Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесета
за това, което се случи на дон Кихот на път за Барселона

quixote_318_grizhi_za_ranenia.jpg

Утрото беше прохладно и предвещаваше също тъй прохладен ден, когато дон Кихот напусна хана, след като събра сведения за най-прекия път за Барселона, и то не през Сарагоса — толкова силно беше желанието му да изобличи в лъжа онзи нов историк, за когото се говореше, че го е охулил. Цели шест дни не му се случи нищо достойно за отбелязване, а на седмия ден, тъй като се беше отбил от пътя, нощта го свари сред гъста гора от дъбове или коркови дървета — тук Сиде Амете не спазва голямата точност, която обикновено отличава неговите описания.

Господар и слуга слязоха от добичетата си и се настаниха под едни дървета. Санчо, който този ден си беше здравата похапнал, заспа мигновено, но дон Кихот, измъчван не толкова от глад, колкото от мислите си, не можеше да мигне и бродеше с въображението си из хиляди места. Ту му се струваше, че се намира в пещерата на Монтесинос, ту му се привиждаше, че превърнатата в селянка Дулсинея скача и възсяда магарицата си, ту прозвучаваха в ушите му думите на мъдреца Мерлин, откривайки му начините и способите, чрез които можеше да се вдигне магията от Дулсинея. Отчайваше го мисълта за слабоволието и безсърдечието на неговия оръженосец Санчо, тъй като, доколкото знаеше, той си беше нанесъл само пет удара — количество, съвсем незначително и нищожно в сравнение с безкрайното число удари, които му оставаха още да си нанесе. Тази мисъл го опечали и ядоса толкова много, че той държа сам на себе си следното слово:

— Щом като Александър Велики разсече гордиевия възел, казвайки: „Все едно е дали ще го развържа, или разсека“, и въпреки това стана пълен господар на цяла Азия, то и аз мога да постъпя по същия начин в случая с вдигането на магията от Дулсинея, като сам набия Санчо против волята му. Щом предписаният лек е Санчо да получи три хиляди и толкова удара с камшик, не е ли все едно дали ще си ги нанесе сам той или някой друг? Важното е да ги получи, а безразлично е откъде ще му дойдат те.

Осенен от тази мисъл, той взе поводите на Росинант, нагласи ги така, че да може да шиба с тях като с камшик, приближи се до Санчо и почна да му разпасва пояса, който крепеше гащите му. Но едва се докосна до него, Санчо се ококори и рече:

— Какво става? Кой ме пипа и разпасва?

— Аз съм — отговори дон Кихот. — Реших да изцеря твоето нехайство и да облекча моята мъка. С други думи, Санчо, дошъл съм да те набия и да уредя поне отчасти поетото от тебе задължение. Дулсинея гине, а ти нехаеш. Аз пък умирам от любов по нея. Хайде събличай се доброволно, защото съм решен да ти нанеса в това самотно място поне две хиляди удара!

— Тази работа няма да я бъде — рече Санчо, — стойте си мирно, ваша милост, защото иначе, кълна се в истинския Бог, че ще стане една, та и глухите ще ни чуят! Аз се задължих да си нанеса ударите доброволно, без да ме насилват, а сега съвсем нямам желание да се бичувам. Достатъчно е, ваша милост, че ви давам думата си да се натупам и набия, когато ми се прище.

— Не може да се разчита на добрата ти воля, Санчо — каза дон Кихот, — защото сърцето ти е кораво, а месата ти са меки, макар и да си селянин.

Говорейки, той се мъчеше всячески да му развърже гащите. Като разбра намеренията му, Санчо Панса се изправи, хвърли се върху господаря си, счепка се с него, тури му крак и го повали по гръб на земята. После му притисна гърдите с дясното си коляно, а с ръцете си хвана ръцете му, така че да не може нито да се обърне, нито да поеме дъх. Дон Кихот му каза:

— Така ли, изменнико? Въставаш срещу своя сеньор и господар? Вдигаш ръка срещу този, който ти дава хляба?

— Нито свалям, нито качвам крале[1] — отговори Санчо, — а само помагам на себе си, защото сам съм си господар. Обещайте ми, ваша милост, че ще стоите мирен и че няма да се опитате да ме биете сега, и ще ви пусна на свобода, иначе

Щом си враг на доня Санча,

тук, приятелю, умри![2]

Дон Кихот му обеща и се закле в най-светите си чувства, че не ще се докосне нито до едно влакно от дрехата му, като го остави напълно свободен да си нанесе ударите, когато поиска. Санчо остана и се отдалечи на почетно разстояние, но когато се облегна на едно дърво, почувства, че нещо се допря до главата му. Той вдигна ръце и напипа два човешки крака, обути в чорапи и обувки. Разтрепери се от страх, премести се под друго дърво, но и там му се случи същото. Тогава повика на помощ дон Кихот. Нашият рицар се притече и го запита какво се е случило и защо го е толкова страх, а Санчо му отговори, че от всички дървета тук висят човешки крака. Дон Кихот опипа дърветата, сети се какво може да бъде и каза на Санчо:

quixote_319_sancho_i_obesenite.jpg

— Няма защо да те е страх. Краката, които си напипал в тъмнината, са без съмнение на някои разбойници и злосторници, обесени на тези дървета. Из тези места властта ги беси обикновено по дърветата, щом ги залови, и то по тридесет души наведнъж, а от това заключавам, че сме вече близо до Барселона.

Предположението му излезе вярно.

На разсъмване те вдигнаха очи и видяха, че по дърветата висяха като гроздове трупове на разбойници. Развидели се съвсем и колкото и да бяха уплашени от мъртъвците, още повече се стреснаха, като съгледаха четиридесет разбойници, живи-живенички, които ненадейно ги обкръжиха и им казаха на каталонски език да не мърдат от мястото си и да чакат, додето пристигне техният главатар. Дон Кихот не беше на кон, Росинант не беше оседлан, а копието на рицаря стоеше подпряно на едно дърво, с една дума, той бе лишен от всякаква възможност за защита. Поради това рицарят намери за добре да скръсти ръце, да наведе глава и да запази силите си за по-благоприятни времена и обстоятелства.

Разбойниците се спуснаха да претърсят Сивчо и задигнаха всичко, което съдържаха дисагите и чантата. За щастие Санчо беше прикътал в пояса около кръста си ескудосите на херцога и другите пари, които носеше от село, но сигурно тези благи хорица щяха да го претърсят по-щателно, за да видят дали няма нещо скрито — както се казва — дори и под езика, ако не беше пристигнал в този миг главатарят им. Той беше на около тридесет и четири години, здравеняк, по-скоро висок на ръст, с мургаво лице и строг поглед. Яздеше буен кон, носеше стоманена мрежеста ризница и четири пищова, които по тези краища се наричат кремъклии. Той видя, че оръженосците му — така наричат тези, които упражняват този занаят — бяха се приготвили да ограбят Санчо и им заповяда да го оставят на мира. Те се подчиниха и по този начин поясът остана непретърсен. Главатарят се зачуди, като видя копие, опряно на едно дърво, щит на земята, а дон Кихот в доспехи и замислен — печална и скръбна фигура, сякаш въплъщение на самата тъга. Той пристъпи към него и му каза:

— Не бъдете толкова печален, човече, не сте попаднали в ръцете на някакъв жесток Озирис[3], а в тези на Роке Гинарт[4], който е по-скоро състрадателен, отколкото свиреп.

— Тъжен съм — отговори дон Кихот — не поради това, че попаднах под твоя власт, о храбри Роке, чиято слава не знае граници на тази земя, а от това, че поради нехайство хората ти ме свариха не на кон, както съм длъжен да бъда съгласно устава на странстващото рицарство, към което се числя, винаги бдителен и на постоянна стража за собствената си отбрана. Защото трябва да знаеш, велики Роке, че ако твоите хора ме бяха сварили на коня, с копие и щит в ръце, нямаше така лесно да ме пленят, тъй като аз съм дон Кихот де ла Манча, славата за чиито подвизи се носи по цял свят.

Роке Гинарт схвана веднага, че болестта на дон Кихот граничи по-скоро с лудостта, отколкото с храбростта, и макар и да беше чувал да се говори няколко пъти за него, не беше вземал никога за чиста истина подвизите му, нито пък беше допускал, че подобни фантазии могат да завладеят човешки ум. Срещата го зарадва извънредно много, защото сега можеше да види с очи този, за когото по-рано бе само слушал да се говори.

— Храбри рицарю — каза той, — не се ядосвайте и не смятайте за зла участ това, че се намирате тук. Възможно е дори в тези премеждия лошият ви жребий най-сетне да се промени, защото небето има навик по чудни и неведоми пътища, недостъпни за хората, да вдига падналите и да прави от бедните богати.

Дон Кихот се канеше вече да му изрази своята благодарност, когато чуха зад гърба си тропот сякаш от много коне. Всъщност зададе се само един кон, на който препускаше вихрено момък на около двадесет години, облечен в зелена копринена дреха със златни шнурове, широки панталони, шапка, окичена с пера по валонска мода, и с тесни, намазани с восък ботуши. Носеше шпори, позлатени кама и сабя, два пищова на кръста си, а в ръцете държеше къс мускет. Шумът накара Роке да извърне глава. Той видя красивия конник, който, едва пристигнал, каза:

— Тебе търсех, храбри Роке, за да намеря в теб ако не утеха, то поне облекчение в нещастието си. За да не те оставя да се чудиш, тъй като виждам, че не ме позна, ще ти кажа веднага кой съм — аз съм Клаудия Херонима, дъщеря на Симон Форте, твой близък приятел и заклет враг на Клаукел Тореляс, който е и твой враг, защото е от лагера на противниците ти. Ти знаеш, че този Тореляс има син, който се казва дон Висенте Тореляс или поне така се казваше до преди два часа. За да съкратя разказа за моето нещастие, ще ти кажа набързо какво направи с мене този младеж. Той ме видя, почна да ме ухажва, аз му повярвах и се влюбих в него скришом от баща си, защото няма жена в света, колкото и сдържана и скромна да е тя, която да не намери време, за да отстъпи под напора на обзелите я желания. Той обеща да ми стане съпруг и аз му дадох дума, че ще бъда негова, без да отидем по-далече в отношенията си. Вчера узнах, че въпреки дадената дума той се жени за друга и че сватбата ще се състои тази заран. Тази вест помрачи ума ми и изчерпа търпението ми. Понеже баща ми го нямаше в село, аз се облякох в дрехите, които виждаш, яхнах този кон, настигнах дон Висенте на една левга оттук и без да губя време в тъжби и извинения, изпразних върху му мускета си и след това, като прибавка, и тези два пищова. Струва ми се, че забих в тялото му най-малко два куршума и така отворих врати, през които да изтече отмъстена честта ми заедно с неговата кръв. Оставих го в ръцете на слугите му, които не посмяха и не успяха да го защитят. Тръгнах да те търся, за да ме отведеш във Франция, където имам роднини, при които мога да живея, а също и да те помоля да вземеш под своя защита баща ми, за да не посмеят многобройните роднини на дон Висенте да му се отплатят жестоко.

Изненадан от прелестната външност, смелостта, стройния ръст и постъпката на хубавата Клаудия, Роке й каза:

— Най-напред, сеньора, да отидем да проверим дали врагът ви е умрял и чак след това ще решим какво е най-добре да се стори.

Дон Кихот, който бе изслушал внимателно разказа на Клаудия и отговора на Роке Гинарт, каза:

— Никой да не си дава труд да поеме защитата на тази сеньора — това е моя грижа! Дайте ми коня и оръжието и ме чакайте тук! Ще отида да потърся този рицар и, жив или мъртъв, ще го заставя да изпълни обещанието, което е дал на тази хубавица.

— Не се съмнявайте в това — рече Санчо, — господарят ми има щастлива ръка за сватосване! Само преди няколко дни той принуди да се ожени друг един момък, който също отказваше да изпълни думата, дадена на една девойка, и ако не го преследваха магьосници, които преобразиха момъка в лакей, в този час момата нямаше да е вече мома.

Роке, който се интересуваше много повече от историята на хубавата Клаудия, отколкото от приказките на господаря и слугата, дори не ги и чу. Той заповяда на своите оръженосци да върнат на Санчо всичко, което бяха взели от дисагите на Сивчо, нареди им също да се приберат там, където бяха прекарали нощта, и заедно с Клаудия се отправи бързо да търси ранения или вече мъртъв дон Висенте. Стигнаха на мястото, където бе го срещнала Клаудия, но намериха само пресни следи от кръв. Като се огледаха обаче, видяха няколко души по склона на един хълм и правилно отгатнаха, че това бяха слугите на дон Висенте, които го носеха жив или мъртъв, за да го лекуват или погребат. Побързаха да ги настигнат, което лесно им се удаде, защото онези се движеха бавно Намериха дон Висенте в ръцете на слугите си. С уморен и отмалял глас той ги молеше да го оставят да умре там, защото болките от раните не му позволяваха да продължи пътя.

Клаудия и Роке скочиха от конете си и се приближиха до него. Слугите се уплашиха, като видяха Роке, а Клаудия се смути, като видя дон Висенте. Развълнувана и сурова едновременно, тя пристъпи към него, хвана ръката му и каза:

— Ако ми беше дал тази ръка, както си бяхме дали обет, нямаше да стигнеш никога дотук.

Раненият благородник отвори почти затворените си очи, позна Клаудия и каза:

— Ясно ми е, хубава и измамена сеньора, че ти ме уби, макар и да не заслужавах и да не предизвиках с нищо това наказание, защото нито в помислите си, нито с делата си съм могъл и желал някога да те оскърбя.

— Как? Нима не е вярно — рече Клаудия, — че щеше да се венчаеш тази заран с Леонора, дъщерята на богатия Балвастро?

— Разбира се, че не е вярно — отговори дон Висенте. — Види се, злата ми съдба ти е донесла тази вест, за да ми отнемеш живота в изблик на ревност. Все пак тя е за мен щастлива, щом мога да издъхна в твоите ръце и прегръдки. И за да те уверя, че това е така, стисни ми ръката и ме приеми, ако искаш, за съпруг. Не мога да ти дам по-голямо удовлетворение за обидата, която ти мислиш, че съм ти нанесъл.

Клаудия стисна ръката му, но тъй се сви сърцето й от мъка, че тя падна в несвяст върху окървавените гърди на дон Висенте, обхванат в този миг от предсмъртни тръпки. Роке стоеше смутен и не знаеше какво да прави. Слугите се затекоха да търсят вода. Донесоха и напръскаха с нея лицата им. Клаудия дойде на себе си, но Висенте не се свести, понеже сърцето му бе престанало да тупти. Когато видя и се увери, че младият й съпруг не е вече между живите, разкъса въздуха със своите стонове, покърти небесата със своите жалби, заскуба косите си и ги разпиля по вятъра, издраска с нокти лицето си, давайки израз на най-силните чувства и болки, които могат да се поберат в едно съкрушено сърце.

— О, жестока и безразсъдна жено! — ридаеше тя. — Как можа така лесно да пристъпиш към изпълнение на престъпната си мисъл! О, бясна сила на ревността, до какъв отчаян край довеждаш този, който те е притаил в гърдите си! О, съпруже мой, безмилостната ти съдба, която те превърна в мое съкровище, те отнася от брачното ложе в гроба!

Жалбите на Клаудия бяха толкова горчиви и тъжни, че изтръгнаха от очите на Роке сълзи, каквито не бе му се случвало никога да пролее. Слугите плачеха, Клаудия губеше миг след миг съзнание и цялата тази местност заприлича на долина на скръб и печал. Роке Гинарт заповяда на слугите на дон Висенте да отнесат покойника в селото на баща му, разположено недалеч оттам, за да го погребат. Клаудия каза на Роке, че иска да постъпи в манастир, където нейна леля била игуменка, и там да завърши живота си, посветила се на друг съпруг, съвършен и вечен. Роке я похвали за доброто й намерение и й предложи да я придружи, докъдето пожелае, като й обеща да защити баща й от сродниците на дон Висенте и от всеки друг, който би се опитал да го обиди. Клаудия отказа решително да бъде придружена и като благодари на Роке с най-добри думи за готовността му да й услужи, раздели се с него разплакана. Слугите вдигнаха трупа на дон Висенте, а Роке се върна при своите хора. Така завърши любовта на Клаудия Херонима. Но какво чудно в това, щом нейната печална история беше изтъкана от безмилостната и непобедима сила на ревността?

quixote_320_don_quixote_pozdraviava_razboinicite.jpg

Роке Гинарт намери своите оръженосци там, където им бе заповядал да го чакат, а между тях и дон Кихот, който — възседнал Росинант — им държеше някаква реч и ги убеждаваше да напуснат този начин на живот, опасен както за душата, така и за тялото. Но тъй като повечето от тях бяха гасконци[5] — хора груби и разпуснати, — проповедта на дон Кихот съвсем не намираше благоприятна почва. Щом пристигна, Роке запита Санчо Панса дали са му върнали и предали скъпоценностите и съкровищата, които неговите хора бяха задигнали от дисагите на Сивчо. Санчо отговори, че са му върнали всичко, с изключение на три нощни шапчици, които стрували колкото три града.

— Какво разправяш, човече? — каза един от разбойниците. — Нощните шапчици са у мене и не струват нито три реала.

— Вярно е — каза дон Кихот, — но оръженосецът ми ги цени толкова много, защото знае кой ми ги даде.

Роке Гинарт нареди да му ги върнат начаса и като строи своите хора в една редица, им заповяда да сложат отпреде си дрехите, скъпоценностите, парите и всички вещи, задигнати след последната делба. После, като направи бърза оценка и изчисли в пари това, което не можеше да се дели, той разпредели плячката между цялата дружина толкова справедливо и мъдро, че не наруши нито едно от правилата на разпределителното правосъдие. След като стори това и всички останаха доволни, удовлетворени и възнаградени, Роке каза на дон Кихот:

— Ако не се спазва тази точност, животът с тях ще бъде невъзможен.

А Санчо рече:

— Съдейки по това, което виждам, правосъдието е толкова хубаво нещо, че е необходимо да се прилага и между крадците.

Един от оръженосците го чу, замахна с приклада на своя аркебуз и щеше сигурно да му пръсне главата, ако Роке Гинарт не беше го спрял. Санчо умря от страх и се зарече да не обели зъб, докато е сред тези хора.

В това време дотича един от хората, поставени на стража по пътищата, за да наблюдават кой минава по тях и да долагат на главатаря си за всичко, което се случи.

— Сеньор — каза той, — недалеч оттук, по пътя за Барселона, се задава голяма тълпа хора. Роке отговори:

— Не разбра ли дали са от тези, които ни търсят, или от тези, които ние търсим?

— От тези са, които ние търсим — отговори оръженосецът.

— Вървете всички тогава — нареди Роке — и ги доведете бързо тук, без да ви се изплъзне никой.

quixote_321_don_quixote_sancho_i_roque_guinart.jpg

Те тръгнаха, а Роке остана сам с дон Кихот и Санчо, очаквайки да видят кого ще доведат. Главатарят каза на дон Кихот:

— Животът, който водим, се вижда навярно на сеньор дон Кихот необикновен, необикновени и опасни са също и всичките ни дела и приключения. Това съвсем не те учудва, защото наистина и аз признавам, че няма по-неспокоен и по-тревожен живот от нашия. Тласна ме към него някаква жажда за мъст, способна да смути и най-спокойните сърца. По природа съм състрадателен и благ човек, но, както казах, желанието ми да отмъстя за едно оскърбление, което ми бе нанесено, излезе по-силно и от най-добрите ми наклонности, така че аз постоянствам в този път, макар и да виждам всичките му последици. И както едната бездна води към друга бездна и грехът — към друг грях, отмъщенията ми нямат вече край и сега вече не отмъщавам само за обиди, нанесени на мене, но и за тези, нанесени на чужди хора. Но Господ ще се смили над мене и макар и да се движа днес сред лабиринта на заблужденията си, не губя надежда да се измъкна от него и да се добера до спасително пристанище.

Умните и смислени думи на Роке учудиха дон Кихот, защото никога не бе мислил, че между хората, чийто занаят е да нападат, грабят и убиват, ще се намери човек с толкова здрав разсъдък. Той му отговори:

— Сеньор Роке, болникът почва да оздравява от момента, когато разбере каква е болестта му и е готов да взема предписаните му от лекаря церове. Ваша милост сте болен, знаете страданието си и небето или нека кажа по-добре Господ, който е наш изцелител, ще ви предпише лекарства, които ще ви излекуват. Но те действат бавно, а не изведнъж, по чудотворен начин. А ще прибавя, че умните грешници по-лесно могат да се поправят, отколкото простите. И тъй като ваша милост показахте с думите си колко сте мъдър, остава ви само да проявите бодър дух и да очаквате изцеление на болестта на вашата съвест. Ако ваша милост искате да скъсите пътя и час по-скоро да се спасите, елате с мене. Аз ще ви направя странстващ рицар и вие ще трябва да понесете толкова несгоди и беди, че приемайки ги в знак на покаяние, вие начаса ще се намерите в рая.

Съветът на дон Кихот разсмя Роке, той промени разговора и му разказа трагичната случка с Клаудия Херонима. Санчо се натъжи дълбоко, защото хубавата, изящна и пламенна девойка му беше много допаднала.

В това време се върнаха изпратените за плячка оръженосци, водейки със себе си двама конници, двама поклонници пешеходци, една каляска, пълна с жени, и шестима слуги, които ги придружаваха пеш и на кон, а също и двама мулетари, прислужници на конниците. Оръженосците ги бяха наобиколили и победители и победени пазеха дълбоко мълчание, чакайки да проговори великия Роке Гинарт. Той запита конниците какви хора са, къде отиват и колко пари носят със себе си. Единият от тях отговори:

— Сеньор, ние и двамата сме капитани от испанската пехота, нашите роти са в Неапол и отиваме в Барселона, за да се качим на четири галери, които — както се говори — са получили заповед да отплуват за Сицилия. Носим със себе си около двеста-триста ескудос и те са ни достатъчни, за да се чувстваме богати и доволни, тъй като обикновено войниците са бедни и не могат да мислят за по-големи съкровища.

Роке зададе и на поклонниците същите въпроси, които бе задал на капитаните. Те отговориха, че пътуват за Рим и че може би двамата заедно имат шестдесетина реала. Той пожела да узнае също кои пътуват в каляската, къде отиват и колко пари носят. Отговори един от слугите конници:

— В каляската пътува моята господарка, доня Гиомар де Киньонес, съпруга на председателя на съда в Неапол, с малката си дъщеря, една дуеня и една прислужница. Придружаваме ги шестима слуги, а парите, които носим, възлизат на шестстотин ескудос.

— Значи — каза Роке Гинарт — имаме всичко деветстотин ескудос и шестдесет реала, а моите хора са около шестдесет души. Да видим по колко се пада на човек, защото не съм силен по смятането.

Като чуха това, разбойниците викнаха:

— Да живее дълги години Роке Гинарт, напук на злосторниците, които гледат да го погубят!

Капитаните не скриха своята скръб, жената на председателя се натъжи, а и на поклонниците не стана особено весело, когато разбраха, че турят ръка на имуществото им. Роке ги държа няколко минути в напрежение, но не желаейки да продължи по-дълго време тъгата им, която личеше отдалеч, обърна се към двамата капитани и каза:

— Ваши милости сеньори капитани, благоволете да бъдете така любезни и ми заемете шестдесет ескудос, а сеньора председателшата — осемдесет, за да задоволя хората от моята чета. Свещеникът живее от каквото опее. След това ще можете да продължите пътя си свободно и без пречки. Ще ви дам пропуски за свободно движение, за да не би, ако срещнете някоя от другите ми чети, пръснати из този край, да си имате нови неприятности. Не обичам да ощетявам войници, нито да обиждам жени, особено ако те са от знатен род.

Капитаните, развълнувани, не можеха да намерят думи с които да благодарят на Роке за любезността и щедростта му, защото за тях наистина бе щедрост да им бъдат оставени собствените им пари. Сеньора доня Гиомар де Киньонес понечи да скочи от каляската, за да целуне ръцете и краката на великия Роке, но той не допусна това, а напротив, поиска извинение за това, че е извършил към нея несправедливост, тъй като бил принуден да изпълнява точно задълженията на лошия си занаят. Сеньората заповяда на един от своите слуги да брои веднага определените й осемдесет ескудос, а капитаните незабавно платиха своите шестдесет. Поклонниците бяха готови да дадат нещо от своите жалки трохи, но Роке ги помоли да не си дават този труд и като се обърна към своите хора, им каза:

— От тези ескудос се падат по два на всеки един от вас и остават двадесет. Десет от тях да се дадат на тези поклонници, а другите десет на този оръженосец, за да споменава с добро това приключение.

Донесоха му всичко нужно за писане — хората му носеха винаги хартия и перо — и Роке написа пропуски до главатарите на неговите чети, сбогува се със задържаните и ги пусна да си вървят, възхитени от благородството му, от изящната му външност и от странната му постъпка — за тях той беше по-скоро Александър Велики, отколкото прочут разбойник. Един от оръженосците подхвърли на своето гасконско-каталонско наречие:

— Нашият главатар е роден повече за калугер, отколкото за разбойник, но ако иска занапред да се показва щедър, нека го прави със своите пари, а не с нашите.

quixote_322_don_roque_guinart_nakazva_volnodumeca.jpg

Тези думи не бяха казани тихо, та да не ги чуе Роке. В миг той измъкна меча си, разсече главата на разбойника почти на две и каза:

— Ето как наказвам нахалниците, които не знаят да си държат езика.

Всички се вкамениха и никой не посмя дума да каже — в такова подчинение ги държеше техният предводител.

Роке се отдели настрана и написа писмо до един свой приятел в Барселона, за да го уведоми, че при него се намира прочутият дон Кихот де ла Манча, странстващият рицар, за когото се говорят толкова много неща. Съобщаваше му, че той е най-забавният и най-разбраният човек на света и че след четири дни, на празника на Свети Йоан Кръстител, ще го заведе на градското крайбрежие в пълно въоръжение, възседнал Росинант, заедно с оръженосеца му Санчо, възседнал магарето си. Да съобщи това на всички Ниаровци, за да могат да се позабавляват с него. Писа, че би желал да лиши от това удоволствие враговете си, Каделовци[6], но било невъзможно, защото лудостите и разумните постъпки на дон Кихот и остроумията на оръженосеца му Санчо Панса не могат да не доставят еднакво удоволствие на всички хора.

Той изпрати това писмо по един от оръженосците си, който — сменил разбойническите си дрехи със селски — влезе в Барселона и го предаде, както му беше поръчано.

quixote_323_don_quixote_i_sancho_pochivat.jpg
Бележки

[1] Старинен израз, свързан с историческо събитие, възпято в много романси. Изменникът Белтран произнася следните думи, когато вижда как кралят му Педро Жестоки, крал на Кастилия (1334–1369), е убит от брат си Енрике: „Нито свалям, нито качвам крале, а помагам само на господаря си.“

[2] Стихове от старинен романс.

[3] Роке Гинарт смесва поради голямото звуково сходство името на легендарния египетски крал Бузирис, който е принасял в жертва на своите богове чужденците, с името на египетския бог Озирис.

[4] Роке Гинарт е историческо лице (истинското му име е Перот Рока Гинарда). Неговата разбойническа банда станала много известна към 1610 година. Малко след това бил заловен и осъден на смърт. Помилван, той бил изпратен през 1611 година в Неапол.

[5] Жители на френската провинция Гаскон, Южна Франция.

[6] Ниаровци и Каделовци — два враждуващи помежду си барселонски феодални рода.