Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (110)

Глава петдесет и шеста
за нечуваната и невиждана битка между дон Кихот де ла Манча и лакея Тосилос в защита на дъщерята на дуенята доня Родригес

Херцогът и херцогинята не се разкаяха за шегата, устроена на Санчо Панса с губернаторството, още повече, че същия ден пристигна и домоуправителят, който им разказа от игла до конец за всичко, което бе казал и извършил Санчо през тези дни, като им описа накрай как е бил нападнат островът и как се уплашил и заминал Санчо. Всичко това им достави немалко удоволствие. По-нататък в историята се разказва, че настъпи денят на насрочената битка. След като бе дал на лакея си Тосилос многократни наставления как да действа, за да победи дон Кихот, без да го убие или нарани, херцогът заповяда да се махнат железните острия на копията. Той обясни на дон Кихот, че християнският закон, на който държи, не позволява животът им да се изложи на голяма опасност по време на двубоя. Нека бъде доволен и от това, че той му разрешава боят да стане на негова земя — макар че нарушава постановлението на вселенския събор^[1], което забранява дуелите, — и нека не настоява боят да доведе до най-жестока развръзка. Дон Кихот отговори, че негово превъзходителство може да постъпи в случая както пожелае и че той ще му се подчини безпрекословно.

Най-сетне страшният ден настъпи. По заповед на херцога на площада пред замъка бяха издигнали обширна трибуна за съдиите на дуела и за тъжителките — майка и дъщеря. От всички околни селища и села се бяха стекли извънредно много хора, за да видят този необикновен двубой, какъвто не бяха виждали и чували по тези места нито живите, нито умрелите.

Пръв се появи на арената церемониалмайсторът. Той обиколи и прегледа цялата площ, за да се увери лично, че няма никаква измама или прикрито препятствие, в което човек би могъл да се спъне и падне. После дойдоха и заеха местата си дуените, забулени с воали до очите, дори чак до раменете, и немалко развълнувани, тъй като дон Кихот бе вече на арената. След малко, съпътстван от звуците на много тръби, се появи и славният лакей Тосилос, яхнал мощен кон, под който трепереше земята. Забралото му беше спуснато, той се държеше наперено, покрит с тежки и бляскави доспехи. Конят му беше фламандска порода, широкогръд, пъстър и с дълги кичури косми на предните и задните крака. Доблестният боец беше дълго време обучаван от господаря си, херцога, как да се държи с храбрия дон Кихот де ла Манча: да не го убива в никой случай, а да гледа на всяка цена да избегне първото сблъскване, за да не изложи на опасност живота му, което щеше неминуемо да стане, ако конете се сблъскат с все сила. Тосилос заобиколи арената и като стигна до мястото, където бяха седнали дуените, втренчи поглед в тази, която го искаше за съпруг. Съдията на двубоя призова намиращия се вече на арената дон Кихот и в присъствието на Тосилос запита дуените съгласни ли са дон Кихот де ла Манча да поеме защитата на техните права. Те отговориха утвърдително и добавиха, че ще приемат всичко, което той направи в този случай за тях, за правилно, добро и неотменимо. В това време херцогът и херцогинята се бяха вече настанили в една галерия над арената, около която се бяха събрали безкрайно много хора, чакащи да видят яростния и невиждан дотогава бой. Условията на дуела бяха следните: ако дон Кихот победи, противникът му е длъжен да се ожени за дъщерята на доня Родригес, но ако бъде победен — съперникът му се освобождава от дадената дума, като от него няма да се търси никакво друго удовлетворение.

Церемониалмайсторът подели между тях слънцето^[2] и посочи местата на двамата. Забиха барабаните, въздухът се огласи от звуците на тръбите, земята затрепери под краката на конете, а сърцата на зрителите се свиха кое от страх, кое от надежда за щастливия изход на боя. Дон Кихот, предал се от все душа в ръцете на Бога и на своята дама, Дулсинея дел Тобосо, чакаше само да се даде знак за започване на боя. Колкото до нашия лакей, мислите му бяха от съвсем друго естество — той мислеше само за това, което ей сега ще кажа.

Изглежда, че когато той се загледа в своята неприятелка, тя му се видя най-хубавата жена, която бе срещал в живота си, и сляпото момченце, което наричат обикновено Амур, не пожела да пропусне представящия му се случай да покори една лакейска душа и да я впише в списъка на своите победи. Така че той се приближи крадешком до бедния лакей и без никой да го види, заби в лявата му страна стрела, два аршина дълга, и прониза сърцето му от край до край. Разбира се, делото му се увенча с успех, защото Амур е невидим — влиза и излиза през където си ще и никой не му дири сметка за това, което върши. И така, когато дадоха знак да се почне борбата, нашият лакей се беше съвсем захласнал и мислеше само за хубостта на жената, която беше вече направил господарка на свободата си. Затова той не чу тръбата, както дон Кихот, който — едва чул сигнала — се впусна напред и с целия устрем, на който беше способен Росинант, се насочи срещу своя противник. Когато оръженосецът му Санчо го видя как налита, извика високо:

— Бог да те води, каймак и цвят на странстващото рицарство! Господ да те увенчае с победа, защото правото е на твоя страна!

Макар Тосилос да видя, че дон Кихот връхлита срещу него, той не се мръдна от мястото си. Напротив, той повика гръмко съдията и когато той се приближи, за да види какво иска, лакеят му каза:

— Сеньор, нали този дуел става, за да се види ще се оженя ли, или не за тази девойка?

— Точно така — отговори съдията.

— Щом е така — каза лакеят, — аз се боя от угризения на съвестта си и бих я много обременил, ако продължа този бой, затова заявявам, че се признавам за победен и съм готов да се оженя веднага за тази сеньора.

Думите на Тосилос учудиха съдията и тъй като и той беше посветен в устроената игра, не знаеше какво да му отговори. Като видя, че противникът му не се помръдва от мястото си, дон Кихот се спря на половин път. Херцогът не схвана защо не продължава боят, но когато съдията му предаде думите на Тосилос, той се изненада и много се разгневи. В това време Тосилос се приближи до мястото, където беше седнала доня Родригес, и й каза на висок глас:

— Готов съм, сеньора, да се оженя за вашата дъщеря и не желая да постигна чрез съдебни дела и боеве това, което мога да постигна в мир и без опасност за живота си.

Доблестният дон Кихот чу тези думи и рече:

— Щом е тъй, аз се смятам за свободен и необвързан с обещанието си. Нека се оженят, да им е честито — щом Господ реши, Свети Петър си дава благословията.

Херцогът слезе на площадката пред замъка, приближи се до Тосилос и му каза:

— Истина ли е, рицарю, че се признавате за победен и че боейки се от угризения на съвестта си, искате да се ожените за тази девойка?

— Да, сеньор — отговори Тосилос.

— Хубаво прави — намеси се Санчо Панса. — Между две злини винаги е добре да избереш по-малката.

Тосилос взе да откачва забралото си и помоли да му помогнат час по-скоро да го снеме, защото не му е останал вече дъх и не може да стои повече задушен в този тесен затвор. Снеха му го набързо и лакейското му лице лъсна пред всички. Като го съгледаха, доня Родригес и дъщеря й се развикаха:

— Измама, измама! Вместо истинския ми съпруг поставили Тосилос — лакея на моя господар, херцога. В името на Бога и на краля, искаме правосъдие срещу такава злонамереност, за да не кажем долна измама.

— Не се ядосвайте, сеньора — каза дон Кихот, — тук няма ни злонамереност, ни измама, а ако има, не е виновен херцогът, а злите магьосници, които ме преследват — завидяха ми на слабата, която щях да спечеля с тази победа, и преобразиха вашия съпруг така, че да прилича на човек, който — казвате — бил лакей на херцога. Послушайте съвета ми и въпреки злонамереността на моите врагове, омъжете се за него, защото без съмнение той е същият, когото искате за съпруг.

Когато херцогът чу това, гневът му насмалко не изби в смях и той каза:

— На сеньор дон Кихот се случват такива необикновени неща, че съм склонен да повярвам, че този мой лакей съвсем не е лакей. Но нека прибегнем към следната хитрост и дяволия — да отложим, ако искате, сватбата с петнадесет дни и да затворим този човек, в чиято самоличност се съмняваме. Може би през това време той ще си възвърне предишния образ. Надали ще бъде толкова дълготрайно озлоблението на магьосниците към сеньор дон Кихот, още повече, че тези измами и преобразувания не им носят особена полза.

— Ах, сеньоре! — обади се Санчо. — Стар обичай и навик е вече за тези злосторници да преобразяват всичко, което има някаква връзка с моя господар. Един рицар, с прозвище Рицар на огледалата, когото той победи неотдавна, те превърнаха в бакалавъра Самсон Караско, наш съселянин и много добър приятел. Сеньора Дулсинея дел Тобосо промениха в груба селянка. Ето защо аз мисля, че този лакей ще живее цял живот и ще умре под образа на лакей.

Тогава дъщерята на доня Родригес каза:

— Какъвто и да е този, който ме иска за съпруга, аз съм му благодарна, защото предпочитам да бъда законна жена на лакей, отколкото измамена любовница на човек с благородно звание, макар че този, който ме измами, ако и благородник, няма благородно сърце.

Всички тези разговори и събития завършиха в края на краищата с това, че затвориха Тосилос, за да видят как ще се развие по-нататък преобразяването му. Дон Кихот бе единодушно прогласен за победител, но повечето зрители останаха разочаровани и ядосани, задето противниците в този дългоочакван бой не се насякоха на парчета — също като децата, които остават недоволни, ако не качат осъдения на смърт на бесилката поради това, че противната страна му е простила или правосъдието го е помилвало. Тълпата се пръсна, херцогът и дон Кихот се завърнаха в замъка, Тосилос го затвориха, а доня Родригес и дъщеря й останаха предоволни, че, тъй или иначе, работата щеше да се свърши с женитба, което влюбеният лакей желаеше не по-малко от тях.