Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (70)

Глава шестнадесета
в която се разказва за срещата на дон Кихот с един умен благородник от Ла Манча

Както вече казахме, дон Кихот продължи пътя си предоволен, горд и надут, въобразявайки си, че със спечелената победа е станал вече най-храбрият странстващ рицар на времето си. Той смяташе за завършени и за доведени до щастлив край всички приключения, които можеха да му се случат занапред. Нехаеше за магиите и магьосниците и не си спомняше вече за безбройните побоища, нанесени му през време на неговите странствания, нито за удара с камък, който му бе избил половината зъби, а още по-малко за неблагодарността на каторжниците и за дързостта на янгуесците, които го обсипаха с дъжд от тояги. Най-сетне, казваше си той, ако се намери някакъв начин или средство да освободи от магията сеньора Дулсинея, той няма да завижда дори и на най-голямото щастие, което е постигнал или е могъл да постигне най-щастливият странстващ рицар през миналите векове. Той беше цял потънал в тези мисли, когато изведнъж Санчо му каза:

— Не е ли смешно, сеньор, че още ми се мярка пред очите грамадният чудовищен нос на моя сват Томе Сесиал?

— Да не би случайно да вярваш, Санчо, че Рицарят на огледалата беше бакалавърът Караско, а оръженосецът му Томе Сесиал — твоят сват?

— Не знам какво да кажа — отговори Санчо. — Зная само, че подробностите, които Томе ми разправи за къщата, жената и децата ми, не би могъл да ги знае никой друг освен той самият. Лицето му, като махнем носа, по нищо не се различава от това на Томе Сесиал. Малко ли пъти съм го виждал на село, къщите ни са една до друга, пък и гласът му беше досущ неговият.

— Да бъдем разумни, Санчо! — възрази дон Кихот. — Ела насам и ми обясни, какво може да е накарало бакалавъра Самсон Караско да дойде като странстващ рицар, въоръжен за нападение и отбрана, за да се бие с мене? Да не съм му случайно враг? Давал ли съм му някога повод да ме мрази? Да не съм му съперник? Бил ли е той някога воин, за да завиди на бойната ми слава, която съм спечелил с оръжието си?

— А как да си обясним, сеньор — отговори Санчо, — че този рицар — или какъвто и да е той — прилича толкова на бакалавъра Караско, а оръженосецът му на моя Томе Сесиал? И ако това е, както казахте, някаква магия, защо пък тъкмо на тях двамата трябваше да приличат?

— Всичко това е хитрина — каза дон Кихот — и предварително скроена работа от злите магьосници, които ме преследват. Те навярно са знаели, че ще изляза победител в боя и са се погрижили победеният рицар да ми се яви под образа на приятеля ми, бакалавъра Караско, за да може приятелството, което ме свързва с него, да се изпречи пред острието на меча ми и суровостта на ръката ми и да обуздае справедливия гняв, залял сърцето ми, та по този начин да спаси кожата си този, който се опитваше с лъжи и коварства да отнеме моя живот. А доказателства за това ти можеш да черпиш, Санчо, от собствения опит, който няма да те заблуди и излъже, а те учи колко лесно е за магьосниците да преобразят едно лице в друго, като направят хубавото грозно и грозното — хубаво. Ето, и два дни не са минали, откак ти видя със собствените си очи хубостта и прелестта на несравнимата Дулсинея в цялото й съвършенство и естествена хармония. Аз пък я видях като грозна, проста и груба селянка с гуреливи очи и лош дъх. А щом този извратен магьосник се е одързостил да направи такова страшно преобразяване, чудно ли е, че той е направил същото със Самсон Караско и твоя сват, за да изтръгне от ръцете ми славата на победата? Все пак аз намирам утеха, защото в края на краищата, под какъвто и образ да се е явил пред мене врагът, аз го сразих.

— Само Господ знае цялата истина — отговори Санчо.

Понеже знаеше, че преобразяването на Дулсинея бе негова хитрост и измислица, вятърничавите думи на господаря му не го задоволиха, но не пожела да възрази, за да не издаде с някоя дума измамата, която сам бе скроил.

Докато двамата се разговаряха, настигна ги един конник, който се движеше след тях по същия път, яхнал много хубава сиво-бяла кобила. Той носеше наметало от тънко зелено сукно, обшито с жълто-кафяво кадифе, и шапка от същото кадифе. Хамутите и седлото на кобилата бяха пътнически, лилави и зелени на цвят, а на зеления, обшит със злато презрамен ремък висеше мавритански меч. Меките му и високи ботуши имаха цвета на ремъка, шпорите му не бяха позлатени, а боядисани със зелен лак и така бяха лъснати, така блестяха, че бяха в тон с целия костюм и поради това изглеждаха много по-хубави, отколкото ако бяха от чисто злато. Когато се изравни с тях, пътникът ги поздрави вежливо и пришпори кобилата, за да ги задмине, но дон Кихот му каза:

— Благородни сеньоре, в случай че ваша милост имате същия път и не бързате, ще бъда поласкан, ако се съгласите да пътуваме заедно.

— Защо не? — отговори конникът. — Аз нямаше да се опитам да ви задмина така бързо, ако не се боях близостта на кобилата ми да не обезпокои вашия жребец.

— О, не, сеньор, вие можете спокойно да яздите вашата кобила — намеси се тогава Санчо, — защото нашият кон е най-благонравното и най-приличното добиче на света. Никога в подобни случаи не се е държало зле, а когато се случи веднъж да се позабрави, господарят ми и аз добре си платихме. Повтарям, че ваша милост можете спокойно да яздите бавно — ако, разбира се, искате, — защото и на тепсия да поднесете вашата кобила на нашия кон, той сигурно няма да я погледне.

Пътникът дръпна юздите, учуден от външния вид и лицето на дон Кихот, който беше гологлав, защото Санчо бе закачил шлема му като багаж на предната дъга на самара на Сивчо. Човекът в зелено разглеждаше внимателно дон Кихот, но с много по-голямо внимание разглеждаше дон Кихот човека в зелено, който по негова преценка беше виден и знатен пътник. Той беше на около петдесет години, със сиви и доста окапали коси, носът му бе орлов, а изражението му — сериозно, но в същото време — весело. С една дума, по облекло и държане изглеждаше човек с добро положение. Преценката пък на човека в зелено за дон Кихот беше, че никога дотогава не беше виждал човек с подобен вид и външност. Учудваше го дългата му шия, високият му ръст, мършавото му и жълтеникаво лице, въоръжението му, обноските и стойката му — фигура и лице, невиждани от дълго време по тези места. Дон Кихот забеляза вниманието, с което пътникът го разглеждаше, и по учудения израз на лицето му отгатна неговото желание. Понеже беше човек вежлив и готов да задоволи всички, преди още да го запита другият, той го изпревари и му каза:

— Тази външност, която ваша милост откри в мене, е така необичайна и в такова несъответствие с общоприетото, че не бих се учудил, ако ви се е видяла странна. Но вашето учудване ще изчезне, ако ви кажа — както сега ви казвам, — че съм от рицарите

знайни със това, че дирят

приключения навред.^[1]

Напуснах родното си място, заложих имота си, отказах се от удоволствията на живота и се хвърлих в прегръдките на съдбата, за да ме отведе тя там, където ще й служа най-добре. Поисках да възкреся мъртвото странстващо рицарство и много дни минаха вече, откак спъвайки се тук, падайки там, строполявайки се на едно място и изправяйки се на друго — изпълних до голяма степен моето желание, като подкрепях вдовици, закрилях девици и помагах на съпруги, сираци и нуждаещи се от опека деца — или с други думи, изпълнявах естествената и законна задача на странстващите рицари. За моите многобройни, юначни и христолюбиви подвизи заслужих да видя моята история напечатана и разпространена в почти всички или в по-голямата част от страните на света. Тридесет хиляди екземпляра са вече отпечатани от нея и ако богу бъде угодно, на път са да се отпечатат хиляда пъти по тридесет хиляди. В заключение, за да ви обясня всичко с малко думи или дори само с една, ще ви кажа, че съм дон Кихот де ла Манча, наречен още Рицарят на печалния образ. Макар че самохвалството унижава човека, принуден съм понякога да прибягвам до него, сиреч когато няма кой друг да ме похвали. Така че, благородни сеньоре, нито този кон, нито това копие, ни този щит, ни този оръженосец, нито доспехите ми, ни бледността на моето лице, нито голямата мършавост на тялото ми ще могат да ви учудват занапред, защото знаете вече кой съм и какво върша.

След тези думи дон Кихот млъкна, а човекът в зелено се забави много, преди да му отговори, сякаш не намираше какво да каже. След дълго мълчание обаче той му отвърна:

— По смаяния ми израз вие успяхте да отгатнете моето желание, сеньор рицарю, но не сполучихте да ме накарате да не се учудвам на вашия вид. Защото, макар че вие казахте, сеньор, че щом узная кой сте, ще престана да се учудвам, това не стана, напротив — сега, когато съм вече осведомен, аз се чувствам още по-смаян, дори поразен. Как е възможно в днешно време да има още странстващи рицари на света и да се печатат книги за истински рицарски подвизи! Не мога да повярвам, че има още по земята хора, които подкрепят вдовиците, бранят девиците, почитат омъжените жени и помагат на сираците — не бих повярвал, ако не бях видял със собствените си очи ваша милост. Благословено да е небето! Защото с тази история за вашите възвишени и истински рицарски дела, която, според както ми казахте, е вече отпечатана, ще потънат в забрава безбройните книги за измислени странстващи рицари, с които е пълен светът и които вредят толкова много на добрите нрави и подриват доверието към добрите книги.

— Дали са измислени, или не, историите на странстващите рицари — отговори дон Кихот, — е въпрос, по който може много да се говори.

— Та нима има още някой да се съмнява — възрази човекът в зелено, — че тези истории са измислици?

— Аз се съмнявам — отговори дон Кихот. — Но да оставим това засега, защото, ако нашето съвместно пътуване продължи, надявам се с Божия помощ да убедя ваша милост, че грешите, като споделяте мнението на тези, които смятат за сигурно, че тези истории не са истински.

Последните думи на дон Кихот породиха у пътника подозрение, че нашият рицар не е с всичкия си ум и той зачака то да се потвърди от други негови думи. Но преди да минат към друга тема на разговор, дон Кихот го помоли да му каже кой е, тъй като той вече му бил разправил за себе си и за своя живот. На това човекът със зелената мантия каза:

— Аз, сеньор Рицарю на печалния образ, съм идалго от едно селище, където ще обядваме днес, ако е рекъл Господ. Доста съм богат, а името ми е дон Диего де Миранда. Живота си прекарвам с жена си, децата си и със своите приятели. Любимите ми занимания са ловът и рибарството, но нямам ни сокол, ни хрътки, а само една опитомена яребичка и един свиреп пор^[2]. Притежавам библиотека с около шест дузини книги — едни на испански, други на латински, някои исторически, други религиозни. Рицарските книги не са престъпили още прага на къщата ми. Прелиствам повече светските, отколкото религиозните, стига те да са благопристойни, да ме наслаждават с хубавия си език и да ме учудват и увличат със своята изобретателност, а такива книги има много малко в Испания. Понякога обядвам със съседи и приятели и често ги каня у дома. Моята трапеза е добре наредена, а не е и бедна. Не обичам да злословя и не позволявам да се злослови в мое присъствие, не се заглеждам в живота на другите и не се меся в чуждите работи, всеки ден ходя на черква, деля това, което имам, с бедните и не излагам на показ добрите си дела, за да не се вгнездят в сърцето ми лицемерието и суетността — врагове, които завладяват неусетно и най-каленото сърце. Мъча се да помиря скараните, почитам Света Богородица и се уповавам винаги на безкрайната милост на Господа-Бога наш.

Санчо изслуша с най-голямо внимание разказа на идалгото за живота и заниманията му. Този негов живот му се видя добър и свят и той реши, че човек, който живее като него, сигурно върши чудеса. Той скочи от Сивчо, хвана бързо дясното му стреме и с благоговение и почит, почти просълзен, целуна няколко пъти краката му. Като видя това, идалгото го запита:

— Какво правиш, приятелю? Какви са тези целувки?

— Оставете ме да ви целувам краката — отговори Санчо, — защото струва ми се, че ваша милост сте първият светец на кон, когото срещам в живота си.

— Не съм светец — отговори идалгото, — а голям грешник. Вие, драги, трябва да сте добър човек, ако се съди по вашето простодушие.

Санчо възседна отново магарето си, след като постъпката му бе накарала да се разсмее потъналият в дълбока скръб негов господар и повторно учудила дон Диего. Дон Кихот запита спътника си колко деца има и му каза, че древните философи, които не познавали Истинския Бог, са смятали за върховно благо даровете на природата, тези на съдбата и това да имаш много приятели и много и добри деца.

— Аз, сеньор дон Кихот — отговори идалгото, — имам един син и може би щях да бъда по-щастлив, ако го нямах. Не защото е лош, а защото не е толкова добър, колкото аз бих желал. Той е на осемнадесет години — последните шест прекара в Саламанка, където учи латински и гръцки. Когато поисках да се залови да учи други науки, видях, че е толкова увлечен в науката поезия (ако поезията може да се нарече наука), че ми беше невъзможно да го склоня да учи право, което желаех да следва, а не го привличаше и царицата на всички науки — богословието. Исках синът ми да бъде нещо като венец на своя род, защото живеем във век, когато нашите крале възнаграждават богато добродетелните и добри учени — та нали ученост без добродетели е все едно бисер, хвърлен на бунището! Цели дни прекарва той да проверява дали Омир се е изразил добре или зле в еди-кой си стих на „Илиадата“, дали Марциал е запазил, или не, благоприличие в тази или онази епиграма, дали трябва тъй или иначе да се тълкуват тези или онези стихове на Вергилий. С една дума, той общува само с творенията на поменатите поети и с тези на Хораций, Персий Ювенал и Тибул. Не цени особено съвременните испански автори. Но въпреки че не обича много испанската поезия, сега е цял погълнат от усилията си да съчини една глоса^[3] въз основа на едно четиристишие, изпратено му от Саламанка — навярно като теза за литературно състезание.

Дон Кихот отговори:

— Децата, сеньор, са част от плътта на своите родители и трябва да ги обичаме — били те лоши или добри, — както обичаме душата, която дава живот на тялото ни. Дълг на родителите е да ги водят още от малки по пътеките на добродетелта, на доброто възпитание и на добрите християнски обичаи, за да им бъдат — когато пораснат — подкрепа на старини и слава за потомството. Не смятам, че е разумно да ги принуждаваме да изучават тази или онази наука, макар и да не е вредно да им даваме съвети по този въпрос. Но когато не трябва да се учи pane lustando^[4] и студентът има щастието провидението да го е дарило с родители, които му осигуряват хляба, аз съм на мнение, че трябва да ги оставим да следват науката, към която имат най-голяма склонност. Макар че науката поезия е по-скоро приятна, отколкото полезна, тя поне не е от науките, които могат да опозорят този, който й се е посветил. Поезията, сеньор идалго, е според мене нещо като нежна, съвсем млада и много хубава девойка, която се грижат да обогатят, накитят и украсят много други девойки — всички останали науки. Тя трябва да използва услугите на всички тях, а те ще добият повече блясък чрез нея. Но тази нежна девойка не желае да посягат грубо на нея, нито да я влачат по улиците и да я одумват по площадите и по потайните ъгли на дворците. Тя е направена от руда с толкова благороден състав, че който знае как да се отнесе с нея, може да я превърне в най-чисто злато с неоценима стойност. Този, който я притежава, трябва да я пази строго и да не я оставя да се пилее в зле стъкмени сатири и в пошли сонети. Тя не бива да е в никакъв случай стока за продан, а трябва да създава героични поеми, тъжни трагедии или весели и изкусно съчинени комедии. Тя не бива да попада в ръцете на безделници или на невежата тълпа, неспособна да познае и оцени съкровищата, които се крият в нея. И не мислете, сеньор, че аз наричам тълпа само хората от народа, тези със скромно положение. Не, всеки невежа — бил той благородник или дори княз — може и трябва да бъде причислен към тълпата. Ето защо този, който спазва всички тези изисквания в отношенията си с поезията, ще се прослави и името му ще бъде почитано сред всички цивилизовани народи на света. А що се отнася до това, което ми казахте, сеньор, че вашият син не цени много испанската поезия, смея да твърдя, че той не е напълно прав, и то по следните причини: великият Омир не е писал на латински, защото е бил грък, Вергилий не е писал на гръцки, защото е бил римлянин. С една дума, всички поети на древността са писали на езика, който са сукали с майчиното си мляко, и не са търсили чужди езици, за да изразят своите възвишени мисли. А щом е тъй, разумно би било този обичай да се разпростре и върху всички народи и да не се подценява немският поет само защото пише на немски, нито кастилският, нито дори бискайският, понеже пише на своя език. Но вашият син, сеньор (така поне аз си обяснявам нещата), е зле настроен сигурно не срещу испанската поезия, а срещу поетите, които пишат само на испански и не владеят други езици, нито са вещи в други науки, които поощряват, подсилват и украсяват природната им дарба. Но може би той се заблуждава и в това, защото напълно справедливо се отбелязва, че поетът се ражда, с други думи, поетът излиза поет от майчината си утроба. С това свое призвание, дадено му от небето, без учение и подготовка той твори неща, които потвърждават думите „Est Deus in nobis“^[5]. Ще добавя също, че роденият поет, който си помага с изкуството, ще бъде много по-добър и ще превъзхожда поета, който е станал поет само защото е изучил изкуството. То е, защото изкуството не превъзхожда природата, а само я усъвършенства. Съвършеният поет е рожба на съчетанието на природата с изкуството и на изкуството с природата. В заключение ще кажа, сеньор идалго, че добре е ваша милост да оставите сина си да върви по пътя, по който го води звездата му. Понеже сигурно е добър студент и е вече стъпил здраво на първото стъпало на науките — езикознанието, — с помощта на езиците ще се изкачи сам на върха на светската литература, която така добре подхожда на благородник с мантия и шпага^[6], носи му чест и слава и го възвеличава, както митрата — епископите или тогата — опитните правници. Карайте се, ваша милост, на сина си, ако започне да пише сатири, които накърняват честта на другите, накажете го и скъсайте написаното. Но ако подобно на Хораций пише послания, в които бичува пороците изобщо, както с правил римският поет, тогава похвалете го, защото позволено е на поета да пише против завистта и да напада в стиховете си завистниците, както и другите пороци, стига само да не споменава имена. Има, разбира се, поети, които от любов към злословието се излагат на опасността да бъдат изпратени на изгнание по островите на Понт^[7]. Но ако поетът е целомъдрен в своите нрави, ще бъде целомъдрен и в стиховете си. Перото е езикът на душата — каквито са мислите, които се раждат в нея, такива ще бъдат и неговите писания. Когато кралете и князете разберат, че на чародейната наука поезия са се посветили хора мъдри, добродетелни и сериозни, те ги почитат, ценят и обсипват с богатства и дори ги увенчават с листата на дървото, което мълнията никога не поразява^[8], като символ, че никой не трябва да обижда тези, чието чело е украсено с венеца на славата.

Разсъжденията на дон Кихот поразиха човека в зелено, и то толкова силно, че той почна да се разколебава в първоначалното си впечатление, че има работа с луд човек. По средата на разговора, който съвсем не беше по вкуса му, Санчо се отби от пътя, за да изпроси малко мляко от едни овчари, които дояха наблизо своите овце. Тъкмо когато идалгото, извънредно доволен от умните и красноречиви слова на дон Кихот, се канеше да възобнови разговора, рицарят вдигна глава и съгледа, че насреща им по пътя, по който вървяха, идеше някаква кола, украсена с кралски знамена. Помисли, че това трябва да е някое ново приключение, той извика Санчо и му заповяда да му донесе шлема. Санчо чу, че го викат, заряза овчарите, пришпори бързо Сивчо и изтича при господаря си, комуто се случи страшно и изумително приключение.