Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета
за славното приключение с омагьосаната лодка

quixote_235_don_quixote_i_sancho_na_omagjosanata_lodka.jpg

Два дни след като напуснаха горичката, дон Кихот и Санчо стигнаха до река Ебро. Голямо удоволствие беше за дон Кихот да гледа и съзерцава прелестните й брегове, бистрите й води, спокойното й течение, обилните й кристални струи. Тази радостна гледка породи в паметта му хиляди любовни мисли. Най-вече си припомни това, което бе видял в пещерата на Монтесинос. И макар че маймуната на маесе Педро бе казала, че една част от онези неща били истина, а другата — лъжа, той беше склонен да ги смята повече за истински, отколкото за лъжливи, противно на Санчо, който ги считаше всичките за чистопробна лъжа. Както си вървяха, изведнъж съгледаха малка лодка, без гребла и без всякакви други принадлежности, завързана за едно дърво на брега. Дон Кихот се огледа на всички страни и като не видя жива душа, веднага, без да се бави нито миг, слезе от Росинант, като заповяда и на Санчо да слезе от Сивчо и да завърже здраво двете добичета едно до друго за стъблото на някоя от околните тополи или върби. Санчо поиска да узнае защо господарят му слезе тъй неочаквано от коня и защо трябва да върже коня и магарето. Ето как отговори дон Кихот на въпроса му:

— Трябва да знаеш, Санчо, че тази лодка тук ме зове и кани да вляза в нея — друго не може да бъде предназначението й, — за да ида на помощ на някой рицар или на някоя видна личност, изпадала в голяма нужда и беда. Това е напълно в духа на рицарските романи и на магьосниците, които са тясно свързани с тях. Когато някой рицар е изложен на опасност и може да бъде спасен само от ръката на друг рицар, който се намира на две или три хиляди левги разстояние от него, а може би и повече, те вдигат този последния върху някой облак или му пращат лодка и преди още да се е усетил, го пренасят по въздуха или по море до мястото, където го чакат и имат нужда от помощта му. Така че, Санчо, тази лодка е поставена тук само за такава цел. Това е толкова вярно, колкото е вярно, че сега е ден. И така, докато е още светло, завържи Сивчо и Росинант заедно и нека Бог да ни е на помощ. Аз влизам в лодката и от това ми намерение не могат да ме отклонят дори и монасите-босяци.

— Щом е тъй — отговори Санчо — и щом ваша милост сте решили да вършите на всяка стъпка неща, които не знам дали да нарека лудости, не остава друго, освен да се подчиня и да преклоня глава съгласно пословицата: „Прави това, което ти заповядва господаря ти, и седни с него на трапезата“. Но все пак, за да ми е чиста съвестта, искам да предупредя ваша милост, че тази лодка не ми се вижда да е омагьосана, а сигурно принадлежи на някой рибар, защото в тази река се ловят най-вкусните сабоги[1] на света.

Докато говореше, Санчо върза добичетата, изпитвайки голяма мъка, че ги оставя под закрилата и покровителството на магьосниците. Дон Кихот му каза да не скърби, че ги изоставя, тъй като този, който ще отведе самите тях в далечни страни, разположени на голяма дистанция оттук, ще се погрижи и за тях.

— Не разбирам какви са тези танци, в живота си не съм чувал такава дума.

— Дистанция — отговори дон Кихот — ще рече разстояние и не е никак чудно, че не разбираш тази дума, защото не си длъжен да знаеш латински, противно на мнозина, които си въобразяват, че го владеят, а всъщност нищо не знаят.

— Ето, добичетата са вече вързани — рече Санчо. — Какво ще правим сега?

— Какво ли ще правим? — отговори дон Кихот. — Ще се прекръстим и ще вдигнем котва, искам да кажа, ще влезем в лодката и ще прережем въжето, с което тя е вързана.

Той скочи вътре, Санчо го последва, прерязаха въжето и лодката почна постепенно да се отдалечава от брега. Когато Санчо се намери на две вари от сушата, взе да трепери, боейки се за живота си, но най-много му домъчня, като чу Сивчо да реве и видя, че Росинант се дърпа и се мъчи да се развърже. Той каза на господаря си:

— Сивчо реве от тъга, че го напуснахме, а Росинант се мъчи да се освободи, за да запрепуска и да ни настигне. Останете си в мир, скъпи приятели, и нека по-скоро разберем, че сме извършили лудост, като сме ви изоставили, и се върнем час по-скоро при вас!

Той почна да плаче тъй жално, че дон Кихот се разсърди и извика гневно:

— От какво се боиш, плашливо създание? Защо плачеш, заешко сърце? Кой те преследва, кой те гони, душа на домашен плъх, какво ти липсва и от какво се нуждаеш сред цялото това изобилие? Да не би случайно да вървиш с боси крака из Рифейските планини[2]? Не си ли седнал удобно като княз в ладията и не се ли носиш по тихото течение на тази приятна река, която скоро ще ни изведе в безбрежното море? Но ние сигурно сме вече там, защото сме минали най-малко седемстотин или осемстотин левги. Да имах тук при мене една астролабия[3], с която да измеря височината на полюса, щях да ти кажа точно колко път сме извървели. Впрочем или аз малко разбирам, или ние сме вече пресекли, или скоро ще пресечем линията на равноденствието[4], която разделя двата противоположни полюса и преминава на еднакво разстояние от тях.

— А когато стигнем до тази линия, за която ваша милост споменахте — рече Санчо, — колко път ще сме изминали?

— Много — отговори дон Кихот, — защото според изчисленията на Птоломей, най-великия космограф, когото светът е познавал, повърхността на сушата и водата на земното кълбо се дели на триста и шестдесет градуса, а ние с тебе, като стигнем до тази линия, ще сме пропътували половината път.

— Няма какво да се каже — рече Санчо, — на добър свидетел се позовавате, ваша милост, щом като името му е Пантелей, а отгоре на това е и космат граф или нещо подобно.

Дон Кихот се засмя, като чу как Санчо изтълкува името на космографа Птоломей и му каза:

— Трябва да знаеш, Санчо, че испанците и изобщо всички, които се качват на кораби в Кадис и след това заминават за Източна Индия, познават, че са минали линията на равноденствието между другото и по това, че всички въшки по тях измират и у никого на кораба не можеш да намериш нито една, макар и да заплатиш със злато, равно на теглото й[5]. Така че, Санчо, прокарай ръка по бедрото си и ако намериш живинка, въпросът е изяснен, ако ли пък не намериш, значи минали сме линията.

— Не вярвам аз в тази работа — отвърна Санчо, — но все пак ще изпълня вашата заповед, макар и да не разбирам защо е нужно да правя такива опити, когато виждам със собствените си очи, че не сме се отделили повече от пет вари от брега и около две вари оттам, където оставихме животните. Ей ги там Росинант и Сивчо на същото място, а ако премеря с око, както правя сега, кълна се, че се движим като мравки.

— Провери, Санчо, каквото ти казах, а за другото не се грижи, защото ти не знаеш какво е това кръгове, линии, паралели, зодиаци, еклиптики, полюси, солстиции, равноденствие, планети, знаци, пресечни точки и разположението на светилата в земната и в небесната сфера. Ако знаеше всички тези неща или част от тях, щеше да ти бъде ясно колко паралели сме вече пресекли, колко знаци сме видели и колко съзвездия сме оставили и тепърва ще оставим зад себе си. Още един път ти казвам — попощи се, защото съм уверен, че сега си по-чист от лист гладка и бяла хартия.

Санчо взе да се пощи най-старателно и бавно и когато стигна до под лявото коляно, вдигна глава, погледна господаря си и каза:

— Или това доказателство не струва пет пари, или има още много път да бием до мястото, за което говорите, ваша милост.

— Как така? — запита дон Кихот. — Да не си хванал някоя?

— Дори няколко — отговори Санчо.

Той изтръска пръстите си и си изми ръката във водата, докато лодката се плъзгаше спокойно сред реката, движена само от тихото и равно течение, а не от някаква тайнствена сила или от някакъв невидим магьосник.

В това време те съгледаха сред реката няколко големи воденици и щом ги видя, дон Кихот извика на Санчо.

— Погледни! Ей там, приятелю мой, се показва град, замък или крепост, в който навярно гине някой рицар или някоя измъчена кралица, инфантка или княгиня и аз съм пратен тук да им помогна.

— За какъв, дявол да го вземе, град, крепост или замък говорите, ваша милост? — каза Санчо. — Не виждате ли, че това са построени сред реката воденици, в които се мели житото?

— Мълчи, Санчо! — рече дон Кихот. — Те изглеждат като воденици, но в действителност не са такива. Колко пъти съм ти казвал, че магьосниците менят и преобразяват истинската същина на всички неща. Не искам да кажа, че наистина ги превръщат в други, а само привидно, както ни показва опитът с преобразяването на Дулсинея, единствено убежище на моите надежди.

Докато говореха така, лодката попадна сред течението на реката и взе да се движи по-бързо. Воденичарите, като видяха, че по реката иде лодка и се насочва към колелата, изскочиха бързо — някои от тях въоръжени с дълги прътове, — за да я спрат. И тъй като бяха целите покрити с брашно, гледката не беше особено приятна. Те закрещяха с всички сили:

— Накъде сте тръгнали, дяволи? Да не сте се отчаяли от живота? Или искате да се удавите и да ви разкъсат колелата?

— Не ти ли казах, Санчо — извика дон Кихот, — че сме стигнали до мястото, където ще трябва да покажа силата на моите мишци? Погледни колко разбойници и злодеи се задават, погледни колко чудовища настъпват срещу мене, погледни само какви маймунски муцуни ни се кривчат насреща! Но аз ей сега ще ви дам да разберете, негодници!

Дон Кихот се изправи в лодката и почна да вика заплашително на воденичарите:

— Зла и коварна сган, пуснете на свобода лицето, което държите във вашата крепост или затвор, независимо от това какъв е родът му, какво е званието му и дали потеклото му е знатно или скромно, защото аз съм дон Кихот де ла Манча, наречен още Рицарят на лъвовете, и на мене е отредено по върховна повеля на провидението да доведа до щастлив край това приключение.

Като изрече тези слова, извади меча си и почна да го размахва във въздуха срещу воденичарите, а те, слушайки и не разбирайки глупостите му, се мъчеха с дългите си прътове да спрат лодката, която вече навлизаше в улея, който води към колелата.

Санчо падна на колене и замоли горещо небето да го спаси от тази толкова явна смърт. Спасиха го наистина бързината и ловкостта на воденичарите, които успяха да спрат лодката с прътовете си и да я задържат, само че тя се обърна и дон Кихот и Санчо паднаха във водата. Ако дон Кихот не плуваше като гъска, макар че под бремето на тежките доспехи да стигна два пъти до дъното, и ако не се бяха хвърлили воденичарите във водата, за да ги измъкнат и двамата, тук щеше да бъде тяхната Троя. Когато ги изтеглиха на брега — повече мокри, отколкото жадни, — Санчо падна на колене и вдигнал ръце и устремил към небето очи, замоли горещо и дълго Господа да го пази занапред от дръзките помисли и дела на своя господар.

В това време се притекоха и рибарите, собственици на лодката, която междувременно воденичните колела бяха разбили на парчета, и като я видяха в това състояние, се нахвърлиха върху Санчо, за да му смъкнат дрехите от гърба, а от дон Кихот най-настойчиво поискаха да им я заплати. А той, хладнокръвно и като че ли нищо не му се бе случило, каза на воденичарите и на рибарите, че на драго сърце ще плати за лодката, но само ако пуснат на свобода лицето или лицата, които гният в подземията на замъка.

quixote_236_don_quixote_sancho_ribarite_i_vodenicharite.jpg

— За какви лица и за какъв замък говориш, безумни човече? — запита един от воденичарите. — Да не би да искаш да отведеш със себе си хората, които са донесли житото си за мелене?

— Стига толкова! — каза сам на себе си дон Кихот. — Да искаш с молби да накараш тази сбирщина да стори добро дело, е все едно да проповядваш в пустиня. Изглежда, че в това приключение са се срещнали двама могъщи магьосници и единият обърква работата на другия. Единият ми изпрати лодката, другият ме потопи във водата. Господ да оправи този свят, защото е пълен с козни и вражди, насочени едни срещу други! Аз не мога да направя нищо повече.

След това извиси глас и каза, загледан във водениците:

— Приятели мои, затворени в тази тъмница, които и да сте вие, простете ми — за мое и за ваше нещастие аз не мога да ви избавя от вашето тегло. Навярно на друг рицар е отредено да стори това.

След това той се спогоди с рибарите и плати за лодката петдесет реала, които Санчо брои съвсем против волята си, като забеляза:

— Още две такива лодчици, и отидоха паричките ни.

Рибарите и воденичарите разглеждаха с учудване тези две особи, които толкова се различаваха по вид от всички останали хора, и все не можеха да разберат за какво им говореше и ги питаше дон Кихот. Взеха ги за луди и ги оставиха на мира, като воденичарите се прибраха във водениците си, а рибарите — в своите хижи. Дон Кихот и Санчо — самите те неразумни добичета — се върнаха при своите добичета и така завърши приключението с омагьосаната лодка.

quixote_237_don_quixote_i_sancho_v_lodkata.jpg
Бележки

[1] Сабога — морска риба, вид сардела, която навлиза в реките и изминава големи разстояния срещу течението им.

[2] Според древните космографи тези планини са се намирали в Северна Скития, където извирала реката Танаис — сегашният Дон.

[3] В епохата на Сервантес мореплавателите са си служили с астролабии, прибори за измерване на географската ширина и дължина.

[4] Екваторът.

[5] Това фантастично сведение е било по всяка вероятност намерено от Сервантес в книгата на Абрахам Отрелиус.