Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (74)

Глава двадесета
в която се разказва за сватбата на Камачо Богатия и приключението с Басилио Бедния

Едва-що светлата Аврора бе позволила на блестящия Феб да изсуши с палещите си лъчи влажните бисери по златните й къдрици, и дон Кихот стана, отърси от себе си леността на съня и повика оръженосеца си, който още хъркаше. Дон Кихот, като видя, че Санчо спи, преди да го събуди, каза:

— О ти, най-блажен от всички, които населяват земята, защото, без да изпитваш завист и без някой да ти завижда, спиш спокойно, защото не те преследват магьосници, нито те смущават магии! Спи спокойно, казвам и ще повтарям стократно, тъй като не те държи вечно буден ревнивият копнеж по любимата ти, не те гнети мисълта за дългове, които трябва да изплатиш, нито те измъчва грижата как ще изхраниш утре себе си и твоето малко и клето семейство. Тебе нито те безпокои честолюбието, нито те мори празната суета на света, тъй като всичките ти желания се въртят около грижата ти за твоето магаре, а върху моите рамене си стоварил бремето да се грижа за тебе — противотежест и товар, които самата природа и обичаите са наложили на господарите. Спи слугата, но бди господарят и мисли как да обезпечи издръжката му, как да подобри участта му и как да го възнагради. Мъката да гледаш как небето се покрива с бронз и не дава на земята необходимата влага не натъжава слугата, а господаря, който е длъжен да изхранва в суша и глад човека, който му е служил в години на плодородие и изобилие.

На тези думи Санчо не отговори нищо, защото спеше и нямаше да се събуди така лесно, ако дон Кихот не беше го стреснал с края на копието си. Той отвори най-сетне очи и още сънен и мързелив, се огледа на всички страни и рече:

— Ако не се лъжа, откъм зеления навес долита миризма не на мащерка и на нарциси, а на пържена сланина. Започва ли с такива миризми, кълна се, че сватбата ще бъде щедра и обилна.

— Млъкни, лакомнико — каза дон Кихот. — Хайде бързай, че ще вървим на венчавката, за да видим какво ще прави отблъснатият Басилио.

— Да прави каквото иска! — отговори Санчо. — Кой му е крив, че е беден? Ако не беше беден, щеше да се ожени за Китерия. Няма пукната пара, а бълнува за богата жена. Бога ми, сеньор, беднякът трябва според мене да се задоволява с каквото намери и да не иска невъзможни неща. Ръката да ми отсекат, ако Камачо не е в състояние да удави Басилио с реали, а щом това е така, Китерия ще е глупава, ако отритне накитите и скъпоценностите, които сигурно й е дал вече Камачо, а може и още да й даде, и да предпочете Басилио, който знае само да мята копие и да върти шпага. За добро мятане на копие и за умело въртене на рапира в кръчмата не дават ни канче вино. Плюй на дарби и изкуства, които не носят печалба, макар й да са тези на граф Дирлос^[1]. Но притежават ли ги хора с много пари — това се казва живот! Върху здрава почва може да се построи здрава сграда, а най-здрава почва и основа в света са парите.

— За Бога, Санчо! — прекъсна го дон Кихот. — Свършвай с речта си! Уверен съм, че ако те оставят да продължаваш речите, които започваш на всяка крачка, няма да ти остане време ни за ядене, ни за спане — цялото ти време ще мине в дрънкане.

— Ако ваша милост имахте добра памет — възрази Санчо, — щяхте да си спомните за условията на нашето споразумение, което сключихме, преди да тръгнем последния път от село. Едно от тях беше да ме оставяте да си говоря колкото си искам, стига да не е във вреда на ближния и да не накърнява уважението, което дължа на ваша милост. Струва ми се, че не съм нарушил досега това условие.

— Не си спомням за такова условие, Санчо — отговори дон Кихот, — но дори да е тъй, сега желанието ми е да млъкнеш и да тръгнеш след мене, защото звуковете на музикалните инструменти, които чухме снощи, отново почват да развеселяват долината. Решили са несъмнено сватбата да се отпразнува сред утринната прохлада, а не в часовете на следобедна жега.

Санчо изпълни заповедта на господаря си и като оседла Росинант и сложи самара на Сивчо, яхнаха и двамата добичетата си и с бавна стъпка минаха под зеления свод. Първото нещо, което изникна пред очите на Санчо, беше цяло-целеничко биче, набучено на огромен шиш — стъбло на цял бряст. В огъня, над който щеше да се пече, гореше половин гора дърва, а около кладата бяха наредени шест гърнета, които не бяха правени по мярката на обикновените гърнета, а по-скоро бяха шест делви, и всяко едно от тях побираше месото на цяла кланица. Те побираха цели овни, които изчезваха безследно в тях, сякаш бяха гълъбчета. Безброй бяха одраните зайци и оскубаните кокошки, които висяха по дърветата и чакаха да бъдат погребани в гърнетата. Нямаха брой и дивечът, и птиците, окачени на клоните, за да се изстудяват на свежия въздух. Санчо изброи повече от шестдесет мяха и всеки един побираше повече от две ароби, всички пълни — както по-късно ще се види — с великолепни вина. Имаше цели купища съвсем бял хляб, както обикновено се струпват грамади жито на гумно. Сиренето, наредено като тухли, образуваше цяла стена, а в двата котела с масло, по-големи от бояджийски кюпове, се пържеха тестени сладки, които, щом се изпържеха, се изхвърляха оттам с две големи лопати в друг котел, пълен с мед. Готвачите и готвачките бяха повече от петдесет — всички чисти, пъргави и доволни. В големия търбух на младия бик бяха зашити дванадесет прасенца-сукалчета, за да направят месото по-вкусно и по-крехко. Върху един голям сандък, на открито, бяха наслагани какви ли не подправки, сякаш бяха купувани не на либри, а на ароби. С една дума, сватбеното угощение беше селско, но толкова обилно, че можеше да се нахрани цяла войска.

Санчо Панса разглеждаше всичко това, съзерцаваше го и му се любуваше. Най-напред го плениха и покориха гърнетата, от които му се щеше с най-голяма наслада да си напълни някоя дълбока паница, после го привлякоха меховете с вино и най-сетне тиганите със сладкиши, ако изобщо можеха да се нарекат тигани такива големи и тумбести котли. Тъй като не можа повече да се сдържи, а не беше по силите му да се овладее, той се приближи до един от прилежните готвачи и с думи на учтив, но гладен човек го помоли да му разреши да топне къшей хляб в едно от гърнетата. Готвачът отговори:

— Братко, благодарение на богатия Камачо през днешния ден гладът ще бъде безвластен. Слез от добичето, виж дали има някъде наоколо лъжица, извади си една-две кокошки, които плуват там като пяна, и да ти е сладко.

— Не виждам никаква лъжица — рече Санчо.

— Чакай! — каза готвачът. — Боже мой, колко си предвзет и несръчен!

Без много да се мае, той грабна едно котле, потопи го в една от големите делви, извади оттам три кокошки и две гъски и каза на Санчо:

— Яж, приятелю, и закуси с тази дреболия, докато дойде време за обяд.

— Няма къде да ги туря — рече Санчо.

— Вземи тогава и котлето, и лъжицата, и всичко! — каза готвачът. — Нищо не е това за богатството и удоволствието на Камачо.

Докато Санчо си прекарваше по този начин времето, дон Кихот гледаше как влязоха под зеления свод дванадесет селяни, яхнали дванадесет прекрасни кобили с богати и красиви хамути и седла и с множество звънчета по конската сбруя. Конниците, облечени скъпо и празнично, запрепускаха в строен ред нагоре-надолу из поляната с радостни викове и възгласи:

— Да живеят Камачо и Китерия! Колкото той е богат, толкова тя е красива, а тя е най-красивата жена на света.

Като чу това, дон Кихот си каза:

„Явно е, че тези хора не са виждали моята Дулсинея дел Тобосо, защото, ако я бяха видели, нямаше толкова да превъзнасят тази Китерия.“

Малко след това нахлуха от разни страни под зеления свод много и най-различни групи танцьори, между тях и групата, която щеше да изпълни танца с шпаги, около двадесет и четирима младежи с изящна външност и походка, всички в дрехи от снежнобял тънък плат и с подходящи кърпи на главите, бродирани с разноцветни копринени конци. Един от селяните ездачи запита водача на танцьорите — пъргав момък — дали някой от тях не се е наранявал досега.

— Нито един от нас не се е наранявал досега — всички сме, слава богу, здрави.

Той и другарите му се завъртяха веднага така шеметно и ловко, че дон Кихот, който беше свикнал да гледа подобни танци, трябваше да признае, че не беше виждал никога нещо по-хубаво.

Също така му харесаха танците на явилите се малко след това прелестни млади девойки. Никоя от тях сякаш нямаше повече от осемнадесет и по-малко от четиринадесет години. Всички носеха рокли от зелен плат, една част от косите им бяха сплетени, а другата част разпуснати, но всички бяха толкова руси, че можеха да съперничат с косите си на слънцето. Върху тях имаше венчета от ясмин, рози и орлови нокти. Водеха ги един благообразен старец и една престаряла матрона — леки и гъвкави за възрастта си. Под звуците на гайда девойките — леки в нозете и скромни в лицата и погледите си — заиграха като най-съвършените танцьорки в света.

След това бе представен друг изкусен танц от вида на тези, наречени „разговорни“. Изпълняваха го осем нимфи в две редици: водач на едната редица беше Купидон, а на другата — богът на богатството. Първият беше с криле и носеше лък, колчан и стрели, а вторият носеше богати и пъстри одежди от коприна и злато. Нимфите, които следваха бога на любовта, носеха на раменете си листчета от бял пергамент, на които бяха написани с едри букви имената им. Името на първата нимфа беше Поезия, на втората — Мъдрост, на третата — Знатен произход, а на четвъртата — Смелост. Нимфите, които водеше богът на богатството, носеха също така своите имена: надписът на първата гласеше Щедрост, на втората — Дар, на третата — Съкровище, а на четвъртата — Миролюбиво притежание. Пред групата се движеше дървен замък, теглен от четирима диваци, покрити с листа от бръшлян и зелено конопено платно, но всичко беше представено толкова правдоподобно, че Санчо едва не се изплаши. Върху фасадата на замъка и върху четирите му страни имаше надпис: „Замък на благонравието“. На нимфите пригласяха четири умели свирачи на флейта и барабанчици. Купидон започна танца, описа две фигури, вдигна очи, насочи лъка си към една девойка, появила се между бойниците на замъка, и се обърна към нея:

Аз съм бог и във земята,

и във висината звездна,

бог във бурята, водата,

бог във гибелната бездна,

бог във ада и тъмата.

Страх ли — аз не го познавам,

граници не си поставям,

няма нищо невъзможно,

а което е възможно,

позволявам, забранявам.

Като каза тези стихове, той пусна една стрела срещу кулата на замъка и се върна на мястото си. Веднага след това излезе напред богът на богатството и направи няколко танцови стъпки. Барабанчетата замлъкнаха и той каза:

От Амур по-силна власт

имам, ако че ме води.

Най-добър по род съм аз,

а светът след мене ходи

и се вслушва в моя глас.

С мен не всеки е блажен,

но трудът тежи без мен.

А какъвто съм, решавам —

с радост ти се посвещавам

днес и всеки идващ ден!

Богатството се оттегли и пристъпи Поезията. Тя изпълни няколко стъпки както останалите, стрелна с поглед девойката от замъка и каза:

Мен обичат ме поети,

аз съм толкова красива

и ти пращам рой привети,

а душата ми те скрива

във воали от сонети.

Щом пред песента крилата

не скучаеш, ще ти пратя

много щастие, сеньора,

ще те понеса в простора

по-високо от луната.

Поезията се отдръпна и от групата на Богатството се яви Щедростта, изигра няколко фигури и каза:

Чуден дар е щедростта,

щом като не се сравнява

с разточителството тя;

и скъперническа слава

тя не търси по света.

Бих възпяла теб — едва

с разточителни слова!

Туй е пак порок, но честен

и при даване — уместен,

и изпъква при това.

Така едно след друго се появяваха и се оттегляха всички лица от двете групи и всяко от тях изиграваше своите танцови фигури и прочиташе стиховете си — някои от тях изящни, други смешни, — а дон Кихот, макар че паметта му беше силна, запомни само тези, които се споменаха по-горе. След това всички танцьори се смесиха и започнаха да сплитат и разплитат с рядка непринуденост и елегантност най-различни танцови фигури. Колкото пъти Купидон минаваше пред замъка, пускаше нависоко стрелите си, а богът на богатството разбиваше в стените кръгли и позлатени спестовни касички. Най-сетне, след продължителни танци, богът на богатството извади голяма кесия, направена от котешка кожа, наглед пълна с пари, и замери с нея замъка — стените му се разпаднаха и рухнаха от удара, а девойката остана на открито и без никаква защита. Богът на богатството се приближи до нея заедно с танцьорите от групата си и метна на врата й една голяма златна верига, изобразявайки символично, че я хващат, покоряват и пленяват, а щом Купидон и свитата му видяха това, се спуснаха да я освободят. Всички тези движения се съпровождаха от такта, който отмерваха барабаните и който изпълнителите строго спазваха. Най-сетне диваците помириха противниците. С голяма пъргавина те издигнаха отново стените на замъка и девойката се затвори в него както преди, а с това завършиха и танците, които задоволиха извънредно много зрителите.

Дон Кихот запита една от нимфите кой е съчинил и поставил това представление. Тя му отговори, че авторът е един духовник от селото, голям майстор в устройване на подобни фантастични зрелища.

— Обзалагам се — рече дон Кихот, — че този свещеник е сигурно по-близък на Камачо, отколкото на Басилио, и че има повече склонност към сатирите, отколкото към духовното си звание. Все пак той добре е вместил в своите танци и дарбите на Басилио, и богатствата на Камачо.

Санчо Панса, който слушаше разговора, каза:

— Поддържам този, който ме храни. Аз държа с Камачо.

— С това ти доказваш, Санчо, че си простак — каза дон Кихот — и че си от тези, които са винаги готови да крещят: „Да живее победителят!“

— Не зная от кои съм — отговори Санчо, — но ми е добре известно, че от гърнетата на Басилио няма никога да изкарам тази мазнинка, с която се облажих от гърнетата на Камачо.

Той показа на господаря си котлето, пълно с гъски и кокошки, извади от него една кокошка, почна лакомо да я яде и след това добави:

— По дяволите всички тези дарби на Басилио! Струваш, колкото имаш, и имаш, колкото струваш. Два рода има само на този свят, както казваше една моя баба — рода на богатите и този на бедните, и тя предпочиташе да се нарежда на страната на богатите. В днешно време, сеньор дон Кихот, човек се цени по парите, а не по ума. Магаре, покрито със злато, струва повече от оседлан кон. Пак повтарям, че държа с Камачо, защото гърнетата му са пълни с гъски, кокошки и с диви и питомни зайци, а в гърнетата на Басилио, ако изобщо има нещо в тях, то ще е само помия.

— Свърши ли си речта, Санчо? — запита дон Кихот.

— Свърших — отговори Санчо, — защото виждам, че ви дотягам, но да не беше то, щях да продължа така още три дни.

— Дай ми, Господи — рече дон Кихот, — да те видя онемял, преди да умра.

— Както вървят работите — отговори Санчо, — докато ваша милост умрете, аз отдавна ще съм изгнил в земята. Тъй ще онемея тогава, че не ще продумам ни дума до края на света или поне до деня на Страшния съд.

— Дори и така да стане, о, Санчо — каза дон Кихот, — мълчанието ти никога не ще може да навакса това, което си избъбрил, бъбриш и още ще бъбриш в живота си. Но понеже според законите на природата по̀ за вярване е аз да умра преди тебе, не храня никаква надежда да те видя ням дори когато пиеш или спиш, а това изчерпва целия въпрос.

— Бога ми, сеньор — отговори Санчо, — не трябва да вярва човек на тази съсухрена старица — искам да кажа, на смъртта. Тя изяжда както агнето, така и овена. Чувал съм нашият свещеник да казва, че тя посещава както богатите замъци на кралете, така и скромните колиби на бедняците. Тази сеньора е много властна и хич не си поплюва. Не е придирчива — всичко е за нея добро, тя яде всичко и в торбата си тика хора от всякакъв вид, възраст и положение. Тази жетварка никога не пладнува — тя коси по всяко време както зелената, така и сухата трева. Тя сякаш не дъвче, а гълта и поглъща всичко, което й се изпречи насреща, защото гладът й е кучешки и няма насита. Макар да няма търбух, кара човека да си мисли, че страда от воднянка, и е жадна да изпие живота на всичко живо, както се изпива стомна студена вода.

— Стига вече, Санчо! — прекъсна го дон Кихот. — Не казвай нищо повече, че да не се изложиш накрая! Трябва да призная, че със селската си простота ти каза за смъртта неща, които може да каже и най-добрият проповедник. Смятам, Санчо, че ако имаше знания, достойни за здравия ти разум, можеше да нарамиш един амвон и да тръгнеш да проповядваш по света.

— Добре проповядва, който праведно живее — отговори Санчо. — Друго не знам.

— Не ти трябва и да знаеш друго — каза дон Кихот. — Едно само не мога да схвана и разбера — ако страхът от Бога е основа на всяка мъдрост, как можеш да знаеш толкова неща, когато ти се страхуваш повече от един гущер, отколкото от Бога?

— Гледайте си, сеньор, вашите рицарски работи — отговори Санчо — и не се мъчете да съдите за храбростта или страхливостта на другите! Аз се страхувам от Бога не по-малко от всеки друг. А сега ме оставете, ваша милост, да си довърша яденето, защото всичко друго са празни приказки, за които ще ни държат сметка на оня свят.

Като каза тези думи, той нападна отново тъй лакомо котлето, че съблазни и дон Кихот, който несъмнено щеше да му помогне, ако не му попречи това, за което ще разкажем по-нататък.