Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесета
за неща, които са във връзка с това приключение и тази паметна история

quixote_263_ricarjat_na_dyrven_kon.jpg

Всички, които обичат истории, подобни на тази, трябва наистина и действително да бъдат благодарни на първоначалния й автор Сиде Амете за старанието му да ни я разкаже с най-малките й подробности, без да пропусне да хвърли светлина дори върху най-малката дреболия. Той описва мислите, разкрива помислите, отговаря на мълчаливо зададени въпроси, разсейва съмненията, предотвратява възраженията, с една дума, отгатва най-дребните прищевки на любопитния читател. О, прочути авторе! О, щастливи дон Кихоте! О, славна Дулсинея! О, забавни Санчо Панса! Дано всички заедно и всеки от вас поотделно живеете безкрайни векове за наслада и общо развлечение на хората!

И тъй, историята разказва, че Санчо, щом като видял припадналата Долорида, рекъл:

— Кълна се в името си на честен човек и в паметта на всички мои прадеди Пансовци, че никога не съм виждал, нито чувал, нито пък господарят ми е разказвал и не е могло да му мине и през ума подобно приключение. Не искам да те прокълна, но хиляди дяволи да те вземат, магьоснико и великане Маламбруно! Не можа ли да намериш друг род наказание за тези грешници, ами реши да им посадиш бради? Не беше ли по-добре и по-изгодно за тях, вместо да им посаждаш бради, да им откъснеш половината нос от средата надолу, пък ако ще и да бяха почнали да гъгнат? Хващам се на бас, че те нямат достатъчно пари, за да платят на някого да ги обръсне.

— Вярно е, сеньоре — отговори една от дванадесетте дуени, — че нямаме достатъчно пари, за да си бръснем брадите, и ето защо някои от нас сметнаха за по-евтино да употребяваме лепенки или лепкави пластири. Ние ги поставяме на лицата си, после изведнъж ги дърпаме и кожата ни остава гладка и чиста като дъното на мраморен съд. Вярно е, че в Кандая има жени, които ходят по домовете да скубят косми, да изписват вежди и да правят какви ли не щеш други услуги на сеньорите, но ние, дуените на господарката ми, не сме прибягвали никога към тяхната помощ, защото повечето от тях приличат на сводници, които са престанали отдавна да бъдат прилични жени. Ако сеньор дон Кихот не ни спаси, с бради ще ни и погребат.

— По-скоро ще си оскубя моята в страната на маврите[1] — каза дон Кихот, — отколкото да не махна вашите.

В този миг Трифалди дойде на себе си и каза:

— Сладкият звън на това обещание, храбри рицарю, стигна до ушите ми, макар и да лежах в безсъзнание, и ми помогна да дойда на себе си и да се съвзема напълно. И тъй аз повторно ви моля, славни и неукротими странстващи рицарю, да превърнете в дело любезното си обещание.

— Всичко, което зависи от мене, ще бъде направено — отговори дон Кихот, — кажете ми само, сеньора, какво трябва да сторя, защото аз съм готов веднага да ви услужа.

— Работата е там — отвърна Долорида, — че оттук до кралство Кандая — ако се върви по суша — има пет хиляди левги, може би две повече или по-малко, но ако се лети по въздуха и по права линия, разстоянието е три хиляди двеста двадесет и седем левги. Маламбруно ме натовари да предам на нашия рицар-спасител — щом съдбата поиска да се срещнем с него, — че той ще му изпрати кон, много по-хубав и по-малко вироглав от кираджийските, защото щял да бъде самият дървен кон, на който смелият Пиер е отвлякъл красавицата Магалона. Този кон се управлява с клин, който се поставя на челото му и служи вместо юзди, а той лети тъй бързо, че сякаш самите дяволи го носят. Според едно старинно предание конят е бил изработен от мъдреца Мерлин. Той го дал назаем на Пиер, негов приятел, който правел с него дълги пътешествия и отвлякъл — както вече казах — хубавата Магалона, която, седнала отзад на коня, се издигнала с Пиер във въздуха пред смаяните погледи на хората, които ги наблюдавали от земята. Мерлин го давал назаем само на хора, които обичал или които добре му плащали, и не се помни да го е яздил до днес друг някой освен великия Пиер. Маламбруно се сдобил с коня благодарение на своите магии и сега го притежава и си служи с него при своите пътувания, които прави постоянно из различни части на света: днес е тук, утре във Франция, а другиден в Потосѝ[2]. Хубавото на този кон е, че той нито яде, нито спи, нито хаби подкови и без да има криле, се носи из въздуха така плавно, че ездачът му може да държи в ръката си пълна чаша с вода, без капка да се излее — така равно и гладко се движи. Поради всички тези негови качества голяма е била радостта на хубавата Магалона, когато й се отдавало да го язди. Тук Санчо каза:

— И моят Сивчо се движи равно и гладко, макар и да не лети из въздуха, но за пътуване по земята не бих го сменил с който и да било раванлия кон на света.

Всички се засмяха, а Долорида продължи:

— Така че (ако Маламбруно иска действително да тури край на нашето нещастие) този кон ще се яви пред нас най-късно половин час след настъпване на нощта. Защото той ми съобщи, че знакът, който ще ми даде, за да разбера, че съм намерила рицаря, когото търсех, ще бъде да ми изпрати коня, където и да съм, бързо и навреме.

— А колко души могат да се качат на този кон? — запита Санчо.

Долорида отговори:

— Двама — единият на седлото, другият на задницата, и обикновено двамата ездачи са рицар и оръженосец, ако няма, разбира се, отвлечена девойка.

— Бих искал да знам, сеньора Долорида — каза Санчо, — как се казва този кон.

— Името му — отвърна Долорида — не е Пегас като коня на Белерофон, нито Буцефал, както се е наричал конят на Александър Велики, нито Брилядор като жребеца на Бесния Роланд, нито Байарте — като коня на Риналд де Монталбан, нито Фронтино като коня на Рухеро, нито Боотес и Перитоа[3], както разправят, че са се казвали конете на Слънцето. Не се казва и Ореля, както конят на нещастния Родриго, последния готски крал на Испания, с който той влязъл в сражението, което му струвало и живота, и кралството.

— Хващам се на бас — каза Санчо, — че щом не са му дали нито едно от тези прославени имена на толкова известни коне, не са му дали и името Росинант, както се казва конят на господаря ми. Това име е толкова сполучливо, че превъзхожда всички досега изброени.

— Така е — отговори брадатата графиня, — но и неговото име чудесно му приляга, защото се нарича Клавиленьо[4] Бързокрили, а то е много подходящо, защото конят е от дърво, има клин на челото си и се движи с голяма бързина. Така че по изразителност на името си той може да поспори със славния Росинант.

— Харесва ми името — отговори Санчо, — но с каква юзда или с какви поводи се управлява?

— Казах вече — отвърна Трифалди, — с клин. Рицарят ездач, като обръща на една или друга страна клина, за който ви говоря, направлява коня както си ще — било високо из въздуха, било ниско над земята, като почти я докосва, било точно по средата, път, който трябва да се следва във всяко добре обмислено начинание.

— Много ми се ще да го видя — каза Санчо, — но съвсем не възнамерявам да се качвам на него — било на самото седло, било на задницата му, — то е все едно да търся круши под бряст. Едва се крепя на моя Сивчо, и то на самар, по-мек от коприна, а сега ще искат да се крепя на дървен кон без никаква постилка или възглавница! Нямам намерение, дявол да го вземе, да си троша кокалите, за да махам на хората брадите! Всеки да се бръсне както намери за добре. Не желая да придружавам господаря си в толкова дълго пътешествие, още повече, че ако съм задължен да допринеса за отмагьосването на моята сеньора Дулсинея, то никак не се чувствам длъжен да помагам в бръсненето на тези бради.

— Длъжен сте, приятелю — отговори дуенята Трифалди, — и то толкова много, че без вашето участие не вярвам да постигнем каквото и да било.

— И таз хубава! — каза Санчо. — Какво общо имат оръженосците с приключенията на господарите си? Те да обират славата за извършените подвизи, а ние да опъваме каиша ли? За нищо на света! Поне да кажеха историците: „Еди-кой си рицар извърши това приключение, но с помощта на този и онзи негов оръженосец, без когото той нямаше да може да го изкара до щастлив край…“ А то пишат сухо: „Дон Паралипоменсн, Рицарят на трите звезди, завърши приключението с шестте чудовища“, без да споменават дори името на оръженосеца, който е участвал в него, сякаш че той изобщо не е съществувал на земята! Сега, сеньори, повтарям — моят господар може да върви сам и на добър му час! Но аз ще остана тук при херцогинята и може би като се върне, той ще намери работата на сеньора Дулсинея на три четвърти свършена, защото възнамерявам през свободните си часове да си нанеса толкова удари с камшика, че косъм да не поникне по битите ми меса.

— Все пак, Санчо, ще трябва да придружите господаря си, ако се наложи, защото за това ви молят важни лица. Не бива заради неоправдания ви страх да останат обрасли с бради лицата на тези дами — ще бъде крайно неприлично.[5]

— Тая няма да я бъде! — викна Санчо. — Ако ставаше поне дума да се прояви това милосърдие към някои целомъдрени девойки или към деца от сиропиталище, иди-дойди — все още би могъл човек да се впусне в такова трудно дело, но да се изтормозя само и само за да избавя от брадите едни дуени — няма го майстора! По-добре да ги видя всичките с бради, от най-старата до най-младата и от най-предвзетата до най-префърцунената.

— Много ги мразите тези дуени, приятелю Санчо — каза херцогинята, — съвсем сте се повели по ума на толеданския аптекар. Но, вярвайте ми, не сте прав. В моя дом има дуени, които биха могли да служат за образец на дуени, ето тук е моята доня Родригес — нейното присъствие говори само за себе си.

— Достатъчно е това, което казахте, ваше превъзходителство — каза Родригес, — Бог вижда истината и ние, дуените, каквито и да сме, добри или лоши, брадати или голобради, и нас майка ни е раждала, както и другите жени, и тъй като Бог ни е пратил на тази земя, той знае защо го е направил. На неговото милосърдие се уповавам аз, а не на тази или онази брада.

— И така, сеньора Родригес, сеньора Трифалди и всички други сеньори — каза дон Кихот, — аз се надявам, че небето ще погледне благосклонно на вашата беда и че Санчо ще направи това, което му заповядам. Нека само дойде Клавиленьо, и аз веднага ще встъпя в бой с Маламбруно, защото знам, че никакъв бръснач не би обръснал ваши милости с тази леснина, с която мечът ми ще отсече от раменете главата на Маламбруно. Господ търпи злодеите, но не за вечни времена.

— Ах! — извика при тези думи Долорида. — Нека всички звезди от небесния свод погледнат с благосклонни очи на ваше величие, смели рицарю, и да влеят в сърцето ви юначност и сполука, за да бъдете закрила на печалния и угнетен род на дуените, мразен от аптекарите, клеветен от оръженосците и изнудван от пажовете. Проклета да е глупачката, която в цвета на годините си е предпочела да стане дуеня, а не монахиня. Тежко на нас, дуените! Ако и да сме потомки по права мъжка линия на троянеца Хектор, все още се намират господарки, които ще ни хвърлят в лицето по едно „ти“, като си мислят, че така ще станат кралици! О, великане Маламбруно, ти, който, макар и магьосник, все пак си верен на дадената дума! Изпрати ни бързо несравнимия Клавиленьо, за да се свършат най-сетне мъките ни, защото тежко ни, ако настъпят горещините и ни заварят с тези бради!

Трифалди произнесе тези думи тъй прочувствено, че изтръгна сълзи от очите на всички присъстващи. Дори и Санчо се просълзи и реши дълбоко в сърцето си да придружи господаря си до края на света, стига с това да помогне на дуените да премахнат вълната от своите достопочтени лица.

quixote_264_sancho_nebrysnat.jpg
Бележки

[1] За маврите е било голям срам и много недостойно да си бръснат брадите.

[2] Градче в Боливия, прочуто със сребърните си мини. Богатствата му са били пословични. Потосѝ е синоним на обетована земя, на Елдорадо.

[3] Боотес е име на съзвездие, а Перитоа (изкълчено от Пиритос) е име на приятел на Тезей.

[4] Клавиленьо е съчетание от две испански думи, които означават клин и дърво.

[5] Трябва да се предполага, че това са думи на херцогинята.