска родна среда, готов с възобновени душевни сили да се отдаде отново на рицарското си дело. Обърна се към Санчо и му каза:

— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е, добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.

— И все пак — рече Санчо, — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото невинаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.

Потънали в такива и други подобни разговори, странстващите рицар и оръженосец се движеха напред, когато съгледаха след малко повече от левга път дванадесетина души в селско облекло, които, седнали на наметалата си, обядваха на една зелена полянка. До тях бяха опънати и проснати недалеч едно от друго платна, които покриваха някакви предмети. Дон Кихот се приближи до обядващите, поздрави ги вежливо и ги запита какво са покрили с тези платна. Един от тях отговори:

— Сеньор, под тези платна има статуи и релефи на светци за иконостаса, който правим в нашата селска черква. Покрили сме ги, за да не избелеят, а ги носим на рамо, за да не се счупят.

— Ако ми позволите да ги разгледам — каза дон Кихот, — ще ви бъда много благодарен. Трябва да са сигурно много хубави, щом ги носите толкова внимателно.

— Да знаете само колко са хубави! — обади се друг. — Ако ви кажа колко струват, ще има да се чудите. Нито една от тях не струва по-малко от петдесет дуката, а ако искате, ваша милост, да се уверите, че казвам истината, почакайте малко и ще се убедите със собствените си очи.

Той прекъсна обяда си, стана и махна покривалото на най-близката статуя, която представляваше Свети Георги на кон, с увит около краката му змей, промушен с копие през устата и разярен, както винаги го изобразяват. Това не беше обикновена статуя, а истинска скъпоценност. Като я видя, дон Кихот каза:

— Този рицар е бил един от най-добрите странстващи рицари на небесното войнство. Наричали са го Свети Георги и е бил освен това голям защитник на девиците. Дайте да видим и тази другата.

Човекът откри и нея и това беше Свети Мартин на кон, прибрал под наметалото си един бедняк. Щом я зърна, дон Кихот каза:

— Този рицар е също един от воините на християнската вяра, но по мое мнение той е бил по-скоро състрадателен, отколкото юначен, както сам можеш да забележиш, Санчо, тъй като покрива с половината от наметалото си бедняка. Сигурно е било зимно време, иначе — какъвто е бил милосърден — щеше да го даде цялото.

— Надали е било така — рече Санчо, — ами е постъпил навярно според пословицата: „Давай, но с мярка“.

Дон Кихот се разсмя и помоли да вдигнат и друго платно, под което се показа статуята на патрона на Испания, също на кон, с окървавен меч в ръка, повалящ маври и тъпчещ по главите им. Като го видя, дон Кихот каза:

— Ето един истински рицар, и то от войнството на Христа, нарича се Свети Диего Матаморос[1], един от най-доблестните светци и рицари, които са живели някога на земята, а сега са на небето.

Отметнаха след това друго платно и под него се показа Свети Павел, падащ от коня си, с всички подробности на случая, при които приел християнската вяра, така както го изобразяват обикновено по иконостасите. Като го видя толкова живо изваян, та човек би казал, че Христос му говори, а Павел му отговаря, дон Кихот каза:

— Този е бил навремето най-големият враг на Христовата църква и след това неин най-голям защитник, какъвто е имала и ще има през всички времена, странстващ рицар през своя живот и упокоен светец след смъртта си, неуморен работник в лозето Господне, просветител на народите, комуто за училище са служили небесата, а първоучител и наставник му е бил сам Иисус Христос.

Понеже нямаше повече статуи, дон Кихот поръча да ги покрият наново и каза на тези, които ги носеха:

— Смятам за добро предзнаменование, приятели, че видях всичко това, защото тези светци и рицари са се били отдали на същото дело, на което и аз — военното дело. Разликата между тях и мене е само тази, че те са били светци и са се сражавали за небесно безсмъртие, а аз съм грешник и се сражавам за земна слава. Те са завладели небето със силата на своите мишци, защото и царството небесно не е чуждо на силата[2], а аз и досега не зная какво съм завоювал с цената на моите мъки. Но ако Дулсинея дел Тобосо се избави от своите, моята съдба веднага ще стане по-добра, духът ми ще укрепне и може би ще тръгна по път, по-щастлив от сегашния.

— Чул ви Бог, а на дявола олово в ушите! — възкликна Санчо.

Селяните се учудиха както на външността на дон Кихот, така и на думите му, без да разберат и половината от това, което той искаше да каже. Като привършиха обяда си, те вдигнаха на рамене статуите, сбогуваха се с дон Кихот и поеха своя път.

Санчо отново, сякаш за пръв път го слушаше, бе поразен от учеността на своя господар. Струваше му се, че едва ли има на света история или събитие, които да не знае подробно и да не са останали запечатани в паметта му.

— Право да си кажа, господарю — рече Санчо, — ако това, което ни се случи днес, може да се нарече приключение, то е едно от най-сладките и приятни приключения, на които сме попадали, откакто странстваме по света. Излязохме от него без страхове и без бой — нито посегнахме да извадим мечовете си, нито се въргаляха телата ни по земята, нито пък останахме гладни. Благословен да е Господ, че ми позволи да видя това със собствените си очи!

— Имаш право, Санчо — рече дон Кихот, — но трябва да знаеш, че не всички времена си приличат и че невинаги на човек еднакво му върви. Това, което народът нарича на прост език поличби и което не се основава на никакъв природен закон, разумният човек трябва да го смята и преценява като щастливо явление. Стане сутрин някой от тези суеверни хора, излезе от дома си, срещне някой монах от ордена на блажения Свети Франциск и, току-виж, обърнал му гръб, сякаш е срещнал грифон[3], и се върне вкъщи. Разсипе се на друг суеверен човек сол на масата и сякаш че се изсипе мъка в сърцето му. Тези хора си мислят, че природата е длъжна да предупреждава човека за бъдещите нещастия с такива нищожни знаци като тези, които споменах. Просветеният християнин не бива да се опитва да отгатва волята небесна по такъв начин. Когато Сципион пристигнал в Африка и се спънал, щом стъпил на сушата, войниците му решили, че това е лошо предзнаменование. Той обаче веднага разперил ръце, сякаш искал да прегърне земята, и извикал: „Няма да ми избегнеш, Африко, защото те държа здраво в прегръдките си!“ Така че, Санчо, срещата ми с тези свещени образи бе за мене много щастливо събитие.

— И аз така мисля — рече Санчо, — но бих желал, ваша милост, да ми кажете защо испанците, когато влизат в бой, призовават на помощ Сан Диего Матаморос с вика: „Сантяго, и затвори Испания!“[4] Да не би случайно Испания да е отворена, та да трябва да се затваря? Или какво значи това?

— Много си прост, Санчо — отговори дон Кихот. — Разбери, че сам Господ е определил този велик Рицар на червения кръст за патрон и закрилник на Испания, особено в тежките борби, които испанците са водили с маврите. Затова те го призовават и викат за свой защитник във всяко сражение, в което влизат, и много често хората са го виждали действително в боя да разбива, громи, унищожава и избива неверните пълчища. Аз мога да потвърдя това, като дам много примери от достоверни испански летописци.

Санчо премина на друга тема и каза на господаря си:

— Много се чудя, сеньор, на безсрамието на Алтисидора, прислужницата на херцогинята — здравата я е наранил и пронизал този, когото наричат Амур. Казват, че бил сляпо хлапе, но макар и гуреливо или — по-добре казано — без зрение, прицели ли се в някое сърце, колкото и малко да е то, улучва го и го пронизва от единия край до другия със своите стрели. Слушал съм също да казват, че любовните стрели се притъпяват и пречупват в моминската свенливост и благоразумие, но при тази Алтисидора изглежда, че повече се изострят, отколкото притъпяват.

— Забележи, Санчо — каза дон Кихот, — че любовта не зачита никакви закони, нито има в нея сянка от разсъдък; тя е също като смъртта — напада както разкошните кралски дворци, така и скромните овчарски колиби, и когато завладее напълно една душа, най-напред изпъжда от нея страха и свяна. Ето защо Алтисидора откри без срам своите желания и породи в душата ми по-скоро смущение, отколкото състрадание.

— Каква явна жестокост! — рече Санчо. — Каква нечувана неблагодарност! Да бях аз, щеше да ме победи и покори една само нейна любовна думичка. Дявол го взел, що за мраморно сърце, що за бронзови гърди, що за душа от хоросан! Все пак не мога да си представя какво е намерила у вас тази девойка, та да я победи и покори толкова — привлекателност ли, изящество ли някакво, хубост ли, елегантност ли, че всички заедно или поотделно да я увлекат? Правичката да си кажа, много пъти с внимание ви разглеждам от петите до последното косъмче на главата и виждам, че по-скоро можете да уплашите човека, отколкото да го накарате да се влюби във вас. Слушал съм, че хубостта е първото и най-важно качество, което кара хората да се влюбват, та затова не мога да разбера в какво се е влюбила тя, бедната, тъй като ваша милост сте напълно лишен от всякаква хубост.

— Не забравяй, Санчо — възрази дон Кихот, — че има два вида красота — духовна и телесна. Духовната красота се открива и проявява в ума, в благоприличието, в примерното поведение, в щедростта и доброто възпитание, а всички тези качества могат да красят и грозния човек. Когато погледът се спре на тази красота, а не на телесната, поражда се силна и трайна любов. Напълно ми е ясно, Санчо, че не съм красавец, но зная също така, че не съм и някакъв изрод, а за един почтен мъж достатъчно е да не е чудовище, за да бъде силно обичан, разбира се, ако притежава душевните качества, които ти изброих.

Увлечени в тези разговори, те навлязоха в една гора, която се простираше настрана от пътя, и дон Кихот се намери внезапно и неочаквано уплетен в някакви мрежи от зелени нишки, опънати между дърветата. Като не разбираше какво може да е това, той каза на Санчо:

— Струва ми се, Санчо, че тези мрежи предвещават едно от най-странните приключения, които човек може да си представи. Гръм да ме удари, ако магьосниците, които ме преследват, не са решили да ме уплетат в тях и да ме спрат по пътя, за да ми отмъстят за суровостта, която проявих спрямо Алтисидора! Но аз ги уверявам, че да бяха направени тези мрежи не от зелени нишки, а от най-твърд диамант, да бяха дори по-здрави от мрежите, в които ревнивият бог на ковачите[5] впримчи Венера и Марс, аз ще ги разкъсам, сякаш са от водорасли или от памучни нишки.

Но когато се опита да продължи пътя си и да разкъса мрежата, пред него изскочиха ненадейно от гората две прекрасни овчарки. Те бяха овчарки, ако се съдеше по облеклото им, макар че то не бе ушито от кожи и груб плат, а от най-фин брокат и от златоткана тафта. Косите им падаха разпуснати върху раменете и бяха толкова руси, че можеха да съперничат на лъчите на самото слънце. Главите им бяха окичени с венци от зелен лавър и червена иглика. На вид изглеждаха да са между петнадесет и осемнадесет години.

quixote_311_don_quixote_sancho_i_ovcharkite.jpg

Тяхното появяване учуди Санчо, слиса дон Кихот, накара и слънцето да спре своя ход, за да ги погледа — и всички потънаха в прекрасно мълчание. Една от двете овчарки се обърна най-сетне към дон Кихот и му каза:

— Спрете, сеньор рицарю, и не разкъсвайте мрежите, които опънахме тук не за да ви досаждаме, а за да се позабавляваме. И тъй като зная, че навярно ще ни запитате защо са сложени тези мрежи и кои сме ние, ще ви обясня накратко. В едно село на около две левги оттук, където живеят много хора от знатно потекло и мнозина идалговци и богаташи, няколко приятели и роднини решиха да дойдат заедно със съпруги, синове и дъщери, съседи, приятели и роднини и да се повеселят в тази местност, която е една от най-приятните в целия този край. Ние всички образуваме една нова пастирска Аркадия — момичета и момчета, облечени като овчарки и овчари. Научихме наизуст две еклоги, едната от прочутия поет Гарсиласо, другата от славния Камоенс[6], на неговия роден португалски език, но не сме ги още играли, защото едва вчера пристигнахме тук. Между дърветата, край един пълноводен поток, който оросява всички тези поляни, опънахме няколко палатки. През изтеклата нощ опънахме тези мрежи, за да измамим глупавите птички, които, прогонени от шума ни, ще попаднат в тях. Ако желаете, сеньор, да ни бъдете гост, ще ви посрещнем щедро и вежливо, защото засега тук не бива да има скръб и печал.

Тя завърши и не прибави ни дума повече, а дон Кихот отговори така:

— Сигурно, прекрасна сеньора, и самият Актеон[7] не се е учудил и смаял така, когато е съзрял ненадейно къпещата се Диана, както аз останах поразен от вашата хубост. Намирам похвални вашите забавления и ви благодаря за поканата. Ако мога и аз да ви услужа с нещо, само заповядайте и бъдете уверена, че то ще бъде изпълнено, защото моята служба изисква да бъда признателен и благодетелен към всякакви хора, особено към такива благородни личности като вас. И ако тези мрежи, които вероятно заграждат малко пространство, биха преградили цялата повърхност на земното кълбо, аз бих потърсил нови светове, за да мина, без да ги разкъсам. Но за да повярвате на тези мои твърде приповдигнати изрази, знайте, че този, който ви дава това обещание, не е някой друг, а самият дон Кихот де ла Манча — ако това име изобщо е стигнало до вашите уши.

— Ах, скъпа приятелко — каза тогава другата овчарка, — какво голямо щастие сме имали! Виждаш ли този сеньор, който стои пред нас? Знай, че той е най-храбрият, най-влюбеният и най-съвършеният от всички рицари на света, ако, разбира се, не ни лъже и мами историята на неговите подвизи, която е вече напечатана и която четох. Обзалагам се, че неговият спътник е известният Санчо Панса, негов оръженосец, който няма равен на себе си по своите шеги.

— Точно така — рече Санчо, — аз съм този шегобиец и оръженосец, за когото ваша милост говорите, а този сеньор е моят господар, самият дон Кихот де ла Манча, за когото се пише и се разказва в историята.

— Ах! — каза другата. — Нека го склоним, мила, да остане! Нашите родители и братя ще се зарадват безкрайно, защото и аз съм слушала да говорят за смелостта и достойнствата му така, както ти каза. Най-вече се разправя за него, че е най-постоянният и най-верният от всички влюбени на света и че дамата му е някоя си Дулсинея дел Тобосо, която държи по хубост палмата на първенството в цяла Испания.

— И с пълно основание — каза дон Кихот, — ако вашата несравнима хубост не кара човека да се усъмни в това. Но не се мъчете да ме задържите, сеньори, защото точно определените задължения на моята служба не ми позволяват да си отдъхна никъде!

В това време към четиримата се приближи братът на едната овчарка, облечен в богати и разкошни пастирски дрехи също както двете момичета. Те му разправиха, че човекът, който разговаря с тях, е храбрият дон Кихот де ла Манча, а другият — оръженосецът му Санчо, които момъкът познаваше по име, защото и той беше чел историята им. Изящният овчар предложи на дон Кихот услугите си и го помоли да дойде с него до палатките им. Дон Кихот не можа да откаже и тръгна с него. В това време започнаха да плашат птиците. Мрежите се изпълниха с най-различни птички, които — подмамени от техния цвят — летяха право към опасността, която се стремяха да избягнат. Събраха се на това място повече от тридесет души, всички богато облечени като овчари и овчарки. Тутакси им съобщиха, че това са дон Кихот и оръженосецът му, и те се зарадваха много, защото вече знаеха за тях от книгата. Стигнаха до палатките, където намериха постлани богати, обилни и добре наредени трапези. Почетното място дадоха на дон Кихот — всички го гледаха и му се чудеха. Най-сетне, след като раздигнаха трапезите, дон Кихот извиси глас и каза:

— Макар и някои да смятат, че един от най-големите човешки грехове е гордостта, аз мисля, че най-голям грях е неблагодарността, позовавайки се на поговорката: „Адът е претъпкан с неблагодарници“. Откакто разумът проговори у мене, стремял съм се винаги, доколкото ми е било възможно, да отбягвам този грях и ако не мога да се отплатя с добро на направеното ми добро, задоволявам се с желанието да го направя. Ако това не е достатъчно, открито говоря, че са ми сторили добро, тъй като този, който говори и разправя навред за направените му добрини, ще се отплати с добро при първа възможност. Вярно е, че повечето от тези, на които се прави добро, стоят по-долу от онези, които го вършат. А над всички тях стои Бог, върховен дарител, и неговите дарове далеч не могат да се сравняват с всички човешки дарове. Но това безсилие, тази оскъдица на средства се замества донякъде с благодарността. Така че и аз сега, благодарен от все сърце за милостите, които ми оказахте, без да мога да отвърна със същата мярка, съм принуден да се огранича в тесните рамки на моите възможности и да ви предложа само това, с което разполагам. И тъй, аз заявявам, че цели два дни ще разгласям по главния път, който води за Сарагоса, че тук присъстващите сеньори, преоблечени като овчарки, са най-хубавите и любезни девойки на света с изключение само на несравнимата Дулсинея дел Тобосо, единствена господарка на моите мисли, без да искам да обиждам никоя и никого от тези, които ме слушат.

Като чу тези думи, Санчо, който беше изслушал с дълбоко внимание речта на господаря си, извика:

— Може ли да се намери на този свят човек, който би дръзнал да каже и да се закълне, че моят господар е луд? Кажете, ваши милости сеньори овчари — има ли селски свещеник, колкото умен и учен да е той, който би могъл да говори така, както говори господарят ми? Има ли странстващ рицар, каквато и слава да се носи за неговата храброст, който би могъл да ви предложи това, което предложи моят господар тук?

Дон Кихот се обърна към Санчо и с пламнало от гняв лице му каза:

— Може ли да се намери, Санчо, по цялото земно кълбо човек, който да каже, че ти не си глупав, подплатен с глупост и обшит с коварство и подлост?

Кой те кара да се бъркаш в моите работи и да ровиш дали съм умен или луд? Мълчи и не възразявай, ами оседлай Росинант, ако не е оседлан — ще вървим да изпълним даденото обещание! Правдата е на моя страна и можеш отсега още да смяташ за победен всеки, който би пожелал да ми противоречи.

Той стана от мястото си страшно разгневен и явно ядосан и смая всички присъстващи, като ги остави да се чудят — за луд ли да го смятат, или за умен. Опитаха се да го убедят да не си поставя такава задача, казвайки му, че са им добре познати неговите чувства на признателност и че няма нужда да дава нови доказателства, за да покаже смелостта си, защото предостатъчни са подвизите, разказани в историята му. Дон Кихот не отстъпи от своето решение и като възседна Росинант, взе щита си, хвана здраво копието, потегли и излезе на главния път, недалеч от зелената поляна. След него се движеше Санчо върху своя Сивчо, както и цялата пастирска дружина, жадна да види до какво ще доведе дръзкото му и нечувано решение.

Стигнал, както вече казахме, пътя, той разцепи простора със следния вик:

— Ей вие, пътници, странстващи рицари, оръженосци, конници и пешаци, които минавате по този път или ще минете по него през идните два дни! Знайте, че странстващият рицар дон Кихот де ла Манча е застанал тук, за да провъзгласи, че никой в света не може да се сравни по хубост и любезност с нимфите, които обитават тези поляни и гори, с изключение на господарката на моето сърце Дулсинея дел Тобосо. А който е на по-друго мнение, нека се яви — аз го чакам тук!

Два пъти произнесе тези думи и двата пъти никой любител на приключения не се обади. Но съдбата, която го водеше от добро към по-добро, тъй отреди, че след малко се зададоха по пътя множество конници, повечето с копие в ръка. Щом ги съгледаха, придружителите на дон Кихот обърнаха гръб и се отдалечиха настрана от пътя, защото разбраха, че ако останат там, можеха да се изложат на някоя опасност.

Единствен дон Кихот с безстрашно сърце остана непоколебим на мястото си, а Санчо се скри зад Росинант като зад щит. Копиеносците се приближиха и един от тях, който вървеше напред, започна да вика на дон Кихот:

— Дръпни се от пътя, дяволско чедо, ще те смачкат биковете!

— Ех ти, негоднико! — отговори дон Кихот. — Няма за мене страшни бикове, ако ще да са и от най-буйните, които се развъждат край бреговете на Харама[8]! Признайте, разбойници, така както сте се събрали накуп, че е истина това, което току-що разгласих! Не го ли направите, ще трябва да се биете с мене!

quixote_312_don_quixote_sancho_i_bikovete.jpg

Нито говедарят има време да отговори, нито пък дон Кихот да се отстрани от пътя, дори и да искаше да го направи. Стадото буйни бикове, кротките волове[9], както и цяла тълпа от говедари и разни други хора, които караха биковете към едно селище, където на следния ден трябваше да се състоят борби, премина като хала над дон Кихот, Санчо, Росинант и Сивчо и ги събори и търколи на земята. Санчо бе смазан, дон Кихот — изплашен, Сивчо — смачкан, а и Росинант — не напълно в ред. Със сетни усилия всички успяха да се изправят на краката си и дон Кихот, ту падайки, ту ставайки, бързо се затече подир стадото.

— Спрете и чакайте, подли злосторници! — крещеше той. — Насреща ви се е изправил един-единствен рицар, който нито по нрав, нито по вид е от тези, които казват: „Бяга ли врагът, построй му мост от злато!“

Виковете му обаче не спряха бързащите пътници. На заканите те обърнаха толкова внимание, колкото на ланшния сняг. Най-сетне, капнал от умора, дон Кихот се спря, повече от яд, отколкото от чувство на задоволена мъст, и седна край пътя да дочака Санчо, Росинант и Сивчо. Те се приближиха, господарят и слугата възседнаха добичетата си и без да се върнат, за да се сбогуват с обитателите на мнимата и подправена Аркадия, продължиха пътя си доста засрамени, тъй като нямаха много основание да бъдат доволни.

quixote_313_don_quixote_otnovo_v_bitka.jpg
Бележки

[1] Патрон на Испания е св. Яков, на испански Сантяго или още Сан Диего. Носил е прозвището „Матаморос“, което значи мавроубиец, защото според легендата е участвал от християнска страна в много битки срещу маврите.

[2] Цитат из евангелието на Матея, XI, 12.

[3] Грифон — страшно митологично чудовище — половин орел, половин лъв.

[4] Santiago y cierra España — стар боен испански вик, който значи: „На помощ, Сантяго, и направи Испания непревземаема за враговете!“ Санчо тълкува cerrar в буквалния му смисъл — затвори.

[5] Бог на ковачите е Хефест, на латински Вулкан. Според митологията той изненадал съпругата си Афродита (Венера) да му изневерява с бога на войната Арес (Марс) и хвърлил върху тях здрава мрежа.

[6] Луис де Камоенс — прочут португалски пост (1525–1580). Автор на „Луисиада“, най-известното произведение на португалската литература, в което се описват приключенията и откритията на Васко да Гама.

[7] Актеон (митол.). — Актеон изненадал къпещата се Артемида (Диана) и бил превърнат от богинята в елен, който разкъсват собствените му кучета. В оригинала името му е дадено погрешно Антеон, грешка, често повтаряна в испанската литература от тази епоха.

[8] Харама — река в Кастилия, приток на Тахо, която напоява пасбища, където се развъждат най-добрите бикове за борба.

[9] Буйните бикове за борба се предвождат винаги от стадо волове.