Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (15)

Глава четиринадесета
която съдържа пропитите с отчаяние стихове на покойния пастир и други неочаквани случки

Песен на Грисостомо

Жестока, искаш ти да се разправя

от устни в устни колко си надменна

и заедно с това немилостива;

ще взема от самия ад тогава

печален звук за мойта гръд ранена,

за да разкрия мъката й жива.

Едно желание у мен прелива —

да видят мойта скръб и твойта злоба;

знам — сили в моя глас ще се намерят

и в него смесени ще затреперят

останките от моята утроба.

Заслушай се — ще долови ухото

не мелодичен звук, а шум, защото

душата ми все тъй жестоко страда.

И този шум на скръбната ми младост

за мен е радост, а за теб — досада.

 

Ревът на лъв и воят на вълчица,

и ужасът, и страшното свистене

на люспеста змия, това проклето

крещене на животно или птица,

и този грак на гарван, и шумене

на ветрове, летящи над морето,

ревът на бик, ранен със меч в сърцето,

зовът на гълъбица овдовяла

и тъжна, пълната със мъка песен

на бухал, дяволският вой несвестен

от адовата бездна запламтяла —

да литнат от душата ми, обаче

превърнати в едничък звук, така че

да се размесят чувствата в душата;

скръбта у мен жадува дни и нощи

да бъде още по-добре възпята.

 

Във тоя хаос ек не биха чули

ни твоите пясъци, о, татко Тахо,

ни Бетис^[1], ни маслините красиви.

Там мойта тежка скръб ще се потули

и бездни, и скали ще чуят плахо

на мъртвия език словата живи;

и тия непознати още, диви

крайбрежия и сглъхнали долини,

земи, където слънцето не грее,

където стадо хищници живее,

откърмено в либийските пустини…

И ехото от болките свирепи

ще разнесе по всички земни степи,

че няма друга като теб студена;

а в израз на страдание безумно,

ще гръмне шумно цялата вселена.

 

Презрението смазва, носи мъка,

а подозрението ни смразява,

убива ни и ревността безбрежна.

Не се понася дългата разлъка,

а пред страха от страшната забрава

надеждата ми става безнадеждна;

смъртта на всичко туй е неизбежна.

Но аз съм жив — о, чудеса! — живея

ревнив, злочест, отхвърлен, в мен прелива

съмнение, което ме убива,

но пак горя, макар презрян от нея.

С такава скръб кой може да поглежда

и търси с поглед светлата надежда —

ще бъда безнадежден чак до края…

По-силно искам да се изтезавам

и клетва давам, че не я желая.

 

Надежда, страх в едно и също време

възможни ли са — мене ми се струва,

че по-естествен тук страхът се смята.

Как мога пред тревогите големи

да свеждам поглед, щом скръбта нахлува

през хилядите рани на душата?

А кой не би разтворил сам вратата

за недоверието, щом открива,

че е презиран и че подозира?

Горчив обрат! И погледът съзира

как всяка правда става неправдива.

Тиранин в царството на любовта ни,

о, ревност, дай желязо в моите длани!

Презрение, въже ми дай, за Бога!

Победата ви днес ме изтезава,

но задушава моята тревога!

 

Умирам вече и понеже зная

злините на смъртта и на живота,

аз все по-твърдо вярвам на мечтите.

Сполучва, който влюбен е до края;

по-волни са душите във Хомота

на бог Амур — и много по-честити.

И моят вечен враг между жените —

с красиво тяло и с душа красива —

добре постъпи с туй, че ме забрави.

Сам бог Амур безброй злини ни прави,

ала държи властта си справедлива.

И с тази мисъл, с тази примка здрава,

видял, че краят скръбен приближава,

разбрах, че тя презира мойта младост.

О, нека бурята над мен се гаври,

не искам лаври, нито бъдна радост!

 

А ти ми сочиш с безразсъдна сила,

че имам право — трябва да се браня

и своя лош живот да изоставя.

И виждаш ти, очи над мен склонила,

как ти твърди сърдечната ми рана,

че твойта грубост ме ощастливява.

Дори да заслужавам, и тогава

небето на очите ти прекрасни

да се помъти с мойта смърт — не бива!

Предложа ли душата си свенлива,

не страдай пред останките ужасни!

С усмивка разкажи, че теб те мами

и празник ще ти донесе смъртта ми!

Наивни, знам, са всички мои речи:

известно е, че ти за мен нехаеш,

че ти желаеш да съм мъртъв вече.

 

Да дойде — време е! — от бездни черни

и Тантал^[2], жаден, и Сизиф^[3], когото

безмилостно проклеха боговете.

И с ястреба си Тиций^[4] да се мерне,

и разпнат Иксион^[5] на колелото,

и с вечния си труд сестрите клети^[6].

И нека всички своите несрети

в гръдта ми вложат — с песен погребална

(щом за нещастника това е нужно)

тук нека всички те оплачат дружно

плътта ми, без саван, така печална!

След туй триликият вратар на ада^[7],

с химери, с гмеж, чудовищно злорада,

да ме посрещне с поздрав дружелюбен;

защото по-добър обред тогава

не заслужава там мъртвецът влюбен.

 

О, безнадеждна песен! Щом оставяш

нещастника, недей да съжаляваш!

Причината ти, уж с очи смирени,

след мойта смърт е много по-щастлива,

но ти не бива да оплакваш мене!

Песента на Грисостомо се хареса на всички слушатели въпреки забележката на четеца, че според него тя не отговаря на казаното за скромността и добрината на Марсела, тъй като в нея Грисостомо говори за ревност, съмнения и раздяла, а това хвърля сянка върху Марсела и доброто й име. На това отвърна Амбросио, човекът, който най-добре познаваше и най-потайните мисли на приятеля си:

— За да разсея, сеньор, това ваше съмнение, не е излишно да знаете, че нещастникът е писал тази песен, когато е бил далеч от Марсела. Той се отдалечи от нея по своя собствена воля, за да установи дали разлъката ще окаже върху него свойственото си влияние. Но понеже влюбеният, когато остане сам, се тревожи от всичко и изпитва всякакви страхове, Грисостомо страдаше от въображаема ревност и съмнения, сякаш имаше за това основание. Така че приказките за добродетелите на Марсела отговарят напълно на истината. Марсела е жестока, малко дръзка и крайно надменна, но и най-злостната завист не може да й прикачи друг недостатък.

— Прав сте — съгласи се Вивалдо.

След това той пожела да прочете и друг ръкопис от тези, които беше спасил от огъня, но едно чаровно видение (изглеждаше действително, че е видение) привлече ненадейно погледа на всички. Навръх скалата, в чието подножие копаеха гроба, се появи пастирката Марсела. Красотата й беше толкова голяма, че надхвърляше всичко, чуто досега за нея. Тези, които не бяха я виждали дотогава, я гледаха, онемели от учудване, а не по-малко смаяни й се удивляваха тези, които бяха свикнали да я виждат. Щом я съзря, Амбросио извика видимо възмутен:

— Защо идваш тук, о свирепи василиск^[8] на тези планини! Дали защото смяташ, че при появата ти отново ще бликнат кърви от раните на този нещастник^[9], когото жестокостта ти погуби, или идваш, за да се порадваш на жестоките си деяния? Или си тук, за да се насладиш от тази височина като нов коравосърдечен Нерон на гледката на опожарения Рим или за да потъпчеш с краката си злочестия труп, както неблагодарната дъщеря потъпка трупа на баща си Тарквиний^[10]? Кажи ни без забава какво те води тук и какво е желанието ти и тъй като аз зная, че докато беше жив Грисостомо, мислите му не преставаха нито за миг да са ти верни, ще се постарая, дори и след смъртта му, да са в твоя услуга мислите на тези, които са се наричали негови приятели.

— Не ме води тук, о Амбросио, нито едно от желанията, които ти спомена — отвърна Марсела, — а идвам, за да се защитя и докажа колко неразумни са всички тези, които ме обвиняват, че съм причина за страданията и смъртта на Грисостомо. Затова аз моля всички присъстващи да ме изслушат внимателно. Не ще са нужни нито много време, нито много думи, за да убедя в истината всеки разумен човек. Небето ме създаде, както вие твърдите, красива, дари ме с красота, която ви обезоръжава и ви кара да се влюбвате в мене. Вие искате и дори настоявате на любовта, която изпитвате към мене, да отговоря с любов. Здравият разум, който Бог ми е дал, ми помага да разбера, че всичко красиво е достойно да бъде обичано, но не разбирам защо поради това, че е обичана, жената трябва да се чувства задължена да обича мъжете, които я любят заради красотата й. Още повече, че може да се случи влюбеният в красивата жена да е грозен и понеже грозотата вдъхва отвращение, съвсем не е уместно тук да се каже: „Обичам те, защото си красива, а ти трябва да ме любиш, макар и да съм грозен.“ Но да допуснем, че и двамата са еднакво красиви, това още съвсем не значи, че и желанията им трябва да са еднакви. Не всички красоти вдъхват любов, някои радват окото, без да покоряват сърцата. Ако всички красоти биха вдъхвали любов и биха покорявали сърцата, то любовта би се лутала без път и посока, без да знае на кого да се спре, защото, както са многобройни красивите същества, многобройни щяха да бъдат и желанията, които те пораждат. Според както съм чувала, истинската любов не се разделя и не трябва да е принудителна, а доброволна. Ако това е вярно, а аз съм убедена, че е вярно, защо искате да насиля сърцето си само поради това, че вие твърдите, че сте влюбени в мене? Ако не сте съгласни с това, отговорете само на въпроса ми: ако, вместо да ме дари с красота, небето бе ме сътворило грозна, щеше ли да е справедливо да се оплаквам в такъв случай от вас, че не ме обичате? Още повече, че аз не съм искала да бъда красива. Красотата си дължа на милостта Божия, не съм я нито искала, нито съм имала право на избор. Както пепелянката не може да бъде обвинена за отровата, която носи в себе си, защото тя й е дадена от природата, така и аз не мога да бъда упреквана за красотата си. Красотата у порядъчната жена е подобна на далечен пламък или остра сабя, защото той изгаря и тя съсича само тези, които се доближат до тях. Честта и добродетелите са украса на душата, без които тялото, каквото и да е то, не трябва да се смята за красиво. И тъй, ако порядъчността е една от добродетелите, които най-много кичат и разхубавяват тялото и душата, защо трябва да я изгуби жената, обичана заради красотата си, като се преклони пред намеренията на мъжа, който се старае с всички сили и хитрости да й я отнеме само и само за да си угоди? Аз се родих свободна и за да мога да живея свободна, избрах усамотението сред природата; дърветата на тези гори са мои приятели, бистрите води на тези поточета — мои огледала; с дърветата споделям мислите си, а с водите — красотата си. Аз съм далечен пламък и остра сабя, неизтеглена от ножницата. Тези, които плених с външността си, аз обезсърчих с думите си и ако е вярно, че желанията се подхранват с надежди, аз, тъй като не подхранвах никаква надежда у Грисостомо или у когото и да било другиго, смятам, че го е погубила не жестокостта ми, а неговото неразумно упорство. И ако бъда обвинена, че намеренията му са били честни и че затова е трябвало да отвърна на тях, заявявам, че когато той ми ги разкри на това именно място, където сега се копае гробът му, аз му казах, че твърдо възнамерявам да живея във вечна самота и че само на пръстта е отредено да вкуси от плода на моето целомъдрие и от чаровете на моята красота. Ако той, въпреки това откровение, пожела да упорства, без да съм му дала и най-малка надежда, и да плава с кораба си срещу вятъра, чудно ли е, че се е удавил сред залива на безразсъдството си? Ако аз бях подхранвала надежди у него, щях да бъда неискрена. Ако бях отговорила на чувствата му, щях да действам против най-добрите си намерения. В безнадеждността си той остана упорит, той се отчая, без да бъде мразен. Съдете сега дали е справедливо да бъда обвинявана за неговата мъка. Нека се оплаква излъганият в надеждите си; нека се отчайва този, комуто са били направени обещания, без те да се изпълнят; нека храни вяра този, когото бих извикала; нека се възгордее този, когото бих допуснала при себе си, но да не ме нарича жестока, нито човекоубийца този, комуто не съм нищо обещала, нито съм измамила в надеждите му, този, когото не съм призовала, нито допуснала до себе си. Небето досега още не е поискало аз да обикна, а изключено е да се мисли, че аз ще залюбя човек по свой избор. Нека тези мои думи бъдат тълкувани като отказ от всички тези, които ме ухажват, и нека бъде ясно отсега нататък, че ако някой умре за мене, той не ще е умрял нито от ревност, нито от мъка, че е бил отхвърлен в любовта си, защото този, който никого не обича, не трябва и никого да прави ревнив. Да отнемеш някому надеждата, не значи да го пренебрегнеш. Този, който ме нарича звяр и василиск, нека ме отбягва като пакостна и зла. Този, който намира, че съм безжалостна, нека без жал да престане да ми служи; този, който ме смята за непризнателна, нека не ми услужва; който ме упреква в жестокост, да не ме следва; защото този звяр, този василиск, тази безжалостна, тази непризнателна и жестока жена няма в никой случай да ги потърси, нито ще им служи, нито ще им се натрапва. Защото, какво са виновни честното ми поведение и скромната ми сдържаност, че Грисостомо загина заради силната си страст и безразсъдната си пламенност? Ако аз запазвам невинността си в обществото на дърветата сред гората, защо този, който държи аз да живея в обществото на хората, желае да я загубя? Аз, както знаете, притежавам собствени богатства и не ламтя за чуждите. Свободна съм и не желая да се обвързвам, не обичам и не мразя нито един мъж, не изневерявам на тогова и не търся оногова, не мамя и не залъгвам никого. Простодушният разговор с ратайкините от тези села и грижите по козите ми са мое забавление. Желанията ми имат за граници тези планини и ако понякога ги надхвърлят, то е, за да се насладя на красотата на небето, път, който отвежда душата към първата й обител.

Като каза тези думи, тя, без да изчака отговор, обърна гръб и изчезна в гъстия лес на близката планина, след като удиви всички присъстващи с ума и красотата си. Някои (тези, които беше поразила мълнията на хубавите й очи) поискаха да я последват, без да извлекат поука от явното предупреждение, което бяха чули. Щом схвана това, дон Кихот реши, че е настъпил моментът да изпълни своя рицарски дълг, като се притече на помощ на нуждаещите се девойки. Хвана дръжката на меча си и извика гръмко и ясно:

— Никой да не дръзва, каквото и да е званието му и положението, което заема, да тръгне по стъпките на красивата Марсела, защото, стори ли го, ще попадне под ударите на яростния ми гняв. Тя доказа с достатъчно ясни слова, че няма никаква вина или има много малка вина в смъртта на Грисостомо и че съвсем не е склонна да угоди на желанията на влюбените в нея. По тази причина справедливо е, вместо тя да бъде следвана и преследвана, да бъде почитана и уважавана от всички добри хора на този свят, тъй като показа, че единствена тя на земята живее с толкова честни намерения.

Било поради заплахите на дон Кихот, било защото Амбросио ги подкани да приключат с това, което дължаха на добрия си приятел, нито един от пастирите не се помръдна от мястото си. След като бе изкопан гробът и след като изгориха книжата на Грисостомо, спуснаха в него тялото му. Всички, които бяха дошли да почетат паметта на пастира, плакаха горчиво. Търколиха на гроба временно една голяма канара, а Амбросио заяви, че смята да поръча надгробна плоча, и то със следния надпис:

Тук студено спи в пръстта

тялото на беден влюбен;

бе овчар и бе погубен

с отказ от едни уста.

 

Смъртно нарани го тя —

хубавицата нехайна.

Шири тъй властта си трайна

Ерос — бог на любовта.

Присъстващите покриха гроба с цветя и китки, изказаха съболезнованията си на приятеля на покойника — Амбросио, и се простиха с него. Така сториха и Вивалдо, и спътникът му. Дон Кихот се прости първо с домакините, а след това и с Вивалдо и приятеля му, които го поканиха да отиде с тях в Севиля, място най-удобно за приключения, тъй като на всяка улица и зад всеки ъгъл те се предлагат в по-голям брой, отколкото където и да било другаде. Дон Кихот им благодари за този съвет и за благоразположението, което проявяваха към него, и им каза, че не иска и не трябва да отиде в Севиля, преди да изчисти всички тези планини от разбойници, с каквито те — според слуховете — изобилствали. Убедени в доброто му намерение, пътниците не пожелаха да го бавят повече, сбогуваха се още веднъж с него и продължиха пътя си с богати теми за разговори около историята на Марсела и Грисостомо и лудостите на дон Кихот. Този последният реши да отиде да търси пастирката Марсела и да й предложи всичко, което можеше да постави на нейно разположение, но работите не се развиха така, както той си мислеше, и това ще се разбере от по-нататъшния ход на тази истинска история, чиято втора част завършва тук.