Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
в която се разказва за великото приключение в пещерата на Монтесинос, разположена в сърцето на Ла Манча, и как храбрият дон Кихот де ла Манча щастливо го завърши

quixote_213_don_quixote_sancho_i_mladozhencite.jpg

Младоженците нагостиха дон Кихот богато и сърдечно в знак на благодарност за помощта, която им бе оказал. Те възхваляваха еднакво ума му и храбростта му, смятайки го по бойна слава равен на Сид, а по красноречие — съперник на Цицерон. Три дни Санчо се угояваше за сметка на съпрузите, от които се разбра, че мнимото нараняване не е било уговорено с хубавата Китерия, а е било хитрина на Басилио, който се надявал, че всичко ще стане така, както действително се случи. Все пак той призна, че уведомил за решението си някои свои приятели, за да могат в необходимия момент те да улеснят намерението му и да направят по-правдоподобна измамата.

quixote_214_don_quixote_sancho_i_mladozhencite.jpg

— Не може и не бива да се нарича измама това, което се прави с благородна цел — каза дон Кихот. — Но не забравяйте, че за влюбените няма по-благородна цел от женитбата и че най-големите врагове на любовта са гладът и постоянните лишения. Любовта е веселие, радост и удоволствие — особено когато влюбеният притежава любимото същество, — а нуждата и бедността са нейните явни и заклети врагове. Казвам всичко това, за да накарам сеньор Басилио да престане да си служи с ловкостите, които е научил, защото те му носят слава, но не и пари, и да се погрижи да спечели имот с позволени и честни средства, които никога не липсват на умните и работливи хора. За бедняк, който е човек на честта (ако изобщо беднякът може да бъде човек на честта), хубавата жена е цяло съкровище и който му я отнеме, отнема и убива честта му. Хубавата и честна жена, чийто мъж е беден, заслужава да бъде увенчана с лавровия и палмов венец на победата и тържеството. Хубостта сама по себе си привлича сърцата на всички, които я гледат и я познават. На нея връхлитат като на привлекателна примамка царствените орли и птиците, които летят из висините, но ако събереш такава хубост с бедността и неволята, тогава се нахвърлят върху нея гарваните, ястребите и други хищни птици и жената, която е способна да устои на толкова изпитания, заслужава да бъде наречена венец на своя съпруг[1]. Чуйте, умни Басилио! — добави дон Кихот. — Не знам кой точно мъдрец е твърдял, че на света има само една добра жена и той съветвал всеки мъж да мисли и вярва, че тази единствена добра жена е неговата, като по този начин ще живее спокойно. Аз не съм женен, нито ми е идвало на ум досега да се женя и все пак бих се осмелил да дам съвет на всеки, който ме запита как да си намери жена за съпруга. Преди всичко бих го посъветвал да гледа повече на доброто име, отколкото на парите, защото, за да си спечели жената име, не стига да е добра, но и да изглежда добра. На жената повече вреди лекомислието и свободното й държане пред хората, отколкото тайните й недостатъци. Ако заведеш в дома си добра жена, лесно е да запазиш и дори да развиеш добрите й качества, но ако заведеш лоша, доста мъка ще видиш да я поправиш, тъй като не е лесна работа да мине човек от една крайност в друга. Не казвам, че е невъзможно, но смятам, че е много мъчно.

Санчо чу всичко това и си каза наум: „Когато кажа нещо умно и свястно, моят господар казва, че бих могъл да нарамя един амвон и да тръгна да проповядвам по света. Аз пък ще кажа за него, че когато почне да ниже поуки и да дава съвети, не само може да нарами амвон, но и да поеме по два на всеки един от пръстите си, да се разхожда по площадите и да проповядва, докато може да си отваря устата. Какво ли не знае този странстващ рицар, дявол го взел! Аз все си мислех, че е силен само по рицарските работи, но няма май нещо, което да не знае, и няма лъжица, която да не е за неговата уста.“

Дон Кихот чу, че Санчо си мърмори нещо, и го запита:

— Какво мърмориш, Санчо?

— Нищо не казвам и нищо не мърморя — отговори Санчо. — Мислех си само, че добре щеше да е, ако бях чул — преди да се оженя — това, което току-що казахте. Тогава може би щях да си казвам сега: „Вол без ярем по-добре се облизва“.

— Толкова ли е лоша твоята Тереса, Санчо? — запита дон Кихот.

— Не е много лоша — отговори Санчо, — но не е и много добра, поне не е толкова добра, колкото аз бих желал.

— Не е хубаво, Санчо — рече дон Кихот, — да говориш лошо за жената, която е все пак майка на твоите деца.

— Ние не си оставаме длъжни — отговори Санчо, — и тя говори лошо за мене, когато й хрумне, особено когато ме ревнува. Тогава и Сатаната не може да й излезе насреща.

Три дни прекараха те у младоженците, които ги гледаха и гостиха като князе. Дон Кихот помоли лиценциата, майстор по фехтовка, да му даде водач, който да го заведе до пещерата Монтесинос, тъй като имаше голямо желание да влезе в нея и да види със собствените си очи дали действително съществуват всички чудеса, за които се говори в целия този край. Лиценциатът обеща да му представи един свой братовчед, много добър студент и голям любител на рицарските романи, който с голямо удоволствие щял да го заведе до самия вход на пещерата и да му покаже езерата Руйдера, прочути не само в тяхната Ла Манча, но дори в цяла Испания. Той добави, че дон Кихот ще може да води с него приятни разговори, защото момъкът съчинява книги, които заслужават да бъдат напечатани, след като се посветят на князе. Пристигна и братовчедът, яхнал бременна магарица, чийто самар беше покрит с пъстра черга. Санчо оседла Росинант, натъкми и Сивчо, напълни дисагите, към които се притуриха и добре натъпканите дисаги на братовчеда, и като прочетоха молитва и се сбогуваха с всички, потеглиха по пътя, който водеше към прочутата пещера Монтесинос.

Из пътя дон Кихот запита студента от какъв род и вид са професията, заниманията и науките, които следва, а той отговори, че работел в областта на изкуствата и че заниманията и научните му интереси били насочени към писане на книги, които печатал както за поука, така и за развлечение на обществото, и едно от тези негови съчинения носело името „Книга за дворцовите облекла“. В него той описвал седемстотин и три костюма, като обяснявал символичното значение на багри, десени и изображения, за да могат дворцовите хора в дни на тържества и веселия да си избират в нея каквито си искат, без да търсят чужда помощ и без — както се казва — да си блъскат главите, за да се облекат съгласно желанията и намеренията си.

— В книгата ми ще намерите — каза той — подходящи костюми за ревнивеца, за презрения, за забравения и за отсъстващия и те ще им отиват като по мярка. Имам и друга книга, която ще нарека „Метаморфози“ или „Испанският Овидий“ — нещо съвсем ново и рядко. В нея, подражавайки на Овидий, в шеговита форма обяснявам коя е севилската Хиралда, кой е Ангелът на Магдалена[2], кой е Каньо де Весингера в Кордова[3], кои са Биковете в Гисандо, къде са Сиера Морена, изворите на Леганитос и Лавапиес в Мадрид, както и тези на Пиохо, Каньо Дорадо и Приора[4]. Всичко това е предадено със съответните алегории, метафори и фигури, за да се направи четивото забавно, увлекателно и поучително. Написах и друга книга, която се казва „Допълнение към Вергилий Полидор“[5] и се занимава с откритието на нещата. Тя е плод на широки познания и старателни проучвания, защото аз проверявам и пояснявам на изискан език всички съществени въпроси, които Полидор е пропуснал да спомене. Вергилий е забравил например да ни каже кой е бил първият човек на света, който е хванал хрема, и кой пръв е употребил разтривките, за да се лекува от френската болест, но аз описвам всичко това подробно и го подкрепям с цитати от повече от двадесет и пет автори. Съдете сега, ваша милост, дали съм работил добросъвестно и прилежно и дали подобна книга е от полза за целия свят!

Санчо, който слушаше много внимателно разказа на братовчеда на лиценциата, се намеси:

— Сеньор, нека Бог ви помогне да напечатате всичките си книги, но бихте ли могли да ми кажете — о, как да не можете, та вие знаете всичко, — кой е бил първият човек, който се е почесал по главата? Той трябва да е бил според мене нашият първоотец Адам.

— Сигурно е бил той — каза момъкът, — защото няма съмнение, че Адам е имал глава и коси, а щом е тъй и щом той е бил първият човек на земята, не може да не си е почесвал понякога главата.

— Тъй мисля и аз — отговори Санчо. — Но кажете ми сега — кой е бил първият въжеиграч на света?

— Всъщност, драги — рече братовчедът, — аз не мога да се произнеса по този въпрос, преди да съм го проучил. Но аз ще го проуча, щом се върна там, където са книгите ми, и когато се срещнем следващия път, ще удовлетворя любопитството ви, защото аз се надявам, че пак ще се видим.

— Вижте, сеньор — възрази Санчо, — не си правете този труд, защото току-що се сетих за това, което ви питах. Знайте, че първият въжеиграч на света е бил Луцифер, защото, когато го изхвърлили или запокитили от небето, той се е премятал дотогава, докато се е намерил в дъното на пъкъла.

— Имаш право, приятелю — рече момъкът.

А дон Кихот каза:

— Този въпрос и отговор не са твои, Санчо. Чул си ги от някого.

— Млъкнете, сеньор — възрази Санчо, — че ако река да изреждам въпроси и отговори, Бога ми, до утре не ще свърша, тъй като, за да задавам глупави въпроси и да отговарям с безсмислени отговори, няма защо да ходя да търся помощ у съседите.

— Санчо, ти сам не можеш да разбереш колко умно нещо каза — рече дон Кихот, — защото има хора, които се пребиват да проучват и изясняват разни неща, а когато тези неща се изяснят и проучат, оказва се, че с нищо не могат да послужат на нашия ум.

Денят мина в подобни приятни разговори, а през нощта се подслониха в едно малко село, откъдето, според както студентът каза на дон Кихот, оставали до пещерата Монтесинос не повече от две левги. Обясни му също, че ако е решен да влезе в пещерата, ще трябва да се снабди с въжета, за да се завърже с тях и да се спусне в нейните дълбочини. Дон Кихот каза, че е готов да слезе в самата бездна, за да види дъното й. Те купиха сто браси[6] въже и на другия ден, в два часа следобед, стигнаха до пещерата, чийто вход беше широк и просторен, но обрасъл с глог, диви смокини, храсти и бурени, толкова гъсто избуяли и преплетени помежду си, че го закриваха и затулваха напълно. Като стигнаха до пещерата, тримата се спешиха, а студентът и Санчо завързаха здраво дон Кихот с въжетата и докато го връзваха, Санчо му каза:

— Помислете добре, ваша милост сеньор, какво вършите. Не се погребвайте жив и не се правете на бутилка, която спускат за изстудяване в кладенец! Не ви е работа да слизате да изследвате пещерата, която е сигурно по-страшна от подземна тюрма.

— Завързвай и мълчи! — рече дон Кихот. — Защото това приключение, приятелю Санчо, съществува само за мене.

Тогава водачът каза:

— Моля ви, ваша милост сеньор дон Кихот, гледайте внимателно и си отваряйте очите на четири, за да видите какво има вътре — може би ще се намерят неща, които ще мога да вмъкна в „Метаморфозите“ си.

— Трябва да знаете, че дайрето е в ръцете на майстор, който знае как да го бие — отговори Санчо.

След като вързаха дон Кихот така, че въжето минаваше не върху ризницата, а под нея, той каза:

— Постъпихме неблагоразумно, като не се снабдихме с някое звънче; щях да го прикрепя към въжето и по звъна му щяхте да разберете дали съм още жив и продължавам да слизам. Но щом това не е вече възможно да се направи, нека Господ ме води и да бъде волята му.

Тутакси той коленичи и отправи шепнешком молитва към Бога за подкрепа и сполука в това ново и опасно наглед приключение, а след това каза на висок глас:

— О, господарке на моите дела и действия, светлейша и несравнима Дулсинея дел Тобосо! Ако могат да стигнат до ушите ти молбите и молитвите на щастливия ти обожател, заклевам те в невижданата ти хубост — чуй ги! За едно само те моля — не ми отказвай благоволението и подкрепата си сега, когато толкова се нуждая от тях. Аз ще се спусна, хвърля и потъна в пропастта, зинала тук пред мене, само и само за да узнае светът, че ако ти ме закриляш, не съществуват невъзможни неща, които не бих предприел и довел до щастлив край.

След тези думи той се приближи до отвора и видя, че е невъзможно да се спусне в пещерата, нито дори да влезе в нея, ако не си открие път с ръце или с нож. Той хвана меча си и почна да сече и реже буренака, задръстил входа на пещерата. Изплашени от шума и трясъка, оттам излетяха цели ята гарвани и врани и толкова много бяха те, и с такава бързина хвърчаха, че повалиха дон Кихот на земята. Ако той беше толкова суеверен, колкото беше добър католик, щеше да вземе това за лоша поличба и щеше да се откаже от намерението си да се спусне в пещерата.

quixote_215_don_quixote_sancho_i_garvanite.jpg

Дон Кихот стана и като видя, че не излитат вече гарвани и други нощни птици, като например прилепи — каквито също бяха излетели заедно с гарваните, — той хвана въжето и студентът и Санчо почнаха да го спускат към дъното на страшната пещера. На прага й Санчо го благослови, прекръсти го хиляди пъти и каза:

— Да ти са на помощ Господ, Скалата на Франция[7] и Света Троица Гаетска, ти, цвят, каймак и пяна на всички странстващи рицари! Напред, юнак на юнаците, стоманено сърце, бронзови мишци! Господ да ти е на помощ, повтарям, и да те върне свободен, здрав и невредим на светлината на този живот, който напущаш, за да се заровиш в този мрак, който преднамерено търсиш.

Почти същите молитви и пожелания отправи и братовчедът.

Дон Кихот почна да слиза, като им подвикваше да отпускат все повече въжето, а те го размотаваха постепенно. Когато виковете, които достигаха все по-глухо от дълбочините, престанаха да се чуват, те бяха вече развили стоте браси и решиха да изтеглят дон Кихот, тъй като не оставаше повече въже. Все пак те почакаха около половин час и после почнаха да издърпват въжето с голяма леснина, сякаш не изтегляха никаква тежест, поради което помислиха, че дон Кихот е останал вътре. Повярвал това, Санчо заплака горчиво и задърпа бързо въжето, за да види дали не се мами, но като изтеглиха около осемдесет браси, те почувстваха тежест и страшно се зарадваха. Най-сетне те съгледаха ясно дон Кихот и Санчо му извика:

— Добре дошъл, сеньор! Ние вече мислехме, че сте останали там за семе.

Но дон Кихот не каза ни дума и когато цял го изтеглиха, видяха, че очите му бяха затворени и по всичко се виждаше, че спи. Проснаха го на земята, отвързаха го, но той не се пробуждаше. Почнаха тогава да го обръщат и преобръщат, да го друсат и разтърсват така, че след доста време той се свести, попротегна се, като че ли се събуждаше от дълбок и тежък сън, погледна насам-натам с ужасени очи и рече:

— Само Господ може да ви прости греха, приятели, че ме откъснахте от най-блажения живот и най-приятното зрелище, каквито някога смъртен е водил и виждал. Едва сега разбрах всъщност, че всички земни радости минават като сянка и сън или увяхват като полски цветя. О, нещастни Монтесинос[8]! О, тежко ранени Дурандарте[9]! О, злочеста Белерма[10]! О, потънала в сълзи Гуадиана, и вие, клети дъщери на Руйдера, чиито води се раждат от сълзите, изплакани от вашите хубави очи!

quixote_216_don_quixote_sancho_i_studentyt.jpg

Студентът и Санчо изслушаха с напрегнато внимание думите, които се изтръгваха сякаш с голяма болка от гърдите на дон Кихот. Те го помолиха да им обясни какво точно иска да каже и да им разправи какво е видял в този ад.

— Ад ли го наричате? — каза дон Кихот. — Не, не го наричайте така, защото не заслужава това име, както скоро ще видите!

Той ги помоли да му дадат нещо за ядене, защото бил страшно гладен. Постлаха чергата на студента върху зелената трева, извадиха припасите от дисагите и седнаха и тримата, в мир и съгласие, да си похапнат и за закуска, и за вечеря. Когато вдигнаха трапезата, дон Кихот де ла Манча каза:

— Деца, никой да не става! Слушайте ме внимателно!

quixote_217_don_quixote_v_peshterata.jpg
Бележки

[1] „Мъдрата жена — венец на мъжа си“ — цитат от притчите на Соломон — XIV, 4.

[2] Ангелът на Магдалена — бронзова фигурка, поставена като ветропоказател над кулата на „Св. Магдалена“ в Саламанка.

[3] Каньо де Весингера — отводнителен канал, който се влива в река Гуадалкивир при гр. Кордова, известен със зловонието си.

[4] Леганитос, Лавапиес, Пиохо, Каньо Дорадо, Приора — каптирани извори, които са осигурявали водоснабдяването на Мадрид. За XVII век те представлявали значително техническо постижение.

[5] Полидор Вергилий — италиански хуманист от XV век, автор на осемтомния трактат „Де рерум инвенторибус“ (1499 г.).

[6] Браса — стара мярка за дължина, равна на 1,57 м.

[7] Скалата на Франция — планина между Саламанка и Сиудад Родриго, сред която е разположен доминикански манастир, където в 1409 г. бил открит чудотворен образ на Дева Мария, който е привличал много поклонници.

[8] Монтесинос — герой на старинен испански романс от тъй наречения „каролингски цикъл“, братовчед на Дурандарте и на граф Дилос.

[9] Дурандарте — герой от същия романс, сражавал се в Ронсесвалиес и убит от Монтесинос.

[10] Белерма — героиня от същия романс, възлюблена на Дурандарте.