Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (25)

Глава двадесет и четвърта
в която продължава разказът за приключението в Сиера Морена

В нашата история се казва, че дон Кихот слушал с необикновено внимание дрипавия Рицар на гората, който започнал разказа си така:

— Длъжен съм преди всичко, сеньор — името ви не знам, защото сте ми непознат, — да ви изразя голямата си благодарност за любезното внимание, което проявихте към мене. Желал бих да съм в състояние да се отплатя с нещо повече от добра воля на благосклонността, която проявихте, като ми оказахте толкова сърдечен прием. За жалост съдбата не ми предоставя никакви други средства, за да се отплатя за сторените ми добри дела, освен доброто намерение да се отблагодаря някой ден.

— Моето желание е да бъда на вашите услуги — отговори дон Кихот. — И то е толкова силно, че бях решил да не напусна тези планини, докато не ви намеря и не узная дали има лек за болката, която изразявате чрез странния си начин на живот. Ако има такъв лек, решен съм да го потърся с най-голямо старание. Ако ли пък нещастието ви е от онези, които затварят вратите за всякаква утеха, мислех да ви помогна, доколкото това ми е възможно, със съчувствието си и участието си във вашата болка. Защото все пак е утеха човек да намери в бедата си друго същество, готово да сподели страданието му. Ако добрите ми намерения заслужават някакъв израз на благодарност в името на благородството, моля ви коленопреклонно, сеньор, в името на това именно благородство, което лъха от цялата ви особа, заклевам ви в това, което най-много сте обичали или обичате в живота, да ми кажете кой сте и коя е причината, която ви е накарала да се усамотите, да живеете и умрете в тези диви планински дебри като някакъв звяр, защото вие живеете действително сред зверове, чужд на собствената ви същина, за което свидетелстват осанката и облеклото ви. Кълна се — добави дон Кихот — както в рицарския орден, в който съм приет, макар и недостоен и грешен, така и в званието ми на странстващ рицар, че ако изпълните желанието ми, ще ви се отплатя, както ми повелява моето лично достойнство, било като излекувам болката ви, ако тя е излечима, било като ви помогна, както вече ви обещах, да я понесете по-леко. Рицарят на гората, който слушаше внимателно словата на Рицаря на печалния образ, не преставаше да го гледа. Той беше втренчил поглед в него, разглеждаше го от глава до пети и след като най-после подробно го разгледа, му каза:

— Ако имате нещо за ядене, дайте ми, за Бога, а след като се нахраня, ще изпълня всичко, което искате от мене в знак на благодарност за всички добрини, които ми се оказват тук.

Тогава Санчо и козарят извадиха, единият от дисагите, а другият от торбата си, достатъчно много храна, за да може Дрипавия да утоли глада си. Той стръвно се нахвърли върху поднесеното му, като излапваше и гълташе хапките една след друга със страшна бързина, без дори да ги дъвче. Докато ядеше, не проговори нито той, нито някой от тези, които го гледаха. Когато свърши, даде им знак да го последват и ги отведе до малка зелена поляна, която се намираше зад една не много отдалечена скала. Като стигнаха там, той се изтегна на тревата. Последваха примера му и другите. Всички мълчаха. Дрипавия се настани удобно и проговори:

— Ако желаете, сеньори, да ви разкажа накратко за моето преголямо нещастие, ще ми обещаете, че няма да прекъснете нишката на тъжната ми история нито с някой въпрос, нито по друг начин. Не изпълните ли това, знайте, че при първото още прекъсване ще спра да разказвам.

Тези думи на Дрипавия припомниха на дон Кихот приказката, която Санчо му беше разказал и която остана недовършена, защото той не можа да пресметне точния брой на превозените през реката кози. Но нека се върнем на Дрипавия. Той продължи да говори:

— Предупреждавам ви, тъй като не искам да се разпростирам надълго върху злочестините си. Защото, когато си ги припомня, не постигам нищо друго, освен да прибавя нови скърби към моята печал. Та колкото по-малко въпроси ми задавате, толкова по-скоро ще свърша, без, разбира се, да пропусна нещо съществено, което би оставило не напълно удовлетворено вашето любопитство.

Дон Кихот обеща от името на всички и Дрипавия, след като получи това уверение, започна със следните слова:

— Името ми е Карденио и съм роден в един от най-хубавите градове на нашата Андалусия^[1]. Родът ми е знатен, родителите ми са богати. Но нещастието ми е толкова голямо, че колкото и да ме оплакват родителите, колкото и да скърби родът ми, всички техни богатства не могат с нищо да облекчат страданията ми. Защото обикновено земните богатства са безсилни да лекуват бедите, които ни праща небето. На онова късче земя, където се намира родният ми град, бе слязло небето в образа на една девойка. Амур я бе дарил с всички прелести, които аз бих могъл да пожелая. Такава е красотата на Лусинда, девойка не по-малко богата и знатна от мене, но с по-щастлива участ и с по-малко постоянство от това, което заслужаваха моите чисти помисли. Аз обикнах, залюбих и боготворях тази Лусинда още от най-ранна възраст, а тя също ме обичаше с простотата и наивността на детското си сърце. Родителите ни знаеха за нашите чувства и те съвсем не ги безпокояха, защото ясно виждаха, че с течение на времето всичко това щеше да свърши с брак, който беше съвсем естествен поради равенството ни по знатност и богатство. Пораснахме ние, растеше с нас и любовта ни и ето че бащата на Лусинда счете за нужно, по понятни съображения, да не ме допуща вече в дома си, като по този начин подражаваше на родителите на толкова възпятата от поетите Тизбе^[2]. Тази забрана разгоря още по-силно любовния пламък и страстта ми. Устните ни наистина онемяха, но остана перото, което с по-голяма свобода от езика предава на любимия всичко, стаено в душата, защото в присъствие на обичаното същество често се сковава и онемява най-силното намерение и най-смелият език. Боже мой! Колко писма й писах! Колко мили и невинни отговори получих! В колко песни я възпях и колко любовни стихове й посветих, в които душата ми разкриваше и изливаше своите чувства, изразяваше пламенните си желания, поддържаше живи спомените и даваше сила на влечението си. Най-сетне, след безкрайни терзания, като почувствах, че душата ми залинява от желание да я видя, реших да сторя това, което смятах за най-подходящо в случая, като по такъв начин сложа край на мъките си и получа бленуваната и заслужена награда на любовта ми. С други думи, реших да поискам Лусинда за законна съпруга от баща й, което и направих. Той ми благодари за честта, която му правя, и изрази от своя страна готовността си да ме почете и ми предаде съкровището си, но добави, че тъй като баща ми е жив, нему се пада правото да поиска ръката на дъщеря му. Защото, обясни той, ако това не стане с пълното съгласие на баща ми и не е по волята му, Лусинда не е жена, която може да се даде за съпруга по скрит или прикрит начин. Намерих, че уговорката му е основателна, благодарих му за добрите му чувства, като бях уверен, че баща ми ще се съгласи с мене, щом му разкажа за намеренията си. Потърсих го и когато влязох в стаята му, намерих го с писмо в ръка, което той, без да каже дума, ми подаде: „От това писмо, Карденио, ще видиш, че херцог Рикардо проявява към тебе голяма благосклонност.“ Навярно знаете, сеньори, че този херцог Рикардо е испански гранд, който владее най-хубавите земи в Андалусия. Взех писмото и го прочетох. То беше толкова обвързващо, че аз самият щях да укоря баща си, ако не бе изпълнил това, което се искаше от него. Херцогът желаеше да бъда изпратен при него, за да стана не прислужник, а другар на първородния му син, като се задължаваше да ми създаде положение, което да отговаря на доброто мнение, което имаше за мене. Прочетох писмото, стъписах се, а съвсем загубих и ума, и дума, когато чух баща ми да казва: „Най-късно след два дена ще заминеш, Карденио, за да изпълниш волята на херцога, и трябва да благодариш на Бога, че той ти открива път да си създадеш положение, което според мене ти напълно заслужаваш.“ Към тези слова той добави и други бащински съвети. Наближи часът на раздялата, говорих една нощ с Лусинда, казах й всичко, което ми предстоеше. Посетих баща й и го помолих да изчака няколко дни, преди да се реши да задоми дъщеря си, докато разбера какво точно иска от мене Рикардо. Той ми обеща и тя потвърди обещанието му с хиляди клетви за вярност. Заминах при херцог Рикардо. Той ме прие и се отнесе към мене тъй сърдечно, че още от самото начало изпитах завистта на старите прислужници, които веднага решиха, че благоволението, което херцогът проявява към мене, ще се отрази пакостно върху тях. Но най-много се радваше на моето присъствие Фернандо, вторият син на херцога, красив и изтънчен момък, щедър и любвеобилен, който в кратко време се привърза толкова силно към мене, че всички в двореца говореха за тази дружба. Макар че и първородният син ме обичаше и ме обсипваше с милости, той не можеше да настигне по-малкия си брат в проявите му на привързаност към мене. Стана така — тъй като между приятели няма тайна, която да не могат да си поверят един на друг, а доверието на Фернандо към мене не беше само доверие, а нерушимо приятелство, — стана така, че той почна да споделя съвсем открито с мене всички свои мисли и най-вече едно свое любовно увлечение, което го изпълваше с тревога. Беше се влюбил в една селянка, дъщеря на много богати родители, васали на баща му, толкова красива, благонравна, разсъдлива и честна, че никой от хората, които я познаваха, не можеше да каже кое от тези качества е по-силно проявено в нея. Всички тези достойнства на хубава селянка изостриха до такава степен страстта на дон Фернандо, че за да преодолее задръжките на чистата девойка, той реши да й даде дума, че ще се ожени за нея, защото добре разбираше, че не може да я спечели по друг начин. Подтикнат от приятелството, което ни свързваше, аз се опитах с най-красноречиви доводи и най-убедителни примери да го разколебая и отклоня от намерението му, но когато се уверих, че той не разбира от дума, реших да предупредя херцог Рикардо, баща му. Дон Фернандо беше достатъчно умен и хитър, за да знае, че като верен служител, аз съм длъжен да не прикривам нищо от всичко онова, което би могло да опетни честта на херцога, моя сеньор. С цел да ме заблуди и измами, той ми каза, че не вижда друг лек за неговата болест, освен да се отдалечи за няколко месеца и така да се откъсне от властта на красивата селянка. Предложи ми да заминем заедно и да отидем при баща ми, като кажем на херцога, че отиваме да огледаме и купим хубави коне в родния ми град, прочут в цял свят със своите породисти жребци^[3]. Макар и всъщност да прецених, че решението му не е много уместно, щом чух думите му, вдъхновен от силната любов, която изпитвах, одобрих предложението му като най-сполучливото, което можеше да се измисли, защото то създаваше чудесна възможност да видя пак моята Лусинда. Подтикнат от тази мисъл и окрилен от желанието си, подкрепих плана му и насърчих намерението му, като го посъветвах да го осъществи колкото се може по-скоро, понеже раздялата върши своето, каквито и уверения за вярност да се дават. По-късно узнах, че когато бе направил това предложение, той се бил насладил вече като съпруг на любовта на селянката, като й обещал да се ожени за нея, и чакал само удобен случай, за да открие по най-безопасен за себе си начин безразсъдната си постъпка, защото много се страхувал от това какво ще направи баща му, когато научи за неговото провинение. Често се случва така, че любовта на младежите не е истинска, а е само похотливо влечение, което изчезва, щом бъде задоволено. Това чувство, което са си мислили, че е любов, изстива все повече, защото не може да надхвърли границите, които природата му е поставила, граници, които тя не поставя на истинската любов. С други думи, искам да кажа, че щом като дон Фернандо е вкусил от прелестите на селянката, почувствал, че увлечението му намалява и че страстта му постепенно изчезва. И ако в началото се преструваше, че търси в раздялата лек против страстта и увлечението си, сега вече търсеше раздялата, за да не изпълни обещанието, което беше дал. Херцогът му разреши да замине, а на мене заповяда да го придружа. Стигнахме в родния ми град, баща ми го прие както подобава, видях още първия ден Лусинда, любовта ми се разгоря отново (тя не беше нито за миг изгаснала, нито пък пламъците й бяха намалели) и аз, за мое нещастие, поверих тайната си на дон Фернандо, защото сметнах, че законите на голямото приятелство, което ни свързваше, повеляваха това. Възхвалих пред него красотата, чаровността и разсъдливостта й и породих у него желанието да види със собствените си очи тъй богато надарената с качества девойка. За моя беда удовлетворих желанието му и една вечер му я показах при светлината на една свещ на прозореца, пред който обикновено си говорехме. Видя я в домашно облекло и тя му направи такова впечатление, че всички дотогава видени от него красавици избледняха веднага в паметта му. Той онемя, загуби ума си, унесе се и се влюби, както ще разберете сами, като чуете по-нататък разказа за моите страдания. Любовта му пламна още по-силно (той я криеше от мене и единствено когато оставаше сам, я изповядваше пред Бога), когато един ден, по някаква злощастна случайност, попадна в ръцете му едно нейно писмо, в което ме молеше да я поискам за съпруга от баща й. От писмото лъхаше толкова мъдрост, честност и любов, че след като го прочете, той ми каза, че в Лусинда е събрано съкровището на всички телесни и душевни съвършенства, разпределени между всички останали жени на света. Трябва да призная сега, че макар и да бяха напълно заслужени тези похвали, отправени към Лусинда, неприятно ми беше да ги слушам от неговата уста. Почнах да се боя и да страня от него, защото не минаваше и час, без той да пожелае да говорим за нея, като разговорът се насочваше от него, понякога съвсем без повод, все към същото. Тази негова настойчивост събуждаше у мене известно чувство на ревност. Аз не се боях от някакъв обрат в чувствата и верността на Лусинда. Но колкото и да ме уверяваше Лусинда в своите чувства, аз изпитвах страх за моето бъдеще. Фернандо се стремеше да чете редовно писмата, които пращах на Лусинда, а също и писмата, които тя ми пишеше, под предлог, че те му доставят висша наслада. И ето, случи се така, че Лусинда поиска да й дам за прочит един рицарски роман, който тя много обичаше — става дума за „Амадис Галски“.

Като чу, че се говори за рицарски роман, дон Кихот не можа да се въздържи и каза:

— Ако ваша милост бяхте ми казали още в самото начало на разказа, че сеньора Лусинда е любителка на рицарските романи, нямаше нужда да ми давате каквито и да било други обяснения, за да разбера до какви висоти се издига нейният ум. В никой случай не бих й признал качествата, които вие й приписвате, ако й липсваше вкус към това тъй забавно четиво. Искам да кажа, че напълно са излишни повече думи, за да ми възхвалите други нейни ценни душевни качества. За мене е достатъчно да зная, че тя обича рицарските романи, за да я провъзглася за най-красивата и най-умната жена на света. Желал бих аз, сеньор, да бяхте й изпратили заедно с „Амадис Галски“ прекрасния роман „Дон Рухел Гръцки“. Защото аз съм уверен, че сеньора Лусинда щеше да хареса много приключенията на Дараида и Гарая, разумните думи и дела на пастира Даринел^[4], както и прекрасните негови буколически стихове, които той съчинява и пее с толкова много вкус, умение и непринуденост. Но ще настъпи може би часът, когато причините за този пропуск ще бъдат отстранени, а за това не е нужно да минат месеци и години. Достатъчно е ваша милост да дойдете с мене в моето село, където държа на ваше разположение повече от триста книги, които са за мене най-висша душевна наслада и най-забавно занимание. Макар и да се боя, че не ми е останала нито една от тях сега поради действията на зли и завистливи магьосници. Моля ваша милост да ме извините, че наруших даденото обещание да не прекъсвам вашия разказ, но щом заговорихте за рицарски романи и за странстващи рицари, невъзможно ми беше да не се обадя, както е невъзможно слънчевите лъчи да не топлят, а лунните лъчи да не носят влага^[5]. Прося още веднъж извинение и ви моля да продължите разказа си, защото това сега най-много ни интересува.

Докато дон Кихот произнасяше тази реч, Карденио седеше, отпуснал глава на гърди, и по всичко личеше, че е дълбоко замислен. Дон Кихот го подкани на два пъти да продължи своята история, но той нито вдигна глава, нито проговори. След известно време изправи чело и рече:

— Никой не може да ме разубеди, нито пък някой би могъл да ме застави да мисля иначе и да тълкувам по друг начин нещата, защото непоправим глупак е този, който ще се опита да ме убеди в противното, че този подлец, доктор Елисабат, не е бил любовник на кралица Мадасима^[6].

— Това не може да бъде! — отговори силно разгневен дон Кихот. — Кълна се в… (и произнесе ругатнята в пълния й текст, както правеше обикновено) това е злобна клевета, дори подлост. Кралица Мадасима е била една много порядъчна дама и за нея не може да се допусне, че е станала любовница на един конски доктор като Елисабат. Този, който твърди противното, е лъжец и подлец и аз съм готов да му дам да се разбере на кон или спешен, със или без оръжие, дене или ноще, както той намери за най-уместно.

Междувременно Карденио го гледаше много внимателно. Беше обладан от нов пристъп на лудост и съвсем не беше в състояние да продължи своя разказ. Пък и дон Кихот не беше разположен да го слуша, след като чу всички хули, изсипани срещу Мадасима. Странна работа! Той се застъпваше за нея, като че ли тя беше господарката на сърцето му. Тези проклети книги! Как страшно бяха объркали ума му. Карденио, който — както вече казах — беше пак полудял, като чу, че го наричат лъжец и подлец, вдигна камъка, който лежеше до него, и нанесе на дон Кихот силен удар в гърдите, който го събори по гръб на земята. Санчо, като видя господаря си в беда, се спусна със стиснати юмруци срещу лудия, но Дрипавия го изпревари и с един само удар свали и него на земята, скочи върху му и почна да го тъпче както си искаше. Козарят, който поиска да го защити, изпита същата участ. След като изпотръшка и изпопреби всичките, изостави ги и съвсем спокойно се оттегли в планината. Санчо се изправи и побеснял от яд, че му е бил нанесен побой, без да има вина, реши да си излее гнева върху козаря, когото обвини, че не го е предупредил за пристъпите на лудост на Дрипавия, защото, ако те знаели, щели да бъдат нащрек и щели да се защитят. Козарят обясни, че ги е предупредил и че той няма никаква вина, ако не го е чул. Санчо Панса възрази. Не му остана длъжен и козарят и след като си размениха по няколко думи, двамата се сграбчиха за брадите и си нанесоха такива удари, че ако не беше ги разтървал дон Кихот, те щяха съвсем да се разпердушинят. Без да спре да се бие, Санчо извика на господаря си:

— Оставете ме, ваша милост сеньор Рицарю на печалния образ, защото този човек е селянин като мене, не е посветен в рицарство и аз мога като честен човек да се разправя с него и да му платя за нанесеното ми оскърбление.

— Прав си — каза дон Кихот. — Но аз зная, че този човек не носи никаква вина за това, което се случи.

Тази негова забележка умири противниците и дон Кихот запита козаря дали не е възможно да намерят Карденио, защото изпитваше силно желание да чуе края на неговата история. Козарят повтори това, което и преди му беше казал, че не знае точно къде му е скривалището, но ако обходи старателно тези места, непременно ще го намери било успокоен и дошъл напълно на себе си, било в плен на лудостта си.