Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста
в която продължава разказът за лудостите, които дон Кихот в качеството си на влюбен счете за нужно да извърши в Сиера Морена

quixote_082_don_quixote_i_zaicite.png

Разказът за деянията на Рицаря на печалния образ, който остана сам в планината, продължава така. Дон Кихот, по риза и гол от кръста надолу, се преметна няколко пъти и като видя, че Санчо си е отишъл, защото не желаеше повече да гледа подобни глупости, качи се на върха на една висока скала и там се отдаде на размишления, които още от по-рано го занимаваха, без да беше се спрял на някакво решение. Въпросът, който го занимаваше, беше: кое ще бъде по-уместно и по-подходящо за него — да подражава на яростната лудост на Роланд или на меланхоличното умопомрачение на Амадис. Като говореше сам на себе си, той разсъждаваше така:

„Всички казват, че Роланд бил храбър и доблестен рицар, но какво има чудно в това, след като всички знаят, че е бил омагьосан и за да го убиеш, е имало само един начин: да забиеш най-обикновена игла в ходилата, а той винаги е носил обувки със седем железни подметки[1]. И все пак никакви магии не му помогнали срещу Бернардо дел Карпио, който го удушил със собствените си ръце в Ронсесвалиес. Но нека оставим настрана въпроса за неговата храброст и да се позанимаем с лудостта му, защото с положителност се знае, че е полудял, след като попаднал на някакви следи[2] край един извор и след като един овчар му донесъл новината, че Анхелика е спала, и то не само веднъж, с Медор, млад и къдрокос мавър, паж на Аграманте[3]. Какво има чудно тогава в това, че е полудял, ако действително се е уверил, че любимата му не е била вярна? Но как мога аз да му подражавам в безумията, щом като причините, които са го подтиквали към тях, не важат за мене? Защото смея да се закълна, че моята Дулсинея дел Тобосо в живота си не е срещала истински мавър в мавърска носия[4] и че и днес е толкова чиста и целомъдрена, както в деня, когато я е родила майка й. Значи аз бих действал съвсем несправедливо, ако си я представя такава, каквато не е, и изпадна в лудост, подобна на тази на яростния Роланд. Виждам, от друга страна, че Амадис Галски, без да си е загубил ума и без да е вършил лудости, си е спечелил име на верен в любовта си рицар, и няма равен на себе си в това отношение. Според както се разбира от неговото житие, той не е направил нищо друго — когато се видял пренебрегнат от любимата си Ориана, която му заповядала да не се явява пред очите й, докато не го повика, — освен да се оттегли на Пеня Побре и там, в обществото на един отшелник, потънал в скръб и печал, да се отдаде на плач, докато небесата се смилили над него. Ако такава е самата истина, а аз зная, че е такава, защо тогава да си давам труд да се разголвам и да досаждам на тези дървета, които никакво зло не са ми сторили? Защо да размътвам бистрите води на тези ручеи, които ще утолят жаждата ми? Не, нека бъде безсмъртна паметта на Амадис! Доколкото е възможно, той ще послужи за пример на дон Кихот де ла Манча, за когото ще кажат същото, което са казали за друг един: «Ако не е извършил нищо велико, то е умрял със силното желание да го извърши.»[5] Щом като аз не съм нито отхвърлен, нито презрян от Дулсинея, достатъчно е, както вече казах, че съм далеч от нея. Щом е тъй, напред и на работа: възкръснете в паметта ми вие, подвизи на Амадис, и научете ме как точно да постъпя, за да ви подражавам! Аз зная, че той предимно се е молил на Бога. Това ще направя и аз.“

Дон Кихот наниза десет големи желъда и си направи молитвена броеница.[6] Много го смущаваше мисълта, че не може да намери там отшелник, който да го изповяда и да му бъде утеха. Прекарваше времето си в разходки из полянката, като пишеше по ситния пясък или изрязваше по корите на околните дървета множество стихове, в които изразяваше своята скръб, а в някои от тях възхваляваше Дулсинея. Но когато го намериха, единствените стихове, които бяха останали неповредени и можеха да се прочетат, бяха следните:

Дървеса, треви, цветчета,

в тоя кът усамотен

идвам с моята несрета.

Ако сте добри към мен,

чуйте жалбата ми клета!

Нека днес под тоя свод

мъката си да излея.

Над един разбит живот

рони сълзи дон Кихот,

разделен от Дулсинея дел Тобосо.

 

Влюбен с обич несравнима,

отдалеч при вас дойде,

скрит от своята любима,

без да знае през къде,

как и през какво премина.

Ерос, син на злобен род,

го предаде в плен на нея.

Сякаш че река без брод,

лее сълзи дон Кихот,

разделен от Дулсинея

дел Тобосо.

 

Търсещ битки знаменити

по скали и по гори,

с чувства пламенни в гърдите,

само горести откри

в бурените и скалите.

Като някой зъл деспот

би го с бич Амур злодея.

Впрегнат във жесток хомот,

лее сълзи дон Кихот,

разделен от Дулсинея

дел Тобосо.[7]

Тези, които намериха стиховете, се смяха немалко, особено на добавката „дел Тобосо“ към името на Дулсинея, защото навярно помислиха, че дон Кихот се е боял да не би стиховете да останат непонятни, ако спомене Дулсинея, без да добави „дел Тобосо“. Това предположение се оказа вярно според както сам призна по-късно нашият рицар. Освен тези дон Кихот написа още много други стихове, но, както вече казахме, само тези три куплета можаха да се разчетат напълно. И така той прекарваше времето си, като съчиняваше стихове, въздишаше, зовеше фавните и силваните[8] на тези лесове, нимфите на реките, влажната и печална Ехо[9] и ги молеше: Ехо да му отговори, нимфите да го утешат и фавните и силваните да го изслушат. Запълваше времето си, като търсеше някои треви, за да се подкрепи с тях до завръщането на Санчо, но ако той беше се забавил вместо три дена[10] три седмици, Рицарят на печалния образ щеше толкова да се обезобрази, че и собствената му майка нямаше да го познае.

Добре ще е сега да го оставим да въздиша и съчинява стихове и да разкажем как Санчо Панса изпълни посланическата си мисия. Случи се така, че на втория ден от пътуването си, след като излезе на главния път и тръгна да търси как най-бързо да стигне в Тобосо, той се озова пред хана, където го бяха мятали с одеялото. Щом като го видя, и му се стори, че отново лети във въздуха. Не пожела да влезе, макар и по този час да можеше и да трябваше да се отбие в него, защото беше време да се нахрани, а той беше гладен и много му се искаше да хапне нещо топло след толкова дни сухоежбина.

Гладът го застави да се запъти към вратата на хана, без още да бе решил дали ще влезе. Докато се колебаеше, от хана излязоха двама души, които веднага го познаха. Единият от тях каза на другия:

— Кажете ми, сеньор лиценциат, онзи конник там не е ли Санчо Панса, за когото икономката на нашия любител на приключения каза, че е напуснал селото като негов оръженосец?

— Той е, разбира се — потвърди лиценциатът, — и язди коня на дон Кихот.

Беше невъзможно двамата пътници да не познаят Санчо, тъй като това бяха свещеникът и бръснарят от родното му село, същите, които бяха прегледали и осъдили книгите на аутодафе. Щом познаха Санчо Панса и Росинант, те се приближиха до него, любопитни да узнаят нещо за дон Кихот. Свещеникът го повика по име и му каза:

— Приятелю Санчо Панса, къде остана твоят господар?

Санчо Панса ги позна веднага и реши да не разкрива мястото, където се намираше господарят му в планината и да не казва и думичка за състоянието му. Отговори им, че дон Кихот е останал някъде и че върши някаква много важна работа, която за нищо на света той не може да им разкрие.

— Не говори така, Санчо Панса — рече бръснарят. — Не ни ли кажеш къде се намира той, ние можем да си помислим — а вече не сме много далеч от подобна мисъл, — че си го убил и ограбил, щом яздиш собствения му кон. Работата е сериозна, ти трябва или да ни кажеш къде е господарят на коня, или зле ще си изпатиш.

— На мене тези закани не ми минават, защото вие добре знаете, че аз не съм способен да обера и убия човек. Хората ги убива или самата им съдба, или Господ, който ги е създал. Господарят ми се е оттеглил на покаяние в онази там планина, и то съвсем доброволно.

След това Санчо отприщи бента и им разказа на един дъх за състоянието, в което се намира дон Кихот, за изпитанията, които бяха преживели, за писмото, което носеше до Дулсинея дел Тобосо, дъщеря на Лоренсо Корчуело, в която господарят му бил влюбен до уши. Двамата приятели останаха удивени от всичко, което чуха. Макар и да знаеха за лудостта на дон Кихот и да познаваха нейното естество, те не можеха да не се чудят, колчем научаваха нещо ново за нея. Поискаха от Санчо Панса да им покаже писмото, което носеше за сеньора Дулсинея дел Тобосо. Той им обясни, че писмото е написано в един бележник и че господарят му поръчал да го даде да се препише в първото селище, през което ще мине. Свещеникът настоя да му го покаже и му обеща да го препише грижливо. Санчо бръкна в пазвата си, за да потърси бележника, но не го намери, а не можеше и да го намери, дори и да бе търсил цял ден, тъй като бележникът беше останал у дон Кихот. Той беше забравил да му го даде, а и Санчо не беше се сетил да му го поиска.

Когато Санчо видя, че не може да намери бележника, побледня като мъртвец. Опипа си още един път набързо дрехите от горе до долу и още веднъж се убеди, че го няма. Съвсем неочаквано хвана с две ръце брадата си и почна безмилостно да я скубе, а след това набързо и без да си поеме дъх, нанесе по лицето си и право по носа си половин дузина удари, като съвсем го разкървави. Като видяха това, свещеникът и бръснарят го запитаха какво става с него и защо така зле се подрежда.

— Какво може да ми се е случило? — рече Санчо. — Случи ми се това, че губя ей тъй, само в един миг, три магарета, едри като слонове.

— Как тъй? — запита бръснарят.

— Загубих бележника — обясни Санчо — с писмото до Дулсинея и с един запис, подписан от господаря ми, в който заръчваше на племенницата си да ми даде три от четирите или петте магарета, които имал в стопанството си.

Покрай това Санчо им разказа и за загубата на собственото си магаре. Свещеникът го утеши и му каза, че щом намерят господаря му, той ще му каже да напише нов запис на отделен лист хартия, както е обичаят, защото записи, направени в бележници, нямат законна сила и не задължават никого.

Санчо се утеши и каза, че щом като тъй стои работата, загубата на писмото до Дулсинея не е толкова страшна, тъй като той почти го знае наизуст и те могат да го напишат на чисто по негова диктовка, както и когато решат.

— Хайде, Санчо, кажи ни съдържанието му — рече бръснарят. — Ние ще седнем след това да го напишем.

И ето, Санчо започна да си чеше главата, за да си припомни думите на писмото, заставаше ту на единия, ту на другия си крак, гледаше ту в земята, ту в небето и след като изгриза половината от нокътя на палеца си, държейки дълго време в напрежение тези, които го чакаха да проговори, каза:

— За Бога, сеньор лиценциат, навярно дяволите са изсмукали от паметта ми съдържанието на писмото. Спомням си само, че започваше така: „Висока и сластна сеньора“.

— Не може да е казал сластна — рече бръснарят. — Трябва да е властна сеньора.

— Прав сте — каза Санчо. — По-нататък, доколкото си спомням и ако не се лъжа, писмото гласеше: „Раненият и неучастващ в съня, прободеният целува ръцете на ваша милост, неблагодарна и много непозната красавица.“ И после споменаваше нещо за здраве и за болест, които той й пращаше, и продължаваше по-нататък все така, като завършваше с „Ваш верен до гроб Рицарят на печалния образ“.

Добрата памет на Санчо Панса развесели доволно много двамата приятели. Те го похвалиха много и го помолиха да повтори и потрети съдържанието, за да могат те самите да го запомнят и напишат, когато стане нужда. Санчо им го каза още три пъти, като не пропускаше да им издрънка всеки път хиляди нови безсмислици. След това им разказа също и за деянията на своя господар, но не спомена нито дума за мятаниците, на които бяха подложили него самия в хана, чийто праг не пожела да престъпи. Обясни им също, че щом като получи добри вести от сеньора Дулсинея дел Тобосо, дон Кихот ще положи веднага всички усилия, за да стане император или поне монарх. Това било вече уговорено между двамата и работата съвсем не била трудна, като се знае храбростта на рицаря и силата на неговите мишци, а стане ли голям владетел, той ще го ожени — защото сигурно е, че Санчо дотогава ще овдовее — и ще му даде за съпруга една почетна дама на императрицата, наследница на богата и голяма държава, разположена на суша, а не на остров, тъй като той не благоволява да приеме остров. Санчо разказваше тези неща толкова естествено, секнеше от време на време носа си и говореше толкова несвързано, че двамата се зачудиха отново и си помислиха колко силна ще да е била лудостта на дон Кихот, за да успее да побърка до такава степен ума на този нещастен човечец. Те не сметнаха дори за нужно да се помъчат да го извадят от заблуждението му и понеже това заблуждение не можеше да обремени съвестта му, предпочетоха да не го закачат и да си го оставят такъв, какъвто си беше, защото и за тях беше приятно да слушат глупостите му. Казаха му да се моли богу за здравето на господаря си и че е съвсем възможно и осъществимо след време той да стане император, както сам Санчо бе казал, или поне архиепископ, или да бъде удостоен с друг някакъв равностоен сан. А Санчо отговори:

— Сеньори, ако съдбата отреди господарят ми да реши да стане не император, а архиепископ, искам да зная какви дарове дават странстващите архиепископи на своите оръженосци.

— Те обикновено им дават — отговори свещеникът — някоя бенефиция[11], със или без енория, правят ги често пазители на черковни одежди или им дават някаква друга служба, която носи големи доходи извън не по-малко доходоносните треби.

— За тази цел е нужно — възрази Санчо — оръженосецът да не е женен и поне да знае да помага при литургия. Ако е тъй, нищо не може да стане от мене, клетника, защото съм женен и не зная дори първата буква от азбуката. Какво ще стане с мене, ако на господаря ми му хрумне да стане архиепископ, а не император, както е редно и обичайно у странстващите рицари!

— Не се тревожи, приятелю Санчо — каза бръснарят. — Ние веднага ще помолим и посъветваме твоя господар — дори ще му втълпим, че така повелява съвестта му — да стане император, а не архиепископ, защото това ще му бъде много по-лесно, тъй като той е повече юначен, отколкото учен.

— Тъй си мислех и аз — отговори Санчо, — макар и да намирам, право да си кажа, че него за всичко си го бива. Аз за себе си смятам да се помоля на Бога да го насочи към дела, които най-много му допадат и които ще му позволят да ме обсипе с най-големи дарове.

— Ти говориш като умен човек — каза свещеникът — и си на път да действаш като добър християнин. Но това, което ни предстои сега да направим, е да изтръгнем твоя господар от безполезното покаяние, на което, както разправяш, се е подложил. За да обмислим как да действаме и за да си похапнем, че стана вече късно, добре ще е да влезем в този хан.

Санчо ги подкани да влязат, като им каза, че ще ги почака отвън, и добави, че ще им обясни по-късно причините, заради които не иска и не му изнася да влезе. Но той ги помоли да му донесат тук нещо топло за ядене, а също така да се погрижат за ечемик за Росинант. Те влязоха и го оставиха отвън, а след малко бръснарят му донесе нещо за ядене. След като се нахраниха, свещеникът и бръснарят седнаха да обмислят как да осъществят намерението си. На свещеника му хрумна мисъл по вкуса на дон Кихот и съобразна с целта, която си бяха поставили. Той повери на бръснаря, че е намислил да се предреши с одеждите на странстваща девойка и препоръча на приятеля си да се докара като оръженосец; така облечени, ще отидат при дон Кихот в планината и свещеникът ще се представи като оскърбена и нуждаеща се от помощ девойка, която ще поиска от него услуга, каквато той в качеството си на храбър странстващ рицар не ще може да й откаже. Услугата, която ще му поиска, ще се състои в това: да я придружи до мястото, което тя ще му посочи, за да отмъсти дон Кихот на един зъл рицар за обидата, която й е нанесъл. Ще му се помоли също да не иска да си сваля маската, нито пък да отговори на неговите въпроси, докато обидата не бъде отмъстена. Свещеникът беше уверен, че дон Кихот ще се съгласи с всичко, което бъде поискано от него. По този начин те щяха да го измъкнат от планината и да го закарат у дома му, за да се опитат да открият лек за странното му умопомрачение.[12]

quixote_083_sveshtenika_i_brysnaria.png
Бележки

[1] Ариосто пише, че Ферагус носел седем железни плочи на корема си. Това дава повод на дон Кихот да говори за седем железни подметки.

[2] Става въпрос за стиховете, които Медор според Ариосто написал върху една пещера, от която извирал бистър извор.

[3] Медор е бил паж на африканския принц Дардинел, а не на Аграманте.

[4] Ироничен намек за големия брой мориски (покръстени маври), които се били заселили в Тобосо, когато през 1569 г. били принудени да се изселят от Гранада и да се пръснат из Кастилия. Те не са носели мавърска носия, но в душата си останали истински маври.

[5] Така говори Овидий за Фаетон („Метаморфози“, кн 1).

[6] В първото издание вместо: „“Това ще направя и аз." Дон Кихот наниза десет големи желъда и си направи молитвена броеница." — е фигурирала фразата: „Но какво да правя, като нямам молитвена броеница?“ Ето пълния текст на първото издание: „И ето какво измисли: откъсна от долния край на дългата си риза, който се мотаеше между краката му, една ивица, навърза единадесет възела, между които един по-голям, и докато стоя в тази местност, тези възли му служеха за молитвена броеница и на тях прочете един милион «Ave Maria».“ Преведеният от нас текст е взет от второто издание на Куеста.

[7] Много познавачи на Сервантесовото творчество намират, че именно тези стихове са образец на Сервантесовия хумористичен стих.

[8] Фавни и силвани — езически божества; първите са обитавали полетата, а вторите горите.

[9] Ехо — в древногръцката митология нимфа, чието име се свързва с нейната несподелена любов към Нарцис. От любовна мъка тя линее, чезне и се превръща само в глас. Сервантес я нарича „влажна“, намеквайки за обилните сълзи, които е проляла.

[10] Всъщност Санчо е отсъствал само два дена.

[11] Бенефиция — издигане в духовнически сан, свързан с ренти.

[12] Свещеникът при тези си обяснения употребява съвсем намясто и вярно изрази, взети от рицарските романи, което показва, че и той е бил запознат с тях.