Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (52)

Глава петдесет и първа
в която се предава какво разказа козарят на всички, които водеха дон Кихот

На три левги от тази долина има едно село, което, макар и малко, е от най-богатите в цялата тази околност. Живееше в него един селянин, който се ползваше с всеобща почит. Уважението е често свързано с богатство, но нашият селянин беше почитан повече за добродетелите си, отколкото за богатствата, които притежаваше. Но най-голямото му щастие, както той сам казваше, беше, че има много красива дъщеря, умна, очарователна и добродетелна, на която се възхищаваха всички поради извънредно щедрите дарове, с които небето и природата я бяха обсипали. Хубава беше още като дете, но с годините хубостта й все повече разцъфтяваше и когато навърши шестнадесет години, тя беше вече прекрасна. Мълвата за нейната красота почна да се носи по всички околни села. Но защо говоря за околни села, когато тя се разпръсна из отдалечени градове и проникна дори в кралски дворци? Всички говореха за нея като за най-рядко съкровище и хора от всички краища се стичаха да я видят, сякаш беше чудотворна икона. Пазеше я баща й, а и тя сама се пазеше, защото, знае се, няма катинари, стражи и ключалки, които могат по-добре да опазят една девойка, отколкото собственото й целомъдрие.

Богатството на бащата и красотата на дъщерята съблазниха мнозина, както съселяни, така и другоселци, да я поискат за жена. Но бащата, като собственик на такава скъпоценност, се чувстваше смутен и не знаеше на кого от многото женихи да я даде. Между тези, които я искаха, бях и аз, доста насърчен и обнадежден от това, че баща й знаеше кой съм, тъй като съм техен съселянин, познаваше ме като човек с чиста испанска кръв, в разцвета на годините си, много имотен и съвсем не глупав. Но поиска я и друг наш земляк със същите качества и това стана причина да се разколебае и да се постави на везни волята на бащата, за когото и двамата бяхме еднакво добри зетьове. За да излезе от това неудобно положение, той реши да сподели смущението си с Леандра — така се казваше чаровницата, която така ме разочарова. Каза й, че и двамата сме напълно равни по качества и затова предоставя на нея да избере по свой вкус единия от нас. Пример, достоен за подражание от всички бащи, които искат да задомят децата си, като не ги оставят да избират между лошото и вредното, а им предлагат само доброто, та между добрите да изберат този, който най-много им допада. Не ми е известно какъв е бил отговорът на Леандра. Зная само, че баща й ни повика и двамата, каза ни, че дъщеря му още не е за женене и добави и други общи приказки, които нито него задължаваха, нито нас освобождаваха от задължение. Съперникът ми се казваше Анселмо, а моето име е Еухенио. Казвам ви това, за да знаете имената на всички действащи лица в тази трагедия, чийто край не е още настъпил, но, както сигурно предвиждате, ще бъде злощастен.

В това време дойде в нашето село някой си Висенте де ла Рока, син на беден наш съселянин. Той се връщаше от Италия и от разни други страни, където бе служил войник. Бил хлапак на дванадесет години, когато някакъв капитан, който минавал със своята рота през селото, го взел със себе си. Младежът се завърна след още дванадесет години, облечен в пъстри войнишки дрехи, накичен с разни стъклени украшения и със стоманени верижки. Днес носеше едно облекло, утре друго, с дребни, шарени накити, без тегло и без стойност. Селяните, които по природа са хора хитри, а когато си нямат работа, стават олицетворение на самото лукавство, забелязаха и запомниха неговите облекла и украшения и почнаха да твърдят, че костюмите му са всичко на всичко три, от разни цветове, с подходящи към тях жартиери и чорапи. Той обаче правеше такива комбинации и съчетания от тях, че мнозина можеха да се закълнат, че войникът разполага с най-малко десет костюма дрехи и над двадесет пера за шапката си. Не смятайте, че ви разказвам излишни и прекалени подробности, защото тези негови облекла играят голяма роля в тази история.

Той сядаше на една каменна пейка под високата топола на селския площад, а ние зяпнали го слушахме да ни разказва за подвизите си. Нямаше страна в света, която да не беше пропътувал, нито война, в която да не беше участвал. Бил убил, както сам се хвалеше, повече маври, отколкото ги има в Мароко и Тунис, и се бил сражавал в повече двубои, отколкото Ганте и Луна, Диего Гарсия де Паредес и хиляди други, чиито имена изреждаше, като във всички двубои бе излязъл победител, без да пролее капка своя кръв. Показваше обаче и белези от зараснали рани, които, макар и едва да се виждаха, бяха според него рани от аркебузни куршуми, получени в разни сражения и битки. Държеше се при това с невиждано нахалство, говореше на „ти“ на познати и непознати и казваше, че е син на собствените си дела, че е благородник по силата на подвизите си и че макар и войник, дори на краля не дължи нищо. Към всички нахалства се прибавяше и това, че разбираше малко и от музика и свиреше на китара по начин, че както казваха мнозина, караше китарата си да говори. Но и с това не се изчерпваха всички чарове. Той се мислеше още и за поет и за най-дребните случки в село съчиняваше романси, по левга и половина дълги.

Ето че този войник, когото ви описах, този Висенте де ла Рока, този юначага, женкар, музикант и поет, бил на няколко пъти видян и подробно огледан от Леандра от един прозорец На дома й, който гледаше към площада. Увлече се тя по труфилата на блестящите му дрехи, очароваха я романсите му, които преписваше по двадесет пъти и раздаваше навред. Стигнаха до ушите й подвизите му, които сам разказваше, и в края на краищата дяволът тъй успешно заплете конците, че тя се влюби в него, преди още да беше започнал той да я ухажва. А тъй като в любовните дела пламенното желание на жената улеснява всичко, Леандра и Висенте бързо се разбраха. Преди още някой от кандидатите да подуши какво им се готви, момата беше вече направила решителната стъпка — напусна дома на възлюбления си баща — майка тя нямаше — и побягна от селото с войника, който излезе от това си похождение с повече слава, отколкото от всички подвизи, които сам си приписваше. Случката смая не само цялото село, но и всички, които узнаха за нея. Аз бях разстроен, Анселмо — съсипан, баща й — опечален, роднините — оскърбени, правосъдието — в тревога, а стражата — вдигната на крак. Тръгнаха да я търсят по пътищата, преровиха горите и след три дена намериха своеволната Леандра в една планинска пещера, по риза, без парите и скъпоценностите, които беше взела от дома си. Върнаха я в дома на наскърбения баща, разпитаха я как се е стигнало до това нещастие и тя призна без заобикалки, че Висенте де ла Рока я бил измамил, обещал й, че ще се ожени за нея, и я накарал да напусне бащиния си дом. Казал й, че ще я заведе в най-богатия и най-порочния град в света, Неапол, а тя, неопитна и наивна, му повярвала. Обрала тя баща си и предала на Висенте всичко още първата нощ. Той я отвел в една дива и гориста планина и я затворил в пещерата, където я намериха. Добави още, че войникът, без да посегне на честта й, прибрал всичко, което носела със себе си, изоставил я в пещерата и си отишъл. Това удиви всички присъстващи. Трудно беше да се повярва, че младежът не е злоупотребил с нейната доверчивост. Но тя твърдеше това толкова убедително, че безутешният баща се утеши, без да държи сметка за богатствата, които му бяха откраднали. За него беше достатъчно, че бяха оставили дъщеря му със съкровището, което, веднъж загубено, не може никога да се възстанови. В същия ден, когато Леандра се върна, тя изчезна от нашия поглед. Баща й я отведе в манастира на един близък градец с надежда, че времето ще заличи поне част от лошото име, което дъщеря му си беше спечелила. Това, че Леандра бе толкова млада, смекчи вината й поне пред хората, за които беше безразлично дали тя е лоша или добра. Но тези, които знаеха, че не й липсват разум и съобразителност, не можеха да допуснат, че грехът й се дължи на неопитност, а смятаха, че тя е сгрешила поради лекомислие и присъщата склонност на жените, която в повечето случаи ги тласка към безразсъдни и глупави постъпки.

Когато затвориха Леандра в манастира, очите на Анселмо се помрачиха, тъй като нямаше вече нищо на света, което можеше да възрадва погледа му. Но и аз потънах в непрогледен мрак, без пътеводен лъч, който да ме насочва към нещо приятно. Отсъствието на Леандра изостряше нашата тъга, нашето търпение се изчерпваше, ние проклинахме привидния блясък на войника и осъждахме непредпазливостта на Леандриния баща. В края на краищата Анселмо и аз се уговорихме да напуснем селото и да дойдем в тази долина, където сега той пасе голямо стадо свои собствени овце, аз пък пазя многобройните мои кози и така прекарваме живота си сред тези гори, като даваме изблик на страстите си, възхваляваме и едновременно укоряваме красивата Леандра, въздишаме самотни и поверяваме насаме на небето нашите жалби. И други обожатели на красавицата последваха нашия пример, дойдоха в тези сурови планини и се отдадоха на живота, който ние водим. Те са толкова многобройни, че тази местност се е превърнала сякаш в пастирска Аркадия^[1]. До такава степен е изпълнена с пастири и кошари, че няма кът в цялата околност, където да не се носи името на красивата Леандра. Едни я проклинат и я наричат прищевна, променчива и леконравна. Други я упрекват, че е леснодостъпна и покварена. Трети я оправдават и й прощават или я осъждат и порицават. Някои възпяват красотата й, други я корят заради нрава й. С една дума, всички я петнят, без да престанат да я обожават. Безумието им отива дотам, че някои се оплакват, че ги е презряла, без да са имали случая да й изразят някога чувствата си, а други се гърчат в мъките на ревността си, за която тя не е давала никакъв повод, защото, както вече казахме, грехът й стана известен, преди някой да е знаел за нейното увлечение. Няма пещера в скалите, нито бряг на поток, нито сянка на дърво, незаети от пастир, който да не споделя гласно злочестието си с небето. Екът повтаря името на Леандра, произнасяно от всяка уста. „Леандра“ — ехтят планините, „Леандра“ — шептят потоците. Леандра ни държи всички в мъчително очакване и сякаш омагьосани, ние се надяваме безнадеждно и се страхуваме, без да знаем от какво ни е страх. Сред тези безумци моят истински съперник е най-безумният, но същевременно и най-здравомислещият. Анселмо, който би могъл да тъжи за толкова други неща, скърби само за разлъката, съчинява с действително умение стихове, възпява страданията си и сам си акомпанира на гъдулка, на която е голям майстор. Аз си избрах друг път, по-лесен и според мене по-разумен — бичувам леконравието, непостоянството и двуличието на жените, клеймя мъртвородените им обещания, вероломствата им и безразсъдността, която проявяват, когато се поставя въпросът да определят целта на желанията и склонностите си.

Затова, сеньори, отправях такива думи и изрази към моята коза, когато идвах към това място. Макар да е най-добрата от цялото ми стадо, тя е женска и поради това я презирам. Тази е историята, която обещах да ви разкажа. Ако в разказа си съм се показал по-разточителен, отколкото трябва, сега ще видите, че не съм по-малко разточителен в желанието си да ви услужа. Кошарата ми е съвсем наблизо. Имам там прясно мляко, най-вкусно сирене, а и най-различни плодове, приятни и на глед, и на вкус.