Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (90)

Глава тридесет и шеста
в която се разказва за странното и нечувано приключение на дуенята Долорида, която се наричаше графиня Трифалди, и за писмото, което написа Санчо Панса на жена си Тереса Панса

Управителят на херцогския дворец беше много шеговит и весел човек — той изпълни ролята на Мерлин, стъкми изцяло гореописаното приключение, съчини стиховете и възложи на един от пажовете да играе ролята на Дулсинея. Със съдействието на господарите си той устрои и друго приключение, по-приятно и по-чудновато от всичко, което човек можеше да си въобрази.

На другия ден херцогинята запита Санчо дали е вече започнал да си налага наказанието за отмагьосването на Дулсинея. Той отговори, че е започнал и си е нанесъл през нощта пет удара. Херцогинята попита с какво си ги е нанесъл. Той каза — с ръка.

— Това ми прилича повече на напляскване, отколкото на бичуване — възрази херцогинята. — Аз не мисля мъдрецът Мерлин да е много доволен, че се отнасяте със себе си толкова нежно. Ще трябва да употребите железни шипове или усукани въжета, за да почувствате по-осезателно бичуването.

За да постигнеш нещо голямо, трябва здравата да се изпотиш и затова не може да се откупи тъй лесно и евтино свободата на такава знатна сеньора като Дулсинея. Не забравяйте също, Санчо, че милосърдните дела, които се вършат халтаво и нехайно, не се зачитат и не струват нищо.^[1] А Санчо отговори:

— Дайте ми, ваша светлост, истински камшик или подходяща връв и аз ще почна да си нанасям удари, стига да не ме боли много, защото трябва да кажа на ваша милост, че макар и да съм селянин, месата ми приличат повече на памук, отколкото на конопени гръсти и няма да е справедливо да взема да се осакатя за доброто на други хора.

— Добре — отговори херцогинята, — утре ще ви дам един камшик, който ще ви дойде тъкмо по мярка и ще подхожда като роден брат на нежните ви меса.

Санчо отговори:

— Искам да ви доверя нещо, ваше височество, господарке на моята душа — написах писмо на жена си Тереса Панса, в което й съобщавам всичко, което ми се случи, откакто се разделих с нея. Писмото ми е тук в пазвата и остава само да му сложа адреса. Желал бих ваша милост да го прочетете, защото — струва ми се — то е написано по губернаторски, сиреч така, както трябва да пишат губернаторите.

— А кой го продиктува? — запита херцогинята.

— Кой друг, ако не аз, грешникът — отговори Санчо.

— И вие ли го написахте? — настоя херцогинята.

— Нищо подобно — отговори Санчо, — аз нито знам да чета, нито да пиша, макар че мога да се подписвам.

— Дайте да го видим! — каза херцогинята. — Уверена съм, че сте проявили в него качествата и способностите на вашия ум.

Санчо извади от пазвата си едно незапечатано писмо, а херцогинята го взе и прочете следното:

Писмо от Санчо до Тереса Панса, негова жена

Макар и хубаво да ме набиха, аз продължих да си яздя невъзмутимо.^[2] Имам си добро губернаторство, но за него здравата си платих. Засега, драга моя Тереса, ти не ще разбереш нищо от всичко това, но друг път ще ти го обясня. Знай, Тереса, че съм решил ти да се разхождаш в каляска. А това е сега важното, защото всяко друго ходене е пълзене. Ти си жена на губернатор и не се оставяй да ти гризат цървулите. Пращам ти едни зелени ловджийски дрехи, които ми подари сеньора херцогинята. Прекрой ги и направи от тях пола и блузка за нашата дъщеря. Чух да се говори в този край, че моят господар дон Кихот е от умните луди, забавен щурак и че аз не му отстъпвам в нищо. Бяхме в пещерата на Монтесинос и мъдрият Мерлин избра мене за отмагьосването на Дулсинея дел Тобосо, която в селото си се казва Алдонса Лоренсо. Остава ми да си ударя три хиляди и триста камшика без пет, и тя ще бъде свободна от всякаква магия, като майка й, която я е родила. По това не казвай никому нищо, защото разправяш ли на хората за болката си, едни ще кажат, че е бяла, други — черна. След няколко дни заминавам за губернаторството си с голямо желание да натрупам пари, защото чувал съм да казват, че всички новоназначени губернатори имат същото намерение. Ще разбера как стои работата и ще ти обадя трябва ли да дойдеш при мене, или не. Сивчо е добре и ти праща много здраве. Не мисля да се разделям с него, ако ще да ме направят и султан. Моята сеньора, херцогинята, ти целува хиляди пъти ръцете, а ти й отвърни с две хиляди целувки, защото — както казва господарят ми — нищо не струва по-малко и не е по-евтино от любезностите. Господ не ми помогна да намеря както миналия път чанта със сто ексудос, но не бери грижа, мила Тереса — този, който бие тревога, си седи на сигурно място, а пипна ли губернаторското място, ще си оправим сметките. Едно ме само тревожи — казват, че вкуся ли един път от властта, мога да си изям и пръстите. Ако това е вярно, скъпичко ще ми излезе, макар и сакатите и безръките да получават толкова подаяния, че живеят като каноници. Тъй или иначе, ти ще бъдеш богата и щастлива. Бог да ти дава добро, а мене нека пази, за да ти бъда закрила. Писано в този замък, 20.VII.1614 г.

Твой съпруг, губернатор

Санчо Панса

Като прочете писмото, херцогинята каза на Санчо:

— На две места губернаторът е малко кривнал от правия път — първо, когато казва или дава да се разбере, че са му дали губернаторството като награда за камшиците, които ще си удари, макар и да знае и да не може да отрече, че когато моят съпруг, херцогът, му го обеща, не ставаше дума за никакви камшици. Второ — че в писмото се показва много алчен за пари и аз не бих искала това да излезе вярно, защото лакомията пробива торбата, а алчният управител не може да бъде справедлив съдник.

— Аз съвсем не исках да кажа това, сеньора — отговори Санчо, — и ако ваша милост смятате, че това писмо не е написано както трябва, ще го скъсам, за да се напише друго, само че то може да излезе още по-лошо, ако се осланям на собствения си мозък.

— Не, не! — възрази херцогинята. — Писмото е добро и искам херцогът да го види.

След разговора си те излязоха в градината, където щяха да обядват този ден. Херцогинята показа на херцога писмото на Санчо, което му достави голямо удоволствие. Наобядваха се и след като се вдигна трапезата и херцогът и херцогинята се бяха забавлявали доста дълго, разговаряйки със Санчо, изведнъж се зачуха тъжни звуци на флейта и глухи удари на ненастроен барабан. Тази объркана войнствено-минорна музика като че ли смути всички, особено дон Кихот, който от тревога не се свърташе на едно място. Да не говорим за Санчо — той се сгуши от страх в обичайното си убежище, полите на херцогинята, тъй като долитащите звуци бяха наистина много тъжни и печални. Сред това общо смущение всички видяха как влязоха в градината двама души в траурни дрехи, толкова широки и дълги, че се влачеха по земята. Те удряха два големи барабана, увити също в черно. Наред с тях вървеше флейтистът — черен и мрачен като другите. Подир тримата пристъпваше човек с великански ръст, загърнат с черна пелерина, чиято опашка бе също така прекомерно дълга. Препасан беше с черен широк пояс, на който висеше грамаден ятаган, чиято дръжка и ножница бяха също така черни. Лицето му беше закрито с черно прозрачно було, през което се съзираше много дълга белоснежна брада. Той стъпваше тежко и бавно в такт с ударите на барабаните. С една дума, грамадният му ръст, важният му вид, черното му облекло и самата му свита можеха да смутят — и наистина смутиха — всички, които го гледаха, без да знаят кой е той.

Той се приближи бавно и тежко, както вече казахме, до херцога, който го чакаше заедно с останалите, и падна пред него на колене, но херцогът по никой начин не се съгласи той да проговори, преди да се е изправил. Тогава това чудовищно страшилище се подчини, стана, махна булото си и откри най-ужасната, най-дългата, гъста и бяла брада, каквато са виждали някога човешки очи. След това от дълбочините на могъщите му и широки гърди се изтръгна глас, внушителен и звучен, и той, вперил очи в херцога, заговори:

— Възвишен и могъщ сеньоре, зоват ме Трифалдин Белобради. Аз съм оръженосец на графиня Трифалди, наречена още дуеня Долорида, от името на която нося на ваше величество послание. Тя моли ваше сиятелство да благоволите да й разрешите и позволите да дойде да ви разкаже болката си, която е една от най-необикновените и най-чудните, каквито би могло да си въобрази най-богатото въображение на света. Но преди всичко друго тя желае да знае, дали е във вашия замък доблестният и непобеден до днес рицар дон Кихот де ла Манча, за когото тя идва във вашите земи чак от кралството Кандая^[3] пеш и без да сложи залък в устата си, нещо, което може и трябва да се обясни само с някакво чудо или с чародейната сила на някакво вълшебство. Тя стои пред вратите на тази крепост или на този летен дворец и чака само благоприятния ви отговор, за да влезе. Свърших.

Той се изкашля и като поглади с две ръце брадата си от горе до долу, зачака с голямо спокойствие отговора на херцога, който каза:

— Дълго време изтече, оръженосецо Трифалдин Белобради, откак стигна до нас вестта за бедата, сполетяла сеньора графиня Трифалди, която магьосниците принуждават да се нарича дуеня Долорида. Вие можете, прекрасни оръженосецо, да й кажете да влезе и да й съобщите, че тук е доблестният рицар дон Кихот де ла Манча и че тя може да очаква с пълна увереност всяка помощ и закрила от неговото великодушие. Можете също да й кажете от моя страна, че ако тя се нуждае от моята подкрепа, аз няма да й я откажа, защото се смятам задължен да й я дам в качеството си на рицар, звание, което изисква от мене да помагам на всички жени, а най-вече на пострадалите и опечалени дуени-вдовици, каквато сигурно е вашата господарка.

При тези думи Трифалдин подви коляно до̀земи, даде знак на флейтиста и на барабанчиците да засвирят и при същите звуци и със същите стъпки, както бе влязъл, излезе от парка, след като учуди всички с вида и осанката си. А херцогът се обърна към дон Кихот и му каза:

— Мракът на злобата и невежеството не е в състояние, славни рицарю, да скрие и затъмни блясъка на храбростта и добродетелта. Казвам това, защото не са се изминали още и шест дни, откак ваша милост сте в този замък, и вече идват да ви търсят от чужди и далечни страни — не в колесници, нито върху камили, а пеш и изнурени от глад — натъжените и оскърбените, с пълна вяра да намерят във вашите могъщи мишци лек за своите мъки и страдания благодарение на вашите велики подвизи, за които мълвата се носи и шири по целия божи свят.

— Желал бих, сеньор херцог — отговори дон Кихот, — да е тук сега онзи блажен духовник, който преди няколко дни прояви на трапезата такава злоба и враждебност към странстващите рицари, за да види със собствените си очи необходими ли са тези рицари на света — той щеше поне да се увери, че дълбоко наскърбените и безутешните, попаднали в големи беди и страшни нещастия, отиват да търсят лек за болките си не в домовете на учените, не у селските попове, не у благородника, който никога не е излизал от земите си, нито у мързеливия царедворец, който предпочита да пита и разпитва за новини и после да ги разнася и разправя, вместо да се помъчи да върши дела и подвизи, за които другите да разправят и пишат. Лек за болките, помощ за нуждаещите се, закрила за невинните девойки, утеха за вдовиците се намират у странстващите рицари по-лесно, отколкото у когото и да било другиго, и за тази голяма чест, че съм рицар, аз отправям безкрайни благодарности към небесата и не пестя никакъв труд и усилия при изпълнение на тази моя така почетна мисия. Нека дойде тази дуеня и нека помоли за каквото иска — със силата на моите мишци и с непоколебимата решителност на моя смел дух аз ще излекувам нейната болка.