Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесет и трета
за бедата, която сполетя Санчо Панса при посещението в галерите, и за новото приключение на хубавата мавърка

quixote_333_don_quixote_i_sancho_v_barcelona.jpg

Дон Кихот дълго размишлява върху отговорите на вълшебната глава, но нито за миг не допусна, че може да има някаква измама. Напротив, всичките му мисли го довеждаха до обещанието — в което той вярваше, — че Дулсинея ще бъде освободена от магията. Не го сдържаше на едно място и той се радваше вътрешно, че ще види скоро мечтата си осъществена. Санчо пък, въпреки че бе намразил губернаторството, както вече се каза, все желаеше да покомандва отново и да бъде слушан — такава е нерадостната участ на хората, вкусили от властта дори когато тя им е била дадена на шега.

И тъй, същия следобед домакинът, дон Антонио Морено, и двамата му приятели се отправиха с дон Кихот и Санчо за галерите. Началникът на ескадрата, предизвестен за тяхното посещение, чакаше да види знаменитите гости дон Кихот и Санчо Панса. Едва се появиха те на брега, и във всички галери свиха сенниците и засвириха музиките. Спуснаха във водата голяма лодка, застлана с чудесни килими и с червени кадифени възглавници, а щом дон Кихот стъпи на нея, от флагманския кораб дадоха топовен салют, последван от залп на другите галери. После, когато дон Кихот се качи по дясната стълба на палубата, всички гребци го поздравиха с трикратния възглас „У-у-у!“, както е обичайно да се посрещат видни личности. Генералът — така ще наричаме началника на ескадрата, който произхождаше от знатно валенсианско семейство — подаде ръка на дон Кихот и го прегърна.

— Ще отбележа с бял камък[1] този ден — каза той — като един от най-щастливите в моя живот, тъй като видях сеньор дон Кихот де ла Манча, който олицетворява и въплъщава в себе си целия блясък на странстващото рицарство.

С не по-малко вежливи думи му отговори и дон Кихот, крайно зарадван, че го приемат с толкова почести. Всички отидоха след това в задната част на галерата, която беше богато украсена, и седнаха на страничните пейки. Боцманът мина между редиците гребци и даде знак със свирка да се разсъблекат, което бе сторено в миг. Като видя толкова много голи мъже, Санчо онемя, но учудването му нарасна още повече, когато забеляза с каква бързина те опънаха сенниците — стори му се, че са се впрегнали на работа всички дяволи. Всичко обаче беше шега и игра в сравнение с това, което ще разкажа сега. Санчо седеше на дясната страна на палубата до първия гребец. Подучен какво да прави, изведнъж той хвана Санчо и го вдигна на ръце — цялата команда гребци беше вече нащрек и подготвена — и Санчо почна да лети от ръце на ръце по дясната страна на палубата с такава бързина, че пред очите му притъмня и му се стори, че го носят самите демони. Най-сетне, след като го изпопремятаха и по цялата лява страна, пуснаха го на палубата. Горкият Санчо си остана там пребит, задъхан, цял облян в пот, без да може да си даде сметка какво точно му се беше случило. Като видя това безкрило летене на Санчо, дон Кихот запита генерала да не би да е обичай да се устройват подобни игри на тези, които за пръв път посещават галерите. Ако е така, той заяви, че не е склонен да се подчини и не желае да прави подобни упражнения. Закле се в Бога, че ако някой посегне на него, за да го преметне, веднага ще му извади душата с ритници в корема. И като каза това, той стана прав и улови дръжката на меча си.

В този миг моряците свиха сенника и със страшен шум спуснаха платната на голямата мачта. На Санчо се стори, че самото небе се откачва от пантите си и се стоварва върху главата му и примрял от страх, той я мушна между коленете си. Но и самият дон Кихот не беше на себе си — и той потрепери, сви се и силно побледня. Екипажът вдигна отново платната със същата бързина и шум, както ги беше свалил, и всичко това се извърши в пълно мълчание, като че ли хората бяха загубили глас и дъх. Боцманът даде знак да се вдигне котвата и се спусна с бич в ръка и почна да удря гребците по гърбовете. В това време корабът заплува бавно по морето. Когато Санчо видя как се движат по водата толкова много червени нозе — на това му заприличаха греблата, — каза си наум:

„Ето това са истински магии, а не тези, за които разправя господарят ми. Какво са направили тези нещастници, че ги бият така, и как смее един човек сам да бие толкова хора? Няма съмнение, че тук е адът или най-малко чистилището.“

Дон Кихот, като гледаше с какво внимание Санчо следи всичко, което става на кораба, каза:

— Ах, приятелю Санчо, колко лесно и просто би било да се съблечеш от кръста нагоре, да се наредиш между тези хора и да доведеш до успешен край освобождаването от магия на Дулсинея! Сред мъките и страданията на толкова хора не би почувствал така силно собствените си, още повече, че може би мъдрецът Мерлин ще зачете всеки удар, нанесен от такава жилава ръка, за десет от онези, които в края на краищата ще трябва сам да си нанесеш.

Генералът се канеше вече да запита за какви удари и за какво освобождаване от магия на Дулсинея става дума, когато дежурният моряк извика:

— От Монхуич[2] дават сигнал, че покрай брега откъм запад се задава кораб с гребла!

При тези думи генералът се качи на палубата и викна:

— Ей, момчета, гледайте да не ни се изплъзне! Този кораб, който ни посочиха, е сигурно някоя бригантина[3] на алжирски корсари.

Трите други галери се приближиха до флагманската, за да получат заповеди. Генералът заповяда две да поемат курс към открито море, а той и третата щяха да се движат покрай брега, защото така бригантината не можеше да им се изплъзне. Гребците залегнаха на греблата и галерите се понесоха така устремно, сякаш летяха. Като навлязоха навътре в морето, те откриха на около две мили един кораб, който прецениха на око, че има от четиринадесет до петнадесет чифта гребла, което се потвърди по-късно. Когато корабът забеляза галерите, засили хода си с намерение и надежда да се измъкне благодарение на лекотата си, но не сполучи, защото флагманската галера беше един от най-леките кораби, които пореха морските талази. Тя напредваше така бързо, че у хората от бригантината изчезна всякаква надежда за спасение и поради това капитанът й заповяда на гребците да пуснат греблата и да се предадат, за да не дразнят повече командира на нашите галери. Но съдбата бе решила иначе. Точно когато флагманската галера стигна толкова близо до бригантината, че нейният екипаж можеше да чуе гласовете, които ги подканяха да се предадат, двама пияни турци, намиращи се с други свои земляци на бригантината, изпразниха мускетите си и убиха двама войници, които стояха на предната палуба на галерата. Като видя това, генералът се закле да не остави жив нито един от тези, които плени в кораба, и нападна яростно бригантината, която успя да се изплъзне под неприятелските гребла. Галерата я задмина и се отдалечи доста от нея. Макар и да виждаха, че са загубени, хората от бригантината в последен отчаян опит вдигнаха платната и докато галерата се връщаше, се опитаха отново с опънати платна и гребане да избягат, но усилията им не можеха вече да поправят пакостта, която им навлече собствената им дързост. Флагманската галера ги настигна на малко повече от половин миля, използва съоръженията си за пленяване на вражески кораб и плени целия екипаж. В това време пристигнаха и другите две галери и цялата флотилия се отправи с плячката си към брега, където се бяха насъбрали много хора, любопитни да видят какво са заловили. Генералът пусна котва близо до брега и чак тогава видя, че на пристанището е излязъл и вицекралят на града. Той нареди да се изпрати за него лодка и заповяда да се вдигне реята[4], за да се обесят веднага на нея капитанът и другите пленени турци, около тридесет и шест души на брой — всички здравеняци и повечето от тях войници. Генералът запита кой е капитанът на бригантината. Отговори му на кастилски един от пленниците, испански вероотстъпник, както по-късно се разбра:

— Ето този млад човек, сеньор, когото виждате тук, е нашият капитан.

Той му посочи един от най-хубавите и най-напети момци, които човек може да си представи. На вид надали имаше и двадесет години. Генералът го запита:

— Кажи ми, зло куче, какво те накара да убиеш войниците ми, когато виждаше, че е невъзможно да се изплъзнеш? Така ли изразяваш уважението си към флагманските кораби? Не знаеш ли, че дързостта не е храброст? Съмнителните надежди трябва да правят човека смел, но не и безразсъдно дързък.

Капитанът понечи да отговори нещо, но генералът не можа да чуе отговора му, защото се спусна да посрещне вицекраля, който се качваше в галерата, придружен от няколко прислужници и граждани.

— Сполучлив ли излезе ловът ви, сеньор генерал? — каза вицекралят.

— Много сполучлив — отговори генералът — и ваше превъзходителство ще види ей сега дивеча, увиснал на реята.

— Защо така? — запита вицекралят.

— Защото — отговори генералът, — противно на всички закони, на здравия разум и на всички военни обичаи, те убиха двама мои войници, едни от най-добрите на борда на тези галери, и аз се заклех да обеся всички, които пленя, и на първо място този момък, който е капитан на бригантината.

И той му посочи момъка, който с вързани ръце и окачено на шията въже чакаше смъртта си. Вицекралят го погледна и като видя колко е хубав, изящен и смирен, в миг хубостта породи у него състрадание и го обзе желание да го спаси.

— Кажи ми, капитане — каза той, — какъв си по народност — турчин, мавър или вероотстъпник.

Момъкът отговори също на кастилски език:

— Не съм нито турчин, нито мавър, нито вероотстъпник.

— Какъв си тогава? — попита вицекралят.

— Жена-християнка — отговори момъкът.

— Жена, и то християнка, в такива дрехи и при такава обстановка? Повече за чудене, отколкото за вярване.

— Отложете, сеньори, изпълнението на смъртната присъда — каза момъкът. — Няма да загубите много, ако забавите вашето отмъщение, докато ви разкажа житието си.

Чие кораво сърце не би омекнало от тези думи, поне докато траеше разказът на тъжния и злочест момък? Генералът му разреши да говори каквото иска, но да не се надява да получи прошка за явната си вина. Използувайки това разрешение, момъкът започна разказа си:

— Аз принадлежа на този повече нещастен, отколкото разумен народ, върху който се изля неотдавна цяло море от беди. Искам да кажа, че родителите ми са маври. Когато настана тежкото за моите сънародници време, бях отведена от двама мои чичовци в Берберия, като не ми помогнаха уверенията ми, че съм християнка — каквато съм наистина, — и то не престорена и привидна, а истинска и правоверна. Напразно изтъквах тази истина, но тя не бе чута нито от ония, които бяха натоварени да проведат злополучното ни прогонване, нито пък моите чичовци искаха да й повярват. Те я взеха по-скоро за измислена лъжа, за да остана в страната, където съм се родила. Така че те ме отведоха със себе си не доброволно, а насила. Майка ми беше християнка и баща ми, човек благоразумен, също християнин. Католическата вяра засуках с майчиното си мляко, възпитана бях в благонравие и, струва ми се, нито в езика, нито в нравите си съм показала някога, че съм покръстена мавърка. Заедно с тези добродетели — защото аз ги смятам за добродетели — разцъфна и моята хубост, ако имам изобщо някаква хубост. Макар че живеех скромно и много затворено, все пак не бях толкова откъсната от света, та да не ме види един младеж, на име дон Гаспар Грегорио, първороден син на благородник, който владее едно село, съседно на нашето. Сега, когато страшното въже заплашва да ме задуши, много време би отнело да ви разкажа как той ме видя, как си говорехме, как се влюби лудо в мене, а и аз не по-малко в него. Ще кажа само, че дон Грегорио пожела да ме придружи в изгнанието. Знаейки добре езика на маврите, той се смеси с тези, които идваха от други селища, и по пътя се сприятели с двамата ми чичовци, с които бях тръгнала, защото баща ми, човек разумен и предвидлив, щом чу за първия още указ, заплашващ ни с изгнание, напусна селото и тръгна да ни търси убежище в чужди царства. Той закопа и скри на едно място, което само аз зная, много бисери, скъпоценни камъни, пари в крусади и златни дублони и ми заръча в никой случай да не пипам това съкровище, ако ни изселят преди неговото завръщане. Така и постъпих и както вече казах, заедно с чичовците ми и други още сродници и близки заминахме за Берберия. Заселихме се в Алжир и сякаш се заселихме в самия ад. Кралят чу за моята хубост — а и мълвата за моите богатства бе сигурно стигнала до него — и това бе отчасти щастие за мене. Той нареди да се явя пред него и ме разпита от коя част на Испания съм и какви пари и скъпоценности съм донесла. Аз му назовах името на нашето село и прибавих, че скъпоценностите и парите са заровени там, но че мога лесно да ги прибера, ако сама се върна да ги потърся. Казах му всичко това, за да го заслепи по-скоро алчността, отколкото хубостта ми. Докато разговаряхме, дойдоха да му съобщят, че заедно с мене е пристигнал един от най-изящните и хубави младежи, каквито може да си представи човек. Веднага разбрах, че става дума за дон Гаспар Грегорио, чиято хубост не може да се опише с думи. Смутих се при мисълта за опасността, която заплашва дон Грегорио, защото между тези варвари турци едно хубаво момче или младеж се цени повече от всяка жена, колкото и хубава да е тя. Кралят заповяда начаса да му го доведат, за да го види, и ме запита вярно ли е това, което му разправят за този младеж. Тогава аз, сякаш вдъхновена от небето, му отговорих, че е вярно, но че трябва да му кажа, че той не е мъж, а жена като мене. Помолих го да ми разреши да я облека в женски дрехи, за да се яви в целия блясък на своята хубост и му се представи по-малко смутена. Той отговори, че е съгласен и че друг път ще поговорим за това как ще се върна в Испания, за да прибера скритото съкровище. Говорих с дон Гаспар, предупредих го за грозящата го опасност, ако се яви в мъжки дрехи, облякох го като мавърка и още същия следобед го представих на краля, който, щом „я“ видя, се възхити и реши да „я“ задържи, за да „я“ подари на великия султан. Но за да „я“ предпази от опасността, на която би била изложена — дори от самия него — в неговия харем, той заповяда да „я“ настанят в къщата на едни видни мавърки, които да „я“ пазят и се грижат за „нея“. Там „я“ и отведоха веднага. Какво почувствахме и двамата — защото не мога да отрека, че го обичам, — оставям да съдят тези, които се любят, а трябва да се разделят. Кралят разпореди след това да се завърна с тази бригантина в Испания, придружена от двама турци, същите, които убиха вашите войници. С мене тръгна и този испанец вероотстъпник — тя посочи човека, с когото бе заговорил най-напред генералът, — за когото знам положително, че е прикрит християнин и че идва в Испания повече с желание да остане тук, отколкото да се завърне пак в Берберия. Всички други в бригантината са маври и турци и служат само като гребци. Двамата алчни и дръзки турци, въпреки изричната заповед, която получиха — да ни стоварят, мене и ренегата, в първото испанско пристанище, облечени в християнски дрехи, с каквито сме се снабдили, — поискаха отначало да разузнаят крайбрежието и ако могат, да плячкосат каквото им падне. Те се бояха, че ако ни стоварят първо на брега, може да ни се случи на нас двамата някоя беда и да издадем, че тяхната бригантина е в морето, и тогава, ако има галери край брега, да ги пленят. Снощи съгледахме това пристанище и без да забележим четирите галери, бяхме открити и ни се случи това, което сам видяхте. Така че сега дон Гаспар Грегорио се спотайва в женски дрехи между жени, при явна опасност да загине, а аз съм тук с вързани ръце, боейки се или, по-добре казано, надявайки се, че ще се сложи край на живота ми, който не ми е вече мил. Това е, сеньори, краят на моята печална история колкото истинска, толкова и нещастна. Молбата ми е да ме оставите да умра като християнка, защото, както вече казах, съвсем нямам дял във вината, която се вменява на моите сънародници.

Тя млъкна и очите й се напълниха с горчиви сълзи, които накараха да се просълзят и мнозина от присъстващите. Вицекралят, трогнат и обзет от съчувствие, се приближи до нея и без да каже дума, отвърза със собствените си ръце въжето, което притискаше хубавите ръце на мавърката.

А докато покръстената мавърка разказваше своята чудна история, в нея бе приковал поглед един стар поклонник, влязъл в галерата с вицекраля. Едва завърши тя своя разказ, и той се хвърли в нозете й, прегърна ги и с глас, прекъсван от хиляди въздишки и ридания, й каза:

— О, Ана Феликс, нещастна дъще моя! Аз съм баща ти, Рикоте — върнах се да те търся, защото не мога да живея без тебе, радост на моята душа!

При тези думи Санчо ококори очи, вдигна глава — той стоеше с наведена глава, натъжен от спомена за нерадостната си въздушна разходка — и като се взря в поклонника, позна, че това е същият Рикоте, когото бе срещнал в деня, когато напусна губернаторството си. Той позна и дъщеря му, която, вече отвързана, прегърна баща си и смеси сълзите си с неговите. Рикоте се обърна към генерала и вицекраля и каза:

— Тази девойка, сеньори, е моя дъщеря, по-нещастна по съдба, отколкото по име. Името й е Ана Феликс[5], а презимето — Рикоте, прочута както със своята хубост, така и с моето богатство. Аз напуснах родината си, за да търся в чужди царства убежище и подслон. Намерих го в Германия и се завърнах, преоблечен като поклонник, заедно с няколко други германци, за да търся дъщеря си и да изровя голямото богатство, което оставих скрито в земята. Не намерих дъщеря си, а само имането, което нося със себе си, но сега — по една странна случайност, на която бяхте свидетели — намерих най-скъпото за мене съкровище — любимата си дъщеря. Ако нашата малка вина и ако нейните и моите сълзи могат да открият път на състраданието въпреки непреклонното ви правосъдие, проявете милост към нас, защото не сме имали никога помисъл да ви оскърбим, нито пък сме одобрявали някога плановете на нашите сънародници, чието изгонване бе справедлива мярка.

Сега се обади и Санчо:

— Познавам добре Рикоте и мога да потвърдя, че наистина Ана Феликс е негова дъщеря. А в другите там дреболии — отивания и връщания, добри или лоши намерения — не ми е работа да се бъркам.

Това странно приключение смая всички присъстващи, а генералът каза:

— Сълзите ви не ще ми позволят в никакъв случай да изпълня клетвата си — живейте, хубава Ана Феликс, колкото години ви е отредило небето и нека наказанието бъде понесено от дръзките и нахални войници, които извършиха престъплението.

Той заповяда да бъдат обесени веднага на реята двамата турци, които бяха убили войниците му, но вицекралят го помоли най-настойчиво да не ги обесва, тъй като в постъпката им е имало повече безразсъдна лудост, отколкото съзнателна храброст. Генералът изпълни молбата на вицекраля, защото мъчно си отмъщава човек, когато гневът му е преминал. След това почнаха да обмислят как да избавят дон Гаспар Грегорио от заплашващата го опасност. Рикоте обеща да даде за тази цел повече от две хиляди крусади в бисери и скъпоценности. Предложиха се много начини, но най-удачният от тях бе този, който предложи вероотстъпникът испанец, за когото вече споменахме. Той предложи да се върне в Алжир с някое корабче, с не повече от шест чифта гребла и с гребци християни, защото знаеше къде, как и кога трябваше и можеше да слезе на брега, а познаваше също и къщата, в която бе задържан дон Гаспар. Генералът и вицекралят се замислиха дали да се доверят на вероотстъпника и да му дадат християни гребци, но Ана Феликс потвърди, че му вярва, а баща й Рикоте обеща да даде откуп за християните, ако попаднат в плен.

След като се прие този план, вицекралят напусна галерата, а дон Антонио Морено покани у дома си покръстената мавърка и нейния баща, тъй като вицекралят го натовари да ги приеме и нагости колкото се може по-добре. От своя страна, той обеща да му изпрати каквото имаше вкъщи за нагощаването им, защото голяма благосклонност и съчувствие възбуди в душата му хубостта на Ана Феликс.

quixote_334_execution.jpg
Бележки

[1] Виж бележката към глава 10, част II.

[2] Монхуич — крепост на едноименен хълм, издигащ се южно от Барселона.

[3] Бригантина — малък и бързоходен двумачтов кораб.

[4] Рея — подвижно напречно дърво на мачтата, на което се прикрепва платното.

[5] Рикоте прави игра на думи с името Феликс, което на латински значи щастлив.