Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета
в която продължава историята на Пленника

quixote_116_arabskata_krepost.png

Души щастливи, със телата тленни

се разделихте в тази битка свята;

и после полетяхте от земята

към небеса по-висши и блажени

 

Възпламнали от ревност, разярени,

тъй пламенно се биеха телата,

че край морето от кръвта пролята

вода и пясък станаха червени.

 

Не вашта чест, животът измени ви;

с ръцете си умиращи, но смели

изтръгнахте победа величава.

 

А тази смърт между стените сиви

и вражеските саби ви спечели

и земна почит, и небесна слава

— Така съм го запомнил и аз — каза Пленника.

— А сонетът, посветен на крепостта, има, ако не ме лъже паметта — каза благородникът, — следното съдържание:

От този къс земя безплодна, дива,

от кулите, почти неоцелели,

три хиляди души на воини смели

поеха към обител по-щастлива.

 

Напразно всеки би се и убива,

за да запази родните предели;

малцината накрая са умрели

от удара на сабя нечестива.

 

Земята тук познава много черни

и много скръбни спомени, каквито

не помнят вековете отлетели.

 

А и до днес гръдта й твърда нито

е пращала оттук души по-верни,

нито е носила тела по-смели.

Сонетите се харесаха на всички, а новините, които Пленника получи за съдбата на своя приятел, го зарадваха много. Той продължи разказа си:

— След падането на Ла Голета и на крепостта турците дадоха заповед да се разрушат стените на Ла Голета (защото от крепостта нямаше какво повече да се разрушава) и за да изпълнят задачата по-бързо и с по-малко труд, минираха ги от три страни; но старите стени не рухнаха нито на едно място, макар и да изглеждаха по-слаби, докато всичко, което бе останало невредимо от новите укрепления — дело на Фратин[1], — се срути много лесно. В края на краищата флотата се върна в Цариград тържествуваща и победоносна и след няколко месеца умря господарят ми Учали[2], когото наричаха Учали Фартакс, което, преведено от турски, значи Плешивия вероотстъпник, защото такъв беше в действителност. Турците имат обичай да си прикачват имена на недъзи, от които страдат, или на добродетели, които ги отличават. Това става, защото у тях има само четири семейни имена, имена на родове, които произхождат от коляното на Осман, а останалите, както споменах, вземат имена и презимена, които възпроизвеждат телесни недъзи и душевни добродетели. Плешивия е гребал четиринадесет години като роб на султана и на тридесет и четири години се отказал от вярата си от яд, че един турчин му залепил плесница, докато гребял. Направил го, за да може да си отмъсти. Храбростта му била толкова голяма, че без да следва позорните пътища, по които се издигат и най-големите любимци на султана, станал крал на Алжир и после главнокомандващ на флотата, трета по важност служба в тази държава. По произход беше калабриец, а по душа бе добър човек, който се отнасяше с голяма човечност към пленниците си. Той стигна до положение да притежава три хиляди роби, които след смъртта му, съгласно завещанието, оставено от него, бяха разпределени между султана (който е по право наследник на всички и получава своя дял редом с децата на покойния) и вероотстъпниците, които бяха на служба при Али. Аз се паднах на един венециански вероотстъпник, който попаднал в плен у Учали като юнга на един кораб. Учали толкова го обичаше, че той стана един от неговите най-глезени любимци, а бе най-жестокият от всички вероотстъпници на света. Казваше се Асан ага, спечели големи богатства и стана крал на Алжир. С него заминах от Цариград за Алжир, радостен, че ще бъда по-близо до Испания не защото мислех да пиша някому за злочестата си съдба, но с надежда, че ще ми бъде по-добре в Алжир, отколкото в Цариград, където бях опитал вече хиляди начини за бягство, без нито един от тях да сполучи. Мислех да търся в Алжир други средства, за да осъществя силното си желание, защото нито за миг не ме напускаше надеждата да се видя отново свободен. Когато планът, който подготвях, замислях и поставях в изпълнение, не сполучваше, аз не падах духом, а веднага измислях друг план, давах си нова надежда, която ме крепеше, колкото и слаба да беше тя. С такива надежди поддържах живота си, затворен в тъмницата или както турците я наричат — баньо[3], тоест сградата, където държат пленниците християни, както тези на султана и на частните лица, така и онези, които наричат роби на алмасена[4] или нещо като пленници на градската управа. Те служат на града, като работят по обществените строежи и упражняват и други професии. Тези пленници получават много трудно свобода, понеже, дори и да имат възможност да се откупят, няма с кого да се преговаря, тъй като са притежание на общността и без определен господар. В тези баньос, както вече казах, държат обикновено своите пленници и някои частни лица, особено когато чакат за тях откуп. В тях е по-лесно да бъдат опазени, като се взимат най-строги предохранителни мерки до получаване на откупа. Султанските пленници, подлежащи на откуп, не излизат да работят с другите пленници, освен ако откупът им се е забавил. В този случай ги карат да работят, да ходят за дърва, което не е лека работа, за да ги принудят да пишат по-настойчиво на близките си за откупа.

И тъй, аз се числях между пленниците, чакащи откуп. Щом се узна, че бях капитан, поставиха ме в редовете на благородниците и на хората, подлежащи на откуп, и всичките ми обяснения, че средствата ми са много ограничени и че съм безимотен, бяха оставени без последствие. Сложиха ми една верига повече, по-скоро като белег, че съм предвиден за откуп, отколкото като предпазна мярка, и така заживях в това баньо с много благородници и видни хора, предвидени и държани за откуп. Макар гладът и лишенията да ни мъчеха нерядко, а дори почти винаги, за нас беше по-мъчително да гледаме и чуваме на всяка крачка невижданите и нечуваните жестокости, на които моят господар подлагаше християните. Всеки ден той обесваше някого, побиваше на кол другиго, отрязваше ушите на трети. Всичко това се вършеше за най-малки провинения, а често и без какъвто и да е повод, та и турците разбираха, че го прави само за свое удоволствие, защото по нрав и същина беше убиец на целия човешки род. На по-добри обноски се радваше само един испански войник — някой си Сааведра[5], — който, опитвайки се да извоюва свободата си, извърши дела, които ще останат паметни за дълги години. Той никога не бе бит от господаря си или по негова заповед и не чу да му казват лоша дума. А ние се бояхме, че за най-малката си простъпка той можеше да бъде побит на кол, нещо, което и самият Сааведра неведнъж е очаквал. Ако ми позволяваше времето, бих разказал сега някои от подвизите му, които щяха да ви занимаят и учудят много повече, отколкото разказът за моя живот.

Към вътрешния двор на нашия затвор гледаха прозорците на дома на един богат и виден мавър. Те, както обикновено във всички мавърски къщи, представляваха по-скоро дупки, отколкото прозорци, замрежени с плътни и гъсти решетки. Един ден стоях с трима другари в една от галериите на затвора. Опитвахме се да скачаме с веригите, за да залъжем времето, тъй като всички останали християни бяха излезли на работа и бяхме останали сами. Вдигнах случайно очи и видях, че през едно от тези затворени прозорчета, за които споменах, се показваше тръстикова пръчка с някаква кърпа, вързана на края. Тръстиковата пръчка се размахваше и описваше фигури, сякаш някой даваше знаци да отидем и я вземем. Загледахме се в нея и един от другарите ми отиде под тръстиката, за да види дали ще я пуснат, или какво изобщо възнамеряват. Но щом той се приближи, пръчката се вдигна и се раздвижи на двете страни, сякаш казваха „не“ с глава. Християнинът се отдръпна и тръстиковата пръчка се спусна отново и повтори първоначалните движения. Спусна се друг от другарите ми, но и с него се случи същото. Отиде и третият, но съдбата му не беше по-различна от тази на първия и втория. Като видях това, поисках и аз да опитам щастието си и ето че щом застанах под тръстиката, тя се наклони към мене и падна пред краката ми в двора на затвора. Наведох се да развържа кърпата и видях на края й възел, в който намерих десет сиани — малоценни златни монети, употребявани от маврите, равностойна всяка една на десет наши реала.

quixote_117_v_arabskata_krepost.png

Излишно е да казвам, че подаръкът ме зарадва и задоволството ми беше не по-малко от учудването ми откъде е могъл да дойде този дар, и то предназначен нарочно за мене, тъй като ясно беше, че тръстиковата пръчка не се спусна за другите, а за мене. Прибрах парите, счупих пръчката, върнах се в галерията, взрях се в прозореца и видях, че от него се подава една извънредно бяла ръка, която бързо го отваряше и затваряше[6]. По това разбрахме или си въобразихме, че някоя жена, обитателка на тази къща, ни беше изпратила този дар. В знак на благодарност направихме поклони по мавърски обичай: наведохме глава, преклонихме тялото си и кръстосахме ръце на гърди. Не след много от съседния прозорец се подаде малък кръст, направен от тръстика, и след това изчезна. Този знак затвърди у нас впечатлението, че в тази къща има пленница християнка и че тя именно ни изпраща подаръка, но белотата на ръката и скъпоценностите, които видяхме по нея, разсеяха това предположение. Помислихме, че трябва да е вероотстъпница-християнка, от тези, за които се женят обикновено самите им господари. Това е щастие за тях, защото те ги почитат повече от жените от племето си. Но във всички тези догадки бяхме далече от истината и от този миг единственото ни занимание беше да се взираме в прозореца като в пътеводна звезда и да чакаме появяването на тръстиковата пръчка. Изтекоха петнадесет дни, без да я видим и без да зърнем ръката, нито някакъв друг знак. Макар през цялото това време да полагахме най-големи усилия да узнаем кой обитаваше тази къща и дали имаше в нея някаква вероотстъпница-християнка, узнахме само, че там живее много виден и богат мавър, на име хаджи Мурад[7], бивш губернатор на Ла Пата[8] — една от най-почетните служби сред маврите. Когато обаче най-малко очаквахме, че ще завали оттам отново дъждецът на сианите, видяхме един ден отново да се подава тръстиковата пръчка с друга завързана кърпа и по-издут възел. Това стана по време, когато затворът беше както и преди безлюден и пуст. Повторихме по-раншния си опит, като тримата ми другари се изредиха преди мене, но тръстиката не бе пусната. Тя се наклони само когато аз отидох под прозореца. Развързах възела и намерих четиридесет испански златни ескудос и едно писмо, написано на арабски. На края имаше начертан голям кръст. Целунах кръста, прибрах парите, върнах се след това на галерията и всички се поклонихме по мавърски. Показа се отново ръката, дадох знак, че ще прочета писмото и прозорецът се затвори. Всички бяхме изненадани и зарадвани от това, което се бе случило. Голямо беше желанието ни да разберем съдържанието на писмото, но никой от нас не знаеше арабски, а твърде трудно беше да намерим кой да ни го прочете. Реших най-сетне да се доверя на един вероотстъпник, роден в Мурсия, който се представяше за голям мой приятел и беше свързан с мене по силата на обстоятелства, които щяха да го задължат да пази тайната, която смятах да му поверя. Защото някои вероотстъпници, когато възнамеряват да се върнат в християнските страни, имат обичай да носят със себе си един вид препоръчителни книжа с подписи на видни пленници, с които те удостоверяват под една или друга форма, че въпросният вероотстъпник е добър човек, че е правил добрини на християни и че има желание да избяга при пръв удобен случай. Някои събират тези подписи с честни намерения, а други ги съхраняват, за да си послужат с тях при нужда. Като отидат за грабеж в християнски земи и се случи, че се загубят или паднат в плен, показват тези удостоверения и твърдят, че с тях се установява истинското им намерение, а именно да останат на християнска земя и че само затова са взели участие в турските набези. По този начин те избягват опасността да пострадат при първия допир с християните и се помиряват с църквата, без косъм да е паднал от главата им, а щом им се представи удобен случай, връщат се в Берберия към живота, който са водили преди. Има и такива, които събират и използват с честни намерения тези книжа и остават в християнска земя. Такъв вероотстъпник беше и този мой приятел, за когото вече споменах. Той пазеше писмата и подписите на всички наши другари, с които го препоръчвахме, всеки както можеше, и ако маврите откриеха у него тези книжа, щяха жив да го изгорят. Знаех, че той владее отлично арабски език, и то не само говоримия, но и писмения. Но все пак, преди да му се доверя напълно, помолих го да ми прочете едно писмо, което уж бях намерил в един ъгъл на стаичката си. Той го разтвори, взе дълго да го чете и да го тълкува, като мърмореше нещо под носа си. Попитах го дали го разбира. Каза ми, че го разбира напълно и че ако искам да ми го преведе дума по дума, да му дам перо и мастило, за да го напише черно на бяло. Набавихме му веднага всичко каквото му трябваше, а той седна да го превежда и след като завърши, каза:

— Ето ви на испански буквално всичко, което съдържа това мавърско писмо. Имайте предвид, че Лела Мариен означава Дева Мария.

Тогава прочетохме превода, който имаше следното съдържание:

„Когато бях малко момиче, баща ми имаше една робиня, която ме научи да чета на наш език християнската зала[9] и ми разказа много неща за Лела Мариен. Християнката умря и зная, че не отиде в ада, а заслужи милостта на аллах, защото ми се яви два пъти и ми каза да отида в християнска земя, за да видя Лела Мариен, която много ме обича. Не зная после какво стана с мене. Много християни съм виждала от моя прозорец, но никой не ми се видя тъй благороден като тебе. Девица съм и съм много красива, а мога да отнеса със себе си и много пари. Виж дали не можеш да направиш нещо, за да заминем двама, и ако искаш, като стигнем там, ще ми станеш мъж. Ако ли пък не искаш, бедата не ще е голяма, защото Лела Мариен ще ми намери друг съпруг. Тези редове написах собственоръчно, та внимавай кому ще ги дадеш да ти ги прочете. Не се доверявай на мавър, защото всички маври са вероломни. Тревожа се много и бих желала никому да не се разкриеш, защото, ако баща ми узнае тайната ми, ще ме хвърли в кладенец и ще ме затрупа с камъни. Към тръстиката ще прикрепя канап, завържи с него отговора си. Ако нямаш човек, който да ти го напише на арабски, предай със знаци какво искаш да ми кажеш. Лела Мариен ще ми помогне да те разбера. Нека тя и аллах ти бъдат на помощ, а също и този кръст, който целувам много пъти, защото така ми поръча робинята.“

Съдете сами, сеньори, колко ни учуди и зарадва съдържанието на това писмо. Мъчно беше да скрием нашата радост и вероотстъпникът веднага разбра, че това писмо не беше случайно намерено, а че е било изпратено на някого от нас. Той ни помоли, ако неговото подозрение отговаря на истината, да му се доверим напълно и заяви, че е готов да изложи живота си на опасност за нашата свобода. Като каза това, той извади от пазвата си металически кръст и със сълзи на очи се закле пред Бога, изобразен на кръста, че макар и да е грешник и неправеден, силно и истински вярва в него и че каквото и да му поверим, ще запази тайната. Защото, обясни той, предчувствал, че благодарение на лицето, което е написало писмото, и той, и ние всички ще извоюваме свободата си и той ще осъществи желанието си да се завърне в лоното на Светата църква, негова майка, от която по незнание и греховност се е отлъчил като блуден син. Вероотстъпникът придружи думите си с толкова сълзи и с такива явни белези на разкаяние, че всички единодушно се съгласихме да му разкрием истината. Разказахме му всичко, без да скрием нищо. Показахме му прозорчето, от което се подаваше тръстиковата пръчка, и той обеща да разбере, като прояви най-голямо внимание и съобразителност, кой живее в тази къща. Решихме също, че ще е добре да отговорим на писмото на мавърката. Тъй като човекът, който можеше да го напише, беше сред нас, ние го помолихме и той седна веднага, състави на арабски писмото, което аз му продиктувах и което ще ви възпроизведа дума по дума, защото от всички по-съществени случки, които преживяхме, нито една не е изчезнала от паметта ми, нито пък ще се заличи, докато съм жив. На мавърката отговорихме така:

„Нека те закриля както истинският аллах, моя сеньора, така и онази благословена Мариен, която е истинската майка на Господа и която е породила в сърцето ти желанието да се преселиш на християнска земя, защото те много обича. Помоли й се да те просветли и да те научи как да осъществиш повелята й. Тя е милостива и ще го направи. От мое име и от името на всички християни, които са с мене, обещавам ти да сторим за тебе всичко, което е по силите ни, и да ти бъдем всички верни до смърт. Не пропущай да ми пишеш, като ме предупредиш за всичко, което мислиш да предприемеш, а аз ще отговоря на всичките ти писма. Великият аллах ни изпрати християнски пленник, който знае добре да говори и пише на твоя език, както впрочем ще видиш от това писмо, тъй щото можеш да ни уведомяваш за всичко, което искаш. Казваш, че си готова, щом стъпиш на християнска земя, да ми станеш жена. Давам ти християнската си дума, че ще се оженя за тебе. Знай, че християните изпълняват обещанията си по-съвестно от маврите. Нека аллах и майка му Мариен те закрилят!“

След като написах и запечатах писмото, чаках два дена, докато баньо опустее, и когато това стана, застанах на обичайното място на галерията, за да видя дали ще се покаже тръстиковата пръчка. Тя се появи след малко и макар и да не виждах кой я държи, показах писмото, давайки да се разбере, че чакам да се спусне въжето. То беше вече прикрепено към тръстиката и аз вързах писмото. След малко нашата звезда — тръстиката, се появи наново с привързано бяло вързопче, което ни се стори като бяло знаме на мира. Вдигнах вързопчето, което падна в краката ми, и в него намерих повече от петдесет сребърни и златни монети, които петдесеторно увеличиха нашето задоволство и затвърдиха надеждата, че ще спечелим свободата си. Същата тази нощ дойде и вероотстъпникът и ни каза, че в тази къща живее мавърът, за когото ни бяха казали, че се казва хаджи Мурад, голям богаташ, баща на една-единствена дъщеря, наследница на целия му имот, и по общо признание най-хубавата жена в цяла Берберия. Той добави още, че много от тукашните кралски наместници я били искали за жена, но че тя не желаела да се омъжи. Узнал също, че тя имала една робиня — християнка, която се била поминала. А всичко това съвпадаше с думите на писмото.

Започнахме да обмисляме с вероотстъпника по какъв начин да отвлечем мавърката и да избягаме всички на християнска земя. Съгласихме се да чакаме второ писмо от Сораида (така се наричаше девойката, която сега искаше да носи името Мария), защото на нас ни беше ясно, че никой друг освен нея не би могъл да намери изход от всички затруднения. След като се спряхме на това решение, вероотстъпникът ни каза да не се безпокоим, защото той ще ни освободи, пък дори и ако трябва да пожертва собствения си живот. В течение на четири дена баньо беше пълно с народ и поради това тръстиката не се появи. Но след като баньо запустя наново, тръстиката се появи пак и на края на въжето се мярна вързопче, издуто като корем на трудна жена, така че обещаваше щастливо освобождение от бременност. Падна до краката ми и в него намерих друго писмо и сто златни ескудос. Вероотстъпникът беше до мене. Влязохме в нашата стаичка и му дадохме да прочете писмото, което имаше следното съдържание:

„Не зная, сеньоре мой, какво трябва да сторим, за да заминем за Испания. Запитах Лела Мариен, но и тя нищо не ми каза. Аз мога само да ви прехвърля през този прозорец много златни пари, а вие можете да ги дадете като откуп за вас лично и за вашите приятели. Един от вас би могъл да замине за християнската земя, за да купи там гемия и да се върне да прибере другите. Мене ще намерите в градината на баща ми, до Бабасонската врата, недалеч от морския бряг, където ще прекарам цялото лято с баща си и с моите прислужници. През нощните часове можете да ме отвлечете без страх и да ме отнесете в гемията. Помни добре, че ще трябва да ми станеш съпруг, защото иначе ще искам от Лела Мариен да те накаже. Ако никому не се доверяваш за покупката на гемията, откупи се ти самият и замини. Аз зная, че ще се върнеш, защото си благородник и християнин. Постарай се да узнаеш къде е разположена градината. А когато излезеш да се разходиш из двора и аз разбера, че няма никого в баньо, ще ти дам много пари. Нека аллах те пази, господарю мой!“

Така гласеше второто писмо. Когато то бе прочетено, всеки поиска да бъде откупен, като обещаваше да замине и да се завърне в точно уговорения час. Същото предложих и аз. Вероотстъпникът се противопостави и каза, че в никакъв случай не ще се съгласи някой от нас да получи свобода, преди да са я получили всички други. Той от опит знаел, че освободените зле изпълняват обещанията, които са давали като пленници. Често се било случвало видни пленници да прибягват до този способ — откупвали са един от своите хора и са го пращали с пари във Валенсия или в Майорка, за да купи някоя гемия и да се върне с нея, за да прибере и тези, които са го откупили. Той обаче заминавал и никога не се връщал, защото радостта от спечелената свобода и страхът да не би наново да я загуби заличавали от паметта му всички поети задължения. За да потвърди истинността на думите си, той ни разказа накратко какво се бе случило неотдавна с едни благородници-християни. Колкото и чести и странни да са в тези страни необикновените случки и събития, историята, разказана от вероотстъпника, звучеше наистина невероятно. В заключение той каза, че можем и трябва да направим следното — парите, предназначени за откуп на един от нас, да дадем на него, за да купи в самия Алжир гемия, за да завърти привидно търговия с Тетуан и с крайбрежието. Щом стане господар на гемията, лесно ще може да ни изкара от баньо и да ни качи всичките на нея. Ако ли пък мавърката е готова, както сама предлага, да даде пари за откупване на всички ни, тогава, като свободни хора, ще бъде много лесно да се натоварим на гемията дори и посред бял ден. Според него най-голямата мъчнотия щяхме да срещнем в това, че маврите не разрешават на вероотстъпниците да купуват и притежават гемии и по-малки кораби, а само големи, за да могат да се отдават с тях на пиратство. Те се боят, че този, който купува гемия, особено ако е испанец, я купува с единствената цел да подготви бягството си в християнска земя. Но вероотстъпникът ни каза, че щял да преодолее и тази пречка, като намери някой мавър-тагаринец[10], с когото да закупят заедно кораба, за да търгуват в съдружие. По този начин той щял да стане господар на закупения кораб, след което всичко останало щяло лесно да се уреди. Другарите ми и аз бяхме на мнение да пратим човек за гемия в Майорка, както и самата мавърка препоръчваше. Не посмяхме обаче да се противопоставим на вероотстъпника от страх, че ако не направим това, което той иска, можеше да ни издаде и да разкрие връзките ни със Сораида, а с това щеше да изложи на опасност както нашия живот, така и живота на Сораида, за която всички бяхме готови да умрем. И тъй, решихме да поверим съдбата си на Бога и на вероотстъпника. Отговорихме в същия този час на Сораида, че ще изпълним всичките й препоръки, понеже са разумни и по всичко изглежда да са й внушени от Лела Мариен. Добавихме, че само от нея зависи дали ще отложим делото си, или веднага ще пристъпим към неговото изпълнение. Предложих й отново да ми стане жена и след няколко дена, когато тя издебна, че сме сами в двора на затвора, на няколко пъти, с помощта на тръстиката, ни изпрати още две хиляди златни ескудос и едно писмо, в което ни съобщаваше, че следващата джума, което ще рече — в петък, тя ще се пресели в извънградската градина на баща си и че преди да замине, ще ни даде още пари. Ако ли пък и тези пари не стигнат, готова е да ни даде колкото поискаме, защото баща й е много богат и няма да забележи липсата, още повече, че тя държи всички ключове.

Дадохме веднага петстотин ескудос на вероотстъпника, за да купи гемията. С осемстотин ескудос откупих себе си, като дадох парите на един търговец от Валенсия, пребиваващ по това време в Алжир, който ме откупи от краля, като даде честната си дума, че ще заплати сумата, щом пристигне първият кораб от Валенсия. Ако беше изплатил веднага сумата, щеше да възбуди подозрение, че сумата за откупа е била отдавна получена в Алжир и че той — търговецът — не е съобщил своевременно за това, за да използва парите за свои сделки. Нека спомена не на последно място за голямата подозрителност на моя господар, поради което не можех да се реша да му платя веднага. В четвъртък преди деня, в който трябваше да замине за градината, Сораида ни даде още хиляда ескудос, съобщи ни, че заминава и ме помоли в случай, че се откупя, да отида непременно да огледам градината на баща й и да потърся случай да я видя. Отговорих й с кратко писмо, че ще изпълня желанието й и я помолих да ни препоръча на благоволението на Лела Мариен с всички молитви, които беше научила от робинята си. След това откупихме и трима наши другари, за да се улесни, от една страна, общото ни излизане от затвора, а от друга, за да не помислят, че аз откупвам само себе си, а не тях — въпреки че има достатъчно пари, което би могло да ги смути и да ги подтикне да извършат неща, пакостни за Сораида. Аз ги познавах добре и това беше достатъчна гаранция, че те не могат да постъпят така, но все пак не исках да изложа на опасност нашето дело и затова ги откупих по същия начин, както откупих и себе си. Предадох цялата сума на търговеца, за да може той с пълна увереност и сигурност да поръчителства. Но не му разкрихме уговорката и тайната, за да избегнем възможни опасности.

quixote_118_pod_prozoreca_na_zoraida.png
Бележки

[1] Фратин (Калугерчето) — прозвище на Джиакомо Палеаро (Палеацо), който по време на Карл V и Филип II поправил много крепостни стени.

[2] Учали е всъщност изопачение на Алудж Али — вероотстъпникът Али.

[3] Баньо — сграда, здание.

[4] Алмасен — държавно съкровище.

[5] Сервантес говори за себе си.

[6] Знак за изпълнено с любов сбогуване.

[7] Историческа личност, за мохамеданите хаджи значи поклонник в Мека.

[8] Ла Пата (или Ла Бата) — крепост, разположена наблизо до алжирския град Оран.

[9] Зала̀ — молитва (араб.).

[10] Тагаринци — название на маврите, бивши жители на някои селища в Кастилия и Арагон, които еднакво добре са говорели испански и арабски.