Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (122)

Глава шестдесет и осма
за приключението на дон Кихот със свинете

Нощта беше доста тъмна, макар и луната да си беше на небето, но за съжаление не на място, където можеше да се види, защото понякога сеньора Диана отива да се разхожда в антиподите и оставя планините в сянка и долините в мрак. Дон Кихот плати своя данък на природата, като изкара първия си сън, но не можа след това да заспи отново, противно на Санчо, с когото не се случваше никога подобно нещо, защото спеше на един дъх от вечер до сутрин, което показваше, че здравето му е добро и грижите — малко. Грижите на дон Кихот съвсем прогониха съня му и той разбуди Санчо и му каза:

— Учудва ме, Санчо, твоята безгрижност. Струва ми се, че си направен от мрамор или от твърд бронз и че в тебе няма ни чувство, ни порив. Аз бдя, когато ти спиш, плача, когато ти пееш, изтощавам се от постене, а ти едва мърдаш от мястото си и едва дишаш от преяждане. На добрия слуга подобава да споделя мъките на господаря си и да ги изживява заедно с него ако не от друго, то поне от приличие. Вслушай се в тишината на тази нощ, в тази самота, която ни кани да прекъснем съня си и да побдим. Стани, за Бога, оттегли се малко настрана и си нанеси смело и решително триста-четиристотин удара за сметка на тези, които дължиш за освобождението на Дулсинея. Моля те за това, и то от все сърце, защото съвсем не искам да се саморазправям с тебе като миналия път, още повече, че зная колко ти е тежка ръката. След като си нанесеш ударите, ще прекараме нощта в песни — аз ще пея за моята разлъка, ти за постоянството на чувствата си и така ще сложим началото на овчарския живот, който ще водим у нас на село.

— Сеньор — отговори Санчо, — аз не съм монах, та да се събуждам посред нощ и да изтезавам плътта си, нито пък ми се вижда лесен преходът от острите болки към музиката. Оставете ме, ваша милост, да спя и не ме насилвайте да се бичувам, че иначе ще се закълна да не посегна никога не само на месата си, но дори на едно влакънце от дрехата си.

— О, закоравяла душа! О, безсърдечни оръженосецо! Това ли ти е благодарността за хляба, който съм ти давал, и за добрините, които съм ти правил и мисля още да ти правя? Благодарение на мене ти стана губернатор и благодарение на мене се надяваш да станеш скоро граф или да получиш друга равностойна титла, което ще се сбъдне, щом изтече годината, защото post tenebras spero lucem^[1].

— Нищо не разбирам от всичко това — възрази Санчо, — а зная само, че докато спя, не чувствам ни страх, ни надежда, нито мъка, нито блаженство. Благословен да е този, който е измислил съня — плащ, който покрива всички човешки мисли, храна, която насища глада, вода, която утолява жаждата, огън, който стопля студа, студ, който разхлажда жегата, и най-сетне обща за всички монета, с която се купува всичко, везна и тежест, която изравнява царя с пъдаря, мъдреца с глупеца. Само едно лошо има сънят — казват, че прилича на смъртта и че между спящия и мъртвеца разликата е малка.

— Никога, Санчо — каза дон Кихот, — не съм те слушал да се изразяваш тъй изящно, както сега, а това ме накара да разбера колко е права поговорката, която често повтаряш: „Не е важно с кого си расъл, а с кого си пасъл“.

— Аха, господарю — възрази Санчо, — я кажете сега — кой ниже поговорките? Те излизат от устата ви по две наведнъж, по-лесно, отколкото у мене, само че разликата между вашите и моите е тази, че вашите са намясто, а моите ни в клин, ни в ръкав. Но в края на краищата и вашите, и моите са поговорки.

Така разговаряха те, когато внезапно по цялата долина се разнесе някакъв глух шум, смесен с остри звукове. Дон Кихот скочи на крака и хвана меча си, а Санчо се сгуши под Сивчо и се огради от двете страни с доспехите и самара на магарето. Той беше толкова изплашен, колкото господарят му беше смутен. Шумът растеше все повече и приближаваше към двамата страхливци или най-малкото към единия, защото храбростта на другия е известна. Работата се състоеше в това, че в този нощен час няколко души караха за продан на един панаир повече от шестстотин свине, а те така силно квичаха и грухтяха, че оглушаваха ушите на дон Кихот и Санчо, които не можеха да разберат какво става. Грамадното грухтящо стадо налетя срещу тях и без никакво уважение към дон Кихот и Санчо мина връз двамата и разруши укреплението на Санчо, като събори не само дон Кихот, но на всичко отгоре и Росинант. Цялата тази сган от мръсни животни с грухтенето си и с бързия си бяг вся смут и свали на земята самара, доспехите, Сивчо, Росинант, Санчо и дон Кихот. Санчо се надигна криво-ляво и поиска от господаря си меча, за да заколи пет-шест от тези невежливи сеньори свине, защото бе успял вече да разбере какво го бе изпотъпкало. Дон Кихот му каза:

— Остави ги на мира, приятелю, този позор е наказание за моя грях. Справедливо небесно възмездие за един победен странстващ рицар е да го гризат чакали, да го жилят оси и да го тъпчат свине.

— Трябва да е небесно наказание също така — рече Санчо — оръженосците на победените рицари да бъдат хапани от мухи, ядени от въшки и измъчвани от глад. Ако ние, оръженосците, бяхме синове на рицарите, у които служим, или поне близки техни роднини, нищо чудно да ни постигнеше наказание за техните грехове дори до четвърто поколение. Но какво общо имат Пансовци с Кихотовци? Хайде сега да си легнем да поспим малко, докато е още тъмно. Ще съмне пак с Божия Воля и всичко ще се нареди.

— Спи, Санчо — отговори дон Кихот, — ти си роден да спиш, а аз съм роден да бдя и докато се разсъмне, ще се отдам на моите мисли и ще ги излея в един мадригал, който съчиних снощи, без ти да подозираш.

— Струва ми се — рече Санчо, — че мислите, които пораждат стихове, не могат да бъдат лоши и тежки. Съчинявайте си, ваша милост, каквото щете, а аз ще си поспя колкото мога.

И в същия миг той се сви на кълбо и като се намести удобно на земята, унесе се в дълбок сън, без да го тревожат нито дългове, нито поръчителства, нито някакви други грижи. Дон Кихот се облегна на дънера на един дъб или бук — Сиде Амете Бененхели не споменава точно какво е било дървото — и пригласян от собствените си въздишки, запя:

Любов! Помислил само

с каква жестока болка ме прекърши,

жадувам смърт — да свърши

завинаги това тегло голямо.

 

Но стигна ли до нея,

тих пристан във морето на скръбта ми,

пак радостта ме мами,

не ми се мре, пак искам да живея.

 

Животът ме убива,

смъртта за нов живот ме вдъхновява.

Дял тъжен — да възпявам

живота и смъртта немилостива.

Той съпровождаше всеки стих с много въздишки и с потоци от сълзи като човек, чието сърце се разкъсва от болката на поражението и от отсъствието на Дулсинея.

В това време настъпи денят и слънчевите лъчи улучиха очите на Санчо. Той се събуди, протегна се, разтърка си очите и размърда мързеливото си тяло. Като видя как свинете бяха опустошили запасите му, взе да проклина и тях, а и всички, за които се сети. Двамата продължиха пътя си и към залез-слънце забелязаха, че насреща им се задават десетина конници и четири-пет пешеходци. Сърцето на дон Кихот трепна, а Санчовото се сви, защото хората идеха въоръжени с копия и щитове и видът им беше много войнствен. Дон Кихот се обърна към Санчо и му каза:

— Ако можех, Санчо, да употребя оръжието си и ако обещанието не връзваше ръцете ми, като нищо щях да се справя с този отряд. Но може би ще излезе нещо друго, а не това, от което се опасяваме.

Междувременно конниците се доближиха и без да кажат дума, заобиколиха дон Кихот и насочиха копията към гърдите и гърба му, заплашвайки го със смърт. Един от пешаците сложи пръст на устата си, за да му даде знак да мълчи, хвана Росинант за юздата и го дръпна настрана от пътя. Останалите пешаци обкръжиха Санчо и Сивчо и тръгнаха в най-дълбоко мълчание по стъпките на този, който водеше дон Кихот. Рицарят се опита на два-три пъти да запита накъде го водят и какво искат от него, но щом понечеше да заговори, те му затваряха устата, като му показваха остриетата на копията си. Същото ставаше и със Санчо — колчем се опиташе да каже нещо, един от пешаците го смушваше с някакъв остен и не само него, но и Сивчо, като че ли и той се готвеше да продума. Настъпи нощта, пазачите ускориха стъпките си и страхът у двамата пленници все повече нарастваше, особено когато от време на време им подвикваха:

— По-бързо, троглодити!

— Мълчете, варвари!

— Търпете, антропофази!

— Не се оплаквайте, скити, не зяпайте, убийствени Полифеми^[2], кръвожадни лъвове!

Прикачваха им какви ли не други прозвища, дразнейки слуха на двамата клетници — господар и слуга. Санчо вървеше и мърмореше:

— Нас — тортолити? Нас — бербери, астрофази и кучета, нас — скитници?^[3] Съвсем не ме радват тези имена — лош вятър духа в този край! Всички беди се струпаха изведнъж отгоре ни като на бясно куче тояга. Дано поне само със сопи свърши това злополучно пътешествие!

Дон Кихот вървеше съвсем слисан, без да може да отгатне — колкото и да се напъваше да мисли — какво означават оскърбителните думи, които се сипеха върху тях. Едно му беше само ясно — не ги очакваше нищо добро, а трябваше да бъдат готови за най-лошото. Най-сетне, към един часа след полунощ, те стигнаха до един замък, който дон Кихот позна веднага, че е замъкът на херцога, където бяха живели неотдавна.

— Боже мой! — прошепна дон Кихот, когато видя къде се намира. — Какво значи всичко това? Та нали в този дом царяха някога вежливост и любезност! Но, види се, за победените доброто се превръща в зло, а злото в още по-голямо зло.

Въведоха ги в главния двор на замъка, така украсен и натъкмен, че учудването им нарасна, а страхът им се удвои, както ще се види в следната глава.