Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета
за онова, което се случи със знаменития идалго в хана, който той взе за замък

quixote_048_sancho_podhvyrlian_na_odealo.png

Като видя дон Кихот легнал напреки на самара, ханджията запита Санчо какво се е случило. Санчо отговори, че няма нищо особено, но че господарят му паднал от една скала и си натъртил силно ребрата. Жената на ханджията се различаваше от обикновените ханджийки, понеже беше по природа милостива и състрадателна към болките на ближния си. Тя веднага се залови да лекува дон Кихот и повика на помощ дъщеря си, която беше много мила девойка. В хана служеше и една мома от Астурия, с широко лице и сплесната глава, чипоноса, едното око кривогледо, а и другото не съвсем в ред. Вярно е, че затова пък беше сложена чудесно и това уравновесяваше напълно останалите й недъзи: на ръст не надхвърляше седем педи от главата до петите, а раменете й бяха толкова високо повдигнати, че я караха да гледа повече, отколкото желаеше, към земята. Тази миловидна прислужничка се притече на помощ на девойката и двете заедно постлаха на дон Кихот страшно неудобно легло в едно таванско помещение, което, по всичко личеше, беше служило години наред за плевник. В същото помещение, малко настрана от леглото на дон Кихот, беше настанено и леглото на един мулетар. Макар и стъкмено със самарите и чуловете на мулетата му, то все пак беше много по-удобно от онова на дон Кихот, направено от четири грапави дъски, сложени върху две различни по височина магарета. Дъските бяха покрити с тънък като черга дюшек, толкова неравен и твърд, че ако не беше вълната, която се показваше тук-таме от прокъсаните места, човек би казал, че е пълен с камъни. На леглото бяха постлани два чаршафа сякаш от биволска кожа и едно толкова изтъркано одеяло, че нишките му можеха да се преброят.

На този злополучен креват легна дон Кихот и малко след това ханджийката и дъщеря й започнаха да облепват тялото му от горе до долу с пластири, а Мариторнес, така се казваше прислужничката, им светеше със светилник. Като видя синиците по тялото на дон Кихот, ханджийката каза, че комай приличат на следи от удари, а не от падане.

— Никакви удари! — възрази Санчо. — Скалата беше толкова грапава и остра, че при падането той се удари на много места.

След това добави:

— Не забравяйте, ваша милост сеньора, да запазите някой и друг пластир, защото има и други нуждаещи се. И моята гърбина ме боли.

— Какво? И вие ли паднахте? — запита ханджийката.

— Не, аз не паднах — отговори Санчо, — но като видях как зле се сгромоляса господарят ми, така се стреснах, че ме заболя цялото тяло, сякаш ме бяха погалили с хиляда тояги.

— Да, това се случва — обади се девойката. — Много пъти съм сънувала, че падам от кула и безкрайно летя, докато стигна до земята. След това се събуждам и се чувствам тъй разтърсена и разбита, като че ли наистина съм паднала.

— Там е работата, сеньора — рече Санчо, — че не насън, а в най-будно състояние — бях по-буден, отколкото съм сега — тялото ми посиня не по-малко от тялото на господаря ми дон Кихот.

— Как се казва този рицар? — запита прислужничката Мариторнес.

— Дон Кихот де ла Манча — отговори Санчо Панса. — Той е странстващ рицар, и то от най-храбрите и най-силните, каквито светът отдавна не е виждал.

— Какво значи странстващ рицар? — запита прислужничката.

— Да не сте вчерашна, та да не знаете какво значи това! — възкликна Санчо Панса. — Знайте прочее, сестро, че странстващ рицар е човек, който може ей сега да бъде пребит от бой, а само миг след това да стане и император. Днес е най-клетото и най-бедното създание на света, а утре разполага с две или три кралски корони, които може да подари на своя оръженосец.

— Как може тогава — намеси се ханджийката — да сте оръженосец на такъв славен господар, а да не сте се сдобили досега, както ми изглежда, поне с едно графство?

— Рано е още — отговори Санчо. — Няма и месец, откакто сме тръгнали да търсим приключения и още не сме попаднали на истинско. А нерядко се случва едно да търсиш, а друго да намериш. Все пак истината е, че ако моят господар дон Кихот се излекува от тези рани или от това падане, а и аз остана невредим, не бих се отказал от надеждите си дори и срещу най-високите титли на Испания.

Дон Кихот, който слушаше много внимателно разговора, седна криво-ляво на леглото, хвана ханджийката за ръка и й каза:

— Повярвайте ми, красива сеньора, вие можете да се смятате за щастлива, че сте ме приютили във вашия замък. Няма да ви говоря за моята личност, защото е унизително да хвалиш сам себе си, но моят оръженосец ще ви обясни кой съм. Искам само да ви заявя, че вечно ще запазя спомен на благодарност за услугата, която ми направихте, и ще ви бъда признателен през целия си живот. Ако по волята на небесата не бях безвъзвратно покорен на законите на любовта и на очите на онази красива неблагодарница, чието име тихичко мълвя, уверявам ви, че очите на тук присъстващата прекрасна девойка щяха да заробят моята свобода.

quixote_049_don_quixote_dyrzhi_sancho_za_glavata.png

Ханджийката, дъщеря й и простодушната Мариторнес, съвсем слисани, слушаха словата на странстващия рицар, които, на гръцки да бяха казани, нямаше да бъдат по-неразбрани, макар и да се досещаха, че са израз на вежливост и любовни излияния. Тъй като не бяха свикнали да им се говори по този начин, те го гледаха и се чудеха, защото той им се виждаше съвършено различен от мъжете, които познаваха. Поблагодариха му за неговите любезности с думи от техния си ханджийски речник и напуснаха помещението, като астурийката Мариторнес остана да лекува Санчо, който имаше не по-малко нужда от помощ. Мулетарят беше уговорил с Мариторнес да прекарат заедно нощта и тя му беше дала дума, че щом си легнат гостите и заспят господарите, ще го навести, за да удовлетвори всичките му желания. За тази славна мома се говореше, че винаги изпълнявала обещанията си, дори тогава, когато давала дума вдън гори тилилейски, без какъвто и да е свидетел. Тя твърдеше, че е от знатен произход, но не намираше, че е срамота да слугува в хана, защото, както казваше, нещастия и трагична съдба я бяха докарали до положение да върши този долен занаят. Твърдото, тясно, жалко и зле стъкмено легло на дон Кихот беше поставено в средата на помещението, през чийто покрив се виждаха звездите. До него Санчо нареди своята постеля от рогозка и одеяло, което сякаш бе тъкано от кълчища, а не от вълна. Зад тези две легла се намираше леглото на мулетаря, направено, както беше вече казано, със самарите и чуловете на двете му най-добри мулета. Той водеше дванадесет, всички те с лъскав косъм, охранени и красиви, защото беше един от най-богатите мулетари в Аревало, така поне отбелязва самият автор на този разказ, който го познавал добре, а според както казват някои, му бил дори и роднина[1]. Това показва, че Сиде Амете Бененхели е бил много изчерпателен и много точен разказвач, защото не е премълчал никаква подробност, колкото и дребна и незначителна да е тя. Той може да служи за пример на онези много важни летописци, които ни разказват събитията съвсем накратко и сбито, като изпускат поради нехайство, злонамереност или невежество най-същественото в тях. Слава на автора на „Табланте де Рикамонте“, а също и на автора на онази друга книга, в която се разказват деянията на граф Томиляс, за точността на всички описания![2]

И тъй, след като отиде да нахрани добичетата си, мулетарят се прибра и се изтегна в леглото си в очакване на винаги вярната на думата си Мариторнес. Санчо, облепен с пластири, лежеше на рогозката си, но не можеше да заспи поради силните болки в ребрата си. Дон Кихот изпитваше болки по същите места и лежеше, ококорил очи като заек. В целия хан цареше тишина и само фенерът, закачен на вратника, хвърляше светлина.

Това необикновено спокойствие и навикът на нашия рицар да размишлява за подвизите, описвани на всяка страница от книгите, които бяха причинили нещастието му, събудиха в неговото въображение една от най-странните лудости, които човек може да си представи. Той си въобрази, че се намира в прочут замък — казано е вече, че за него всички ханове, в които се подслоняваше, бяха замъци — и че дъщерята на ханджията, която за него беше дъщеря на владетеля на замъка, се беше влюбила в него, покорена от благородния му вид, и беше решила тази нощ, тайно от своите родители, да легне при него в леглото му. Вземайки това построение на болното си въображение за чиста действителност, започна с безпокойство да мисли за опасното положение, в което можеше да изпадне неговата добродетел, и реши твърдо в сърцето си да не изменя на своята сеньора Дулсинея дел Тобосо дори и ако самата кралица Хинебра и придворната й дама Кинтаньона биха се явили пред очите му.

Часът (зловещ за него) на любовната среща го завари потънал в тези налудничави мисли. По риза и боса, с коса, стегната в груба бархетна кърпа, астурийката влезе да търси мулетаря в спалнята на тримата мъже, като стъпваше тихо и предпазливо. Едва беше прекрачила прага, и дон Кихот я усети. Въпреки пластирите и нестихващите болки той се надигна в леглото си и протегна ръце, за да поеме в обятията си красивата девойка. Астурийката, безмълвна и напрегната, простряла напред ръце, търсеше своя възлюблен, но попадна в обятията на дон Кихот. Той я хвана здраво за китките, притегли я към себе си, без тя да посмее и дума да каже, и я накара да седне на леглото му. Той опипа веднага ризата й, която, макар и да беше от зебло, му се стори, че е от най-тънък и нежен лен. На китката си прислужничката носеше стъклени мъниста, които за него блестяха като най-скъпи ориенталски бисери. Косите й, които до известна степен наподобяваха конска грива, му се сториха като жички от най-чисто арабско злато, чийто блясък затъмнява самото слънце. А дъха й, дъх на вмирисано месо, той оприличи на най-сладко ухание. С една дума, той си я представи точно такава, каквато бе принцесата, описана в романите, които бе чел, принцеса, която, в плен на любовта си, отива богато накитена да посети ранения рицар. Заслепението на бедния идалго беше толкова голямо, че всички уловими с осезанието и обонянието белези на тази мома, които биха отвратили всеки друг мъж освен мулетаря, не можеха да го изтръгнат от заблудата му. Струваше му се, че държи в обятията си богинята на красотата. Като я притискаше здраво, той започна да й говори с тих и прочувствен глас.

— Желал бих — шепнеше той — да съм в състояние, благородна и красива сеньора, да ви изкажа достойна за вашата красота благодарност, но съдбата, която преследва неуморно добродетелните хора, ме прикова към постелята, в която лежа сега с тъй разбито и разнебитено тяло, че ми е наистина невъзможно, колкото и голямо да е желанието ми, да удовлетворя вашата страст. Но към тази невъзможност се прибавя и друга, много по-голяма: думата, която дадох на безподобната Дулсинея дел Тобосо, единствена господарка на най-скритите ми мисли. Ако не съществуваше това съображение, не бих се показал толкова наивен, за да пропусна щастливия случай, който преголямата ви любезност ми поднася.

Прегърната от дон Кихот, Мариторнес, която нито следеше, нито можеше да разбере думите му, се бе объркала и изпотила от страх, като се мъчеше да се изтръгне тихомълком от ръцете му. Мулетарят, когото порочните желания държаха буден, беше усетил приятелката си още при първите й стъпки в стаята. Той изслуша внимателно словата на дон Кихот и като подозираше, че астурийката е на път да му измени, приближи се до леглото на идалгото и застана там неподвижен, за да разбере какво той преследва с непонятните си за него слова. Когато забеляза, че момата се мъчи да се отскубне от ръцете на дон Кихот и че той я задържа насила, шегата му се видя дебела. Мулетарят вдигна високо ръката си и стовари върху челюстите на влюбения рицар такъв страшен юмрук, че напълни устата му с кръв. Като реши, че това не е достатъчно, той скокна върху дон Кихот и почна да го гази по ребрата, като стъпваше ситно по тях. Леглото, което и без това едва се крепеше, не можа да понесе добавъчната тежест на мулетаря и рухна.

Ханджията, който се събуди от страшния шум, веднага се сети, че Мариторнес трябва да е забъркана в тази каша, още повече, че не отговори на неговото повикване. Овладян от това подозрение, той стана, запали едно светилниче и се отправи към мястото, откъдето се беше чул трясъкът. Прислужницата, като разбра, че господарят й идва много сърдит, се смути, изплаши се, хвърли се в леглото на Санчо, който спеше дълбок сън, и се сви там на кълбо. Ханджията влезе и извика:

— Къде си, уличнице? Навярно пак си забъркала някаква каша.

Междувременно се събуди и Санчо. Като почувства върху си тежестта на друго тяло, помисли, че го души таласъм и замаха с ръце на всички посоки, като нанесе доста удари на Мариторнес. Премаляла от болка и загубила търпение, тя от своя страна започна да го налага тъй юнашки, че той съвсем се разсъни. Като получаваше удари, без да знае от кого, Санчо се понадигна колкото можа в леглото си, сграбчи Мариторнес и между тях се подкачи най-разпаленото и забавно сборичкване на света. Светилничето, което държеше ханджията, позволи на мулетаря да види, че любимата му е в опасност. Той изостави дон Кихот, за да й се притече на помощ. Към нея се спусна и ханджията, но със съвсем друго намерение, защото беше убеден, че прислужничката е причина за цялата олелия, и беше решил, че трябва да я накаже. И както в поговорката: „Кучето по котката, котката по мишката“, мулетарят бъхтеше Санчо, Санчо удряше слугинята, слугинята му връщаше ударите, а ханджията биеше нея. Всички работеха с такова усърдие, че нямаше за тях нито миг почивка. По едно време светилникът на ханджията угасна и тогава именно се разигра най-интересната сцена: в тъмнината юмруците се сипеха с такава настървеност и така наслуки, че там, където попаднеха, здраво местенце не оставяха.

В хана нощуваше случайно един жандарм от старата Санта Ермандад на Толедо, който, чувайки странния шум на борбата, взе късия си жезъл и тенекиената кутия с книжата си[3], влезе в тъмното помещение и извика:

— Спрете в името на правосъдието! Спрете в името на Санта Ермандад!

Жандармът се натъкна първо на съсипания от бой и безжизнен дон Кихот, който лежеше по гръб върху счупеното си легло. Хвана го за брадата и продължи да вика: „Дайте път на правосъдието!“, но като разбра, че човекът, когото държеше за брадата, не дава никакви признаци на живот, реши, че е мъртъв и че хората около него са негови убийци. Тогава той изкрещя още по-силно:

— Да се затворят вратите на хана! Никой да не излиза, защото тук има убит човек!

Този глас стресна всички и всеки един от тях спря саморазправата там, където заповедта го завари. Ханджията се оттегли в стаята си, мулетарят си легна отново върху самарите, Мариторнес се прибра в слугинската си стаичка. Само клетите дон Кихот и Санчо не можаха да се помръднат от местата си.

Жандармът пусна брадата на дон Кихот и излезе да потърси светлина, за да открие и задържи престъпниците. Но не успя да намери, защото ханджията беше изгасил нарочно фенера на вратника, преди да се прибере в стаята си. Наложи се да отиде при огнището, където с много труд и след доста време съумя да запали едно светилниче.

quixote_050_ei_taka_se_pie_vino.png
Бележки

[1] В Испания, в началото на XVII век, по-голямата част от мулетарите били маври.

[2] „Табланте де Рикамонте“ — рицарски роман, издаден в Толедо през 1513 година и изграден върху френски летописи. Граф Томиляс е герой на издадения в Севиля през 1498 година роман на Енрике де Олива.

[3] Къс жезъл (или половин жезъл), зелен по цвят, е бил отличителният белег, атрибут на власт, на низшите чинове на старата Санта Ермандад. В тенекиена кутия те са носели официални документи за установяване на служебното си положение.