Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и втора
в която се говори за това, което се случи на дон Кихот и на цялата му свита в хана

quixote_102_don_quixote_i_dracona.png

Като свършиха закуската, оседлаха добичетата и без да им се случи нещо по-значително по пътя, стигнаха на втория ден в хана, от който Санчо изпитваше такъв страх и ужас. Сега обаче, колкото и да му се искаше да го избегне, не можеше да не влезе. Ханджийката, ханджията, дъщеря им и Мариторнес, като видяха дон Кихот и Санчо, излязоха много радостни да ги посрещнат, а рицарят отвърна на поздравите им тежко и тържествено и им поръча този път да му приготвят по-удобно легло. Домакинята отговори, че ще му постеле и царско легло дори, стига да плати по-добре от преди. Дон Кихот се съгласи и те го настаниха по-прилично в помещението, където беше спал при предишното си посещение. Той си легна веднага, защото се чувстваше много уморен и разстроен.

Едва се беше затворил в стаята си, и домакинята се спусна към бръснаря, улови го за брадата и му каза:

— Кълна се във всички светии, че няма да използвате нито миг повече тази опашка за брада. Върнете ми я веднага, защото срам ме е да гледам как онази работа на мъжа ми се търкаля сега по земята, става дума за неговия гребен, който аз винаги закачах на тази хубава опашка.

Бръснарят не искаше да й я даде, а ханджийката все по-силно дърпаше. Намеси се най-после лиценциатът и го посъветва да върне опашката, като му обясни, че няма вече нужда от брада и може да се покаже в истинския си вид. Поръча му също да каже, че след като го обрали каторжниците, той се укрил в този хан. Ако пък дон Кихот запита какво е станало с оръженосеца на принцесата, щяха да му обяснят, че тя го е изпратила напред да уведоми поданиците й, че ще се завърне наскоро, придружена от освободителя на всички им. Бръснарят се съгласи и върна доброволно на ханджийката волската опашка заедно с всички дрехи и накити, които бяха взели от нея, за да измъкнат дон Кихот от планината. Всички в хана не можеха да се начудят на красотата на Доротея и на привлекателната външност на предрешения като ратай Карденио. Свещеникът поръча да се поднесе за вечеря всичко най-добро, което имаше в хана, а ханджията, с надежда, че ще бъде щедро заплатен за услугите си, им приготви най-усърдно прилично ядене. Дон Кихот прекара цялото това време в сън. Всички единодушно решиха да не го събуждат, макар и да не беше ял, понеже сънят щеше да му бъде по-полезен, отколкото всяка храна. По време на вечерята се водиха разговори в присъствието на ханджията, жена му, дъщеря му, Мариторнес и всички пътници за странната лудост на дон Кихот, а също и за това как той бе намерен в планината. Ханджийката им разказа за разпрата на дон Кихот с мулетаря, огледа се и като разбра, че Санчо не е между тях, описа им също как са го мятали на одеялото, което развесели всички присъстващи. А когато свещеникът започна да обяснява, че рицарските романи, които дон Кихот бил чел, са разстроили ума му, ханджията го прекъсна:

— Не ми е много ясно как е могло да стане това, тъй като по мое мнение няма на света по-добро четиво от тях. Аз притежавам две-три от тези книги и други още някои, които доставят голяма наслада, и то не само на мене, а и на много други. Когато дойде време за жетва, много жетвари прекарват при нас празничните дни и всеки път между тях има някой грамотен, който взема една от тези книги, започва да чете, а ние сядаме в кръг повече от тридесет души и слушаме с огромно удоволствие. За себе си поне мога да кажа, че когато ми четат за яростните и страшни удари, които рицарите си нанасят, обхваща ме желание да върша и аз такива подвизи и съм готов да слушам по цели дни и нощи за техните дела.

— На същото мнение съм и аз — намеси се ханджийката, — тъй като намираш спокойствие само когато слушаш да ти се чете. Ти се заплесваш толкова много по тях, че забравяш дори да ме ругаеш.

— Това е самата истина — обади се и Мариторнес. — И нека призная, че и аз много обичам да слушам всички тези неща. Те са много хубави и особено когато се разказва как рицарят и дамата му седят прегърнати под портокалово дърво и как ги пази една примряла от завист и страх прислужничка. Като слушам тези неща, мед ми капе на душата.

— А на какво мнение сте вие, сеньорита? — обърна се свещеникът към дъщерята на ханджията.

— Право да си кажа, не зная как да отговоря — отвърна тя. — Слушам и аз както другите и макар и да не разбирам всичко, следя с удоволствие. Не ми харесват обаче схватките, от които баща ми толкова се възхищава, а предпочитам стенанията и въздишките на рицарите, когато са далече от своите възлюблени. Те понякога ме вълнуват до сълзи, толкова много им съчувствам в техните страдания.

— А бихте ли се притекли да ги утешите, сеньорита, ако те биха въздишали по вас? — запита Доротея.

— Не зная какво бих направила — отговори девойката. — Зная само, че някои от онези дами са страшно жестоки, така че влюбените в тях рицари са принудени да ги наричат тигрици, лъвици и да им прикачват много други отвратителни имена. Исусе! Аз не мога да разбера как може да съществуват такива коравосърдечни и безсъвестни жени, които оставят да загинат или да загубят разсъдъка си такива славни мъже поради това, че не благоволяват да ги погледнат. За какво толкова преструвки? Ако толкова държат на честта си, защо не се омъжат за тях, щом като и те само това желаят.

— Мълчи, дъще — каза ханджийката, — защото създаваш впечатлението, че си много веща в тези неща, а не подхожда на девойка да знае и говори толкова много.

— Този сеньор ме запита — отвърна тя — и аз нямаше как да не му отговоря.

— Бъдете сега така добър, сеньор домакине — рече свещеникът, — да ми донесете тези книги, защото искам да ги прегледам.

— С удоволствие — отвърна той.

Ханджията влезе в стаята си, извади оттам едно вехто сандъче, заключено с катинар, отвори го и извади три големи книги и няколко много четливо написани ръкописа. Първата книга, която свещеникът разтвори, беше „Дон Сиронхилио Тракийски“, втората — „Феликсмарте Иркански“, а третата носеше заглавието „Книга за великия пълководец Гонсало Ернандес Кордовски и житие на Диего Гарсия де Паредес“. Щом свещеникът прочете първите две заглавия, обърна се към бръснаря и му каза:

— Де да бяха сега тук икономката на нашия приятел и неговата племенница!

— Не ни са чак толкова нужни — отговори бръснарят, — защото аз сам мога да ги изнеса в двора или да ги хвърля в огнището, където гори хубав огън.

— Какво, да не искате да ми изгорите книгите? — запита ханджията.

— Не всички, а само първите две: „Дон Сиронхилио“ и „Феликсмарте“.

— Да не би случайно — рече ханджията — книгите ми да са еретически или флегматически, че искате да ги изгорите?

— Схизматически, искате да кажете, приятелю, а не флегматически.

— Това исках да кажа — отговори ханджията, — но ако настоявате толкова да изгорите нещо, вземете книгата за Великия капитан и за Диего Гарсия. А колкото за другите, по-скоро бих позволил да хвърлите на кладата мое родно дете, отколкото да ви оставя да ги изгорите.

— Брате мой — каза свещеникът, — тези книги са изпълнени с лъжи, безсмислици и нелепости, а книгата за Великия пълководец описва истинската история и делата на Гонсало Ернандес Кордовски, който заради чудноватите си подвизи заслужи да бъде назован от целия свят Великия пълководец, прозвище, прославено и пресветло, което той единствен има право да носи. А този Диего Гарсия де Паредес е бил славен рицар, родом от град Трухильо в Естремадура, много смел воин, надарен с такава физическа сила, че с един само пръст спрял въртящо се воденично колело. Друг път същият този застанал пред един мост и като размахал с две ръце грамадния си меч, преградил пътя на многочислена войска. Извършил е освен този и толкова други подвизи, че ако не бе ги описал сам с присъщата си скромност на рицар, който описва собствения си живот, а бе предоставил тази задача на друг необвързан и безпристрастен летописец, той щеше да затъмни славата на хекторовци, ахиловци и роландовци.

quixote_103_bitkata_na_diego_garcia.png

— На баба ми ги разправяйте тези неща! — каза ханджията. — Чудно ви се вижда, че е спрял воденично колело! Дайте си труд да прочетете, за Бога, това, което аз съм чел[1] за Феликсмарте Иркански, който с един само замах разсякъл като краставици петима великани. А друг път нападнал многобройна и силна войска, която имала повече от милион и шестстотин бойци, всички въоръжени до зъби, и я разбил и пръснал като стадо овце. А какво ще ми кажете за юначния Сиронхилио Тракийски, този храбрец и безстрашен рицар, който — според както пише в книгата — веднъж, като пътувал по една река, бил нападнат от огнен змей? Сиронхилио се хвърлил върху чудовището, яхнал люспестия му гръб и го стиснал с две ръце за гърлото. Змеят, уплашен, че ще бъде удушен, се спуснал на дъното на реката, за да се спаси, и повлякъл след себе си рицаря, който не го изпуснал нито за миг. Като стигнали до дъното, Сиронхилио видял пред себе си такива прекрасни дворци и градини, каквито се описват само в приказките. Изведнъж змеят се преобразил в беловлас старец, който му разказал толкова възхитителни неща, че няма да ти омръзне цял живот да ги слушаш. А Великия пълководец и онзи Диего Гарсия, за които ми говорите, имат много здраве.

quixote_104_bitkata_na_diego_garcia.png

Като изслуша речта на ханджията, Доротея пошепна на Карденио:

— Съвсем малко му трябва на нашия домакин, за да тръгне по дирите на дон Кихот.

— Това си мисля и аз — отговори Карденио. — По всичко изглежда, че той смята за чиста истина писаното в тези книги и в тази му вяра не биха могли да го разколебаят и най-красноречивите монаси от Ордена на босоногите.

— Трябва да знаете, приятелю — продължи свещеникът, — че никога не са съществували на света нито Феликсмарте Иркански, нито дон Сиронхилио Тракийски, нито други рицари като тях, за които се пише в тези книги. Всичко в тях е измислено, приумица на безделни мозъци, които пишат книгите, за да могат с тях хората да убиват времето си, какъвто е случаят с вашите жетвари. Мога да ви се закълна, че не е имало такива рицари по света и че те не са вършили нито подвизите, нито глупостите, за които се говори в тези книги.

— Разправяйте тези приказки на старата ми шапка! — сопна се ханджията. — Аз не съм чак толкова прост и зная къде ме стиска чепикът. На мене не ми минават тези, защото нямам жълто около човката и не съм вчерашен! И таз хубава! Ваша милост твърдите, че всичко, което се пише в тези прекрасни книги, е измислица и лъжа, когато всеки знае, че те са печатани с разрешението на сеньорите от Кралския съвет. Как може да се допусне, че тези господа ще позволят да се печатат купища лъжи и описания на толкова сражения и толкова вълшебства, които могат да побъркат човека?

— Казах ви, приятелю — рече свещеникът, — че тези книги се издават с цел да се достави на хората забава в свободните им часове. Във всяка добре устроена държава се разрешават разни игри като шах, топка, билярд, за да се забавляват тези, които нито искат, нито трябва, нито могат да работят, и се позволява да се издават подобни книги, като се разчита, че не ще се намерят толкова невежи хора, които да вземат за чиста монета това, което се пише в тях. Ако ми се позволи и ако тук присъстващите желаят да ме изслушат, мога да ви кажа какво трябва да съдържат рицарските романи, за да бъдат едновременно добри, полезни и забавни. Надявам се, че ще имам някой ден случай да говоря по този въпрос с тези, които могат да променят нещата, а дотогава, сеньор домакине, повярвайте във всичко това, което ви казах. Вземете си сега книгите и блъскайте си колкото щете главата с истините или лъжите, които те съдържат. Правете с тях каквото искате, но гледайте да не ви хване болестта, от която страда вашият гост, дон Кихот.

— Няма такава опасност — каза ханджията. — Аз не съм луд да тръгна да ставам странстващ рицар, защото си давам сметка, че нашето време е съвсем различно от онова, когато са странствали по света тези прославени мъже.

На последната част от разговора присъства и Санчо. Той много се смути и замисли, като чу да се говори, че сега вече не бродят по света странстващи рицари и че всички рицарски романи са пълни с глупости и лъжи. Той все пак реши да изчака и да види какво ще излезе от предначертаното пътуване на господаря му и в случай, че то не им донесе очакваното щастие, да го напусне и да се завърне при жената и децата си, за да се залови с обичайната си работа.

Ханджията се готвеше да отнесе сандъчето с книгите, когато свещеникът го спря:

— Почакайте за миг да хвърля един поглед върху тези тъй красиво изписани листове.

Домакинът извади ръкописите и му ги подаде. Свещеникът видя, че те бяха написани на осминки от лист, а в началото личеше надпис с едри букви: „Разказ за безразсъдно любопитния“. Свещеникът прочете наум три-четири реда и каза:

— Заглавието на този разказ не ми изглежда безинтересно и затова ми се иска да го прочета от край до край.

Ханджията му отговори:

— Разбира се, че можете да го прочетете, ваше преподобие. Трябва да ви кажа, че някои от моите гости, които го прочетоха, останаха много доволни и ме молеха да им дам ръкописа, но аз не удовлетворих молбата им, защото възнамерявам да го върна на човека, който забрави тук сандъчето с книгите. Той може да се яви някой ден и колкото и да чувствам, че ще ми липсват, ще трябва все пак да му ги върна, защото, макар и да съм ханджия, и аз съм християнин.

— Напълно сте прав — рече свещеникът. — Но ако разказът ми хареса, ще ми позволите ли да дам да ми го препишат?

— На драго сърце — отговори ханджията.

Докато двамата разговаряха, Карденио беше взел ръкописа и бе почнал да го чете. И тъй като и на него много се хареса началото, помоли свещеника да го прочете на глас, за да го чуят всички.

— Ще го прочета с удоволствие — каза свещеникът, — макар и да смятам, че сега е по-скоро време за спане, отколкото за четене.

— Ще си почина много добре — рече Доротея, — ако чуя хубав разказ, защото душата ми далеч не е още успокоена и няма да ми позволи да затворя очи, макар че ще бъде разумно да поспя малко.

— Щом е тъй — каза свещеникът, — ще го прочета ако не за друго, то поне от любопитство, а, кой знае, може разказът да ни достави и удоволствие.

Майстор Николас и Санчо подкрепиха също молбата. Свещеникът разбра, че желанието е общо, и рече:

— Щом е така, пригответе се и внимавайте! Разказът започва по следния начин:

quixote_105_amurche.png
Бележки

[1] „Това, което съм слушал да ми четат“, тъй като Сервантес е забравил, че ханджията е неграмотен.