Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (49)

Глава четиридесет и осма
в която каноникът продължава своята беседа за рицарските романи и за други въпроси, достойни за изтънчения му ум

— Напълно сте прав, сеньор каноник — каза свещеникът, — и най-голямо порицание заслужават досегашните автори на подобни романи, които не са съблюдавали ръководните начала и правила на изкуството, та по този начин да си извоюват в прозата славата, която са придобили в поезията двамата първенци — на гръцката и на латинската поезия^[1].

— Аз трябва да призная — рече каноникът, — че ме е блазнила мисълта да напиша рицарски роман, като се съобразявам с всичко, за което вече говорих. Нека изповядам цялата истина и добавя, че съм написал повече от сто листа. В желанието си да проверя дали те отговарят на моята преценка, четох ги пред любители на този род книги, хора учени и умни, а също и пред неуки, които единствено обичат да слушат разкази за най-несъстоятелни приключения, и у всички тях намерих пълно одобрение. Все пак не продължих да пиша, първо, защото ми се стори, че върша работа, неподходяща за моя сан, и второ, защото разбрах, че броят на глупците е по-голям от този на умните и тъй като е по-добре да си хвален от малко на брой мъдреци, отколкото да си подиграван от тълпата простаци, реших да не се подлагам на необоснованата преценка на изменчивата и суетна тълпа, която най-често чете подобни книги. Но причината, която главно ме накара да изоставя труда си и да се откажа от намерението си да го завърша, трябва да се потърси в мислите, до които стигам, като гледам какви пиеси се ширят днес. Ето как разсъждавам: ако пиесите с исторически или измислен сюжет, които се играят сега, са всички или почти всички несъстоятелни, без връзка и смисъл, и ако при все това тълпата ги слуша с удоволствие и ги одобрява, макар и нищо да не струват, ако, от друга страна, и авторите, които ги съчиняват, и актьорите, които ги играят, твърдят, че такива трябва да бъдат, защото такива ги иска тълпата, и че другите, които са построени по правилата на изкуството, се ценят само от шепа умни хора, които единствени ги разбират, а всички други са неспособни да преценят високите им качества и че следователно за авторите и за актьорите е по-изгодно да си печелят хляба чрез мнозинството, отколкото да печелят име с малцинството. Ако всичко това е вярно, не грози ли същата участ и моята книга? Аз си вадя очите, за да спазя споменатите правила, а ще попадна след това в положение на шивача от нашата улица^[2]. Много пъти се опитвах да убедя актьорите, че това им мнение е несъстоятелно и че те биха привлекли повече свят и придобили повече слава с комедии, съставени съобразно с изискванията на изкуството, отколкото с пиеси, пълни с безсмислици. Но те са толкова закостенели в своите разбирания, че нито разумът, нито очевидните факти са в състояние да ги разубедят. Спомням си, че един ден казах на един от тези твърдоглави хора: „Не си ли спомняте, че преди няколко години се поставиха в Испания три трагедии, написани от прочут в нашата страна поет^[3], които изпълниха с възхищение, развълнуваха и развеселиха всички хора, които са имали възможността да ги чуят — прости и учени, тълпата и отбраното малцинство, и дадоха на театъра, който ги игра, само те трите, повече доходи, отколкото тридесет пиеси, които оттогава насам са се играли?“ — „Касае се навярно — отговори актьорът — за «Исабела», «Филис» и «Александра».“ — „Да, за тях ми е думата — рекох аз, — и забележете, че в тях напълно бяха спазени правилата на изкуството, без това да им попречи да запазят всичките си достойнства и да се понравят на всички. Така че вината не е в публиката, а в онези, които не умеят да дадат нещо по-друго. Безсмислици няма в «Наказаното безсърдечие», нито в «Нумансия», нито във «Влюбеният търговец» и още по-малко в «Благосклонната неприятелка»^[4] и в други някои творби на даровити поети, които им дадоха име и слава, а същевременно обогатиха и актьорите, които ги играха.“ Добавих и други доводи, които ми се стори, че го смутиха, но не го задоволиха, нито пък го накараха да излезе от дотогавашната си заблуда.

— Засегнахте един въпрос, ваша милост сеньор каноник — каза свещеникът, — който събуди у мене старата ми ненавист към днешните комедии, не по-малка от тази, която изпитвам към рицарските романи. Защото, ако е истина — както казва Тулий^[5], че комедията е огледало на човешкия живот, пример за добри нрави и отражение на истината, пиесите, които сега се играят, са огледало на безсмислеността, образци на глупостта и източници на поквара. Има ли нещо по-несъстоятелно от това авторът да ни показва в първата сцена на първото действие дете в пелени, а във втората сцена на същото действие да го представи като израсъл и брадат мъж? Не е ли глупост да се изобрази юначен старец и малодушен юноша, лакей — истински оратор, паж — съветник, крал — работник-надничар, и принцеса — слугиня? А какво да кажем за това как се съблюдават законите за времето^[6], през което се развива описаното в комедиите действие, когато виждаме в някои от тях първото действие да се развива в Европа, второто — в Азия, третото — да завършва в Африка, а ако има четвърто — то да се прехвърли в Америка, та по този начин действието да обхваща четирите части на света^[7]? Ако признаем, че подражанието е главната основа на комедията, какво е удовлетворението, което може да получи средният зрител, когато види, че в една пиеса, представляваща действие от времето на Пипин и Карл Велики, като главен герой се явява император Хераклий, който влиза с кръст в ръка в Йерусалим и завладява Гроба Господен подобно на Готфрид Булонски^[8], без оглед на това, че между епохите, в които са живели тези две личности, са изтекли много години? Ако ли пък комедията е основана върху измислени данни, не е ли безсмислено в нея да се вмъкват исторически истини или данни, засягащи различни личности и времена, без оглед на всяка правдоподобност и с явни и напълно непростими грешки? Има невежи — и това е лошото, — които твърдят, че това е истинско съвършенство и че да търсиш нещо по-добро, значи да търсиш под вола теле. Нека хвърлим поглед на религиозните драми! За какви ли не лъжливи чудеса, за какви ли не апокрифни и зле тълкувани събития не говорят те, приписвайки на един светец чудесата, извършени от друг! Пък дори и светските пиеси, без уважителни основания и без да се съобразяват с това дали е уместно, или не, се осмеляват да ни представят чудеса или видения, както те ги наричат само и само за да зяпат невежите и да пълнят театрите. Всичко това е в ущърб на истината, намалява стойността на творбата и вреди на името на испанските писатели. Защото чужденците, които най-строго спазват законите на драматическото изкуство, като съдят по несъобразностите и глупостите на нашите произведения, ни смятат за варвари и невежи. Съвсем не е задоволително извинение да се каже, че добре устроените държави позволяват да се играят комедии главно за да се доставят на обществото прилични развлечения и за да се отклонява то от лошите мисли, които поражда безделничеството. Щом това се постига с каквито и да е комедии, добри или лоши, няма защо да се създават закони и да се принуждават авторите и актьорите да ги пишат и играят така, както трябва да бъде, тъй като, както вече казах, с всяка една от тях, независимо от нейното качество, се постига поставената цел. Но на това ще възразя, че тази цел би се постигнала несравнено по-лесно с добрите комедии, отколкото с лошите. Защото една високохудожествена и добре изградена пиеса ще развесели слушателя с шегите си, ще го поучи с истините, които съдържа, ще го възхити със самото действие, ще го направи по-мъдър с размишленията, ще го направи бдителен, като му покаже как се тъкат интригите, ще го обогати духовно с примерите, които дава, ще го накара да възнегодува срещу пороците и да обикне добродетелта. Добрата комедия има за задача да събуди всички тези чувства в душата на този, който я слуша, колкото и той да е недодялан и неук. Невъзможно е следователно пиеса, която съчетава всички тези качества, да не е по-увлекателна, по-забавна, по-полезна и по-поучителна от всички други пиеси, които не притежават тези качества, а такива са почти всичките, които сега се играят. А за това не носят вина поетите, които ги съчиняват, защото между тях има и хора, които знаят в какво грешат и знаят отлично как трябва да се пише. Бедата е, че комедиите са станали вече стока за продан и авторите твърдят — те казват самата истина, — че театралните трупи не биха ги купили, ако те бяха написани съобразно с изискванията. Та затова писателите са заставени да се съобразяват с това, което тези, които им плащат, искат от тях.^[9] А за да се убедим, че това, което казвам, е вярно, достатъчно е да се позовем на многобройните, по-право — безбройните комедии, написани от един от най-надарените умове на кралството^[10] с такъв блясък, с такова изящество, с толкова игриви стихове, мъдри мисли и авторитетни съждения, с толкова пищно красноречие и възвишен стил, че разнасят славата му из целия свят. Но поради това, че е желал да се пригоди към вкуса на актьорите, не всички са стигнали, както някои от тях, до върха на съвършенството. Други автори пък съчиняват пиесите си толкова нехайно, че е ставало нужда след представлението актьорите да бягат и да се крият от страх да не бъдат наказани, както често се е случвало след изпълнението на пиеси, оскърбителни за краля или обидни за някои високопоставени родове. А всички тези несъобразности и много други още, които няма тук да споменавам, биха могли да се предотвратят, ако имаше в столицата просветено и умно лице, което да преглежда всички комедии, преди да се играят. Не само тези, които ще се играят в Мадрид, но и тези, които ще се представят в цялата страна. Без това одобрение, подпис и печат местната съдебна власт не следва да разрешава никакво представление. По този начин театрите ще имат грижата да изпращат комедиите си в Мадрид, след което ще могат да ги представят без никакъв риск, а авторите ще положат повече труд и старание от страх, че произведенията им ще бъдат строго преглеждани от меродавни лица. Само така биха се писали добри комедии и би се постигнала най-сигурно целта, която се преследва: развлечение на публиката, насърчение на истинските дарби в Испания, сигурност и запазване интересите на актьорите и освобождението им от страха от наказание. Ако на същото лице или на друго някое се възложи и задачата да преглежда рицарските романи, които тепърва ще се пишат, ще се явят тогава без всякакво съмнение съвършени творби, както ваша милост казахте, които ще обогатят езика ни с приятното и ценното съкровище на красноречието, ще затъмнят с блясъка си старите романи и ще служат за благородна отмора не само на безделниците, но и на хората, които работят. Защото не е възможно лъкът да се държи постоянно обтегнат, тъй като слабата човешка природа се нуждае от прилични развлечения.

Тук разговорът между каноника и свещеника бе прекъснат от бръснаря, който се приближи към тях и каза:

— Стигнахме, сеньор лиценциат, до мястото, за което ви казах преди малко, че е удобно за почивка, а освен това предлага и за воловете добра и обилна паша.

— Така ми изглежда и на мене — отговори свещеникът и сподели намеренията, които имаха бръснарят и той, с каноника, който пожела да остане с тях, съблазнен от хубавата долина, разстилаща се пред погледа им.

И тъй, за да се наслади на местността и да продължи разговора със свещеника, който го беше увлякъл, както и за да узнае повече подробности за подвизите на дон Кихот, поръча на някои от прислужниците си да отидат до близкия хан и донесат ядене за всички, понеже той възнамерява да си поотпочине малко. Един от слугите му отговори, че мулето с припасите трябва да е стигнало вече в хана и че в дисагите му има доста храна, така че от хана ще вземат само ечемик за добичетата.

— Щом е тъй — рече каноникът, — закарайте там мулетата и доведете мулето с припасите.

Докато се водеше този разговор, Санчо използва случая да поговори насаме със своя господар, без постоянния надзор на свещеника и на бръснаря, който му се виждаше подозрителен. С това именно намерение се приближи до клетката, в която беше дон Кихот и му каза:

— Сеньор, за да почувствам съвестта си облекчена, искам да ви обясня как стои работата с вашето омагьосване. Тези двамата там със закритите лица са свещеникът от селото ни и бръснарят. Аз мисля, че те са намислили да ви отвлекат по този начин, подтиквани чисто и просто от завист, защото ваша милост ги превъзхождате със знаменитите си подвизи. Щом е тъй, следва да се мисли, че не сте омагьосан, а измамен и изигран. За да ви докажа правотата на моето твърдение, ще ви задам един въпрос и ако ми отговорите, както очаквам, измамата ще блесне пред очите ви и ще се убедите, че не сте омагьосан, а само умствено разстроен.

— Задай ми каквито искаш въпроси, сине мой Санчо — рече дон Кихот, — и аз ще изпълня желанието ти и ще ти отговоря. Онези там, които сноват нагоре-надолу около нас и за които твърдиш, че са нашите съселяни и познати, свещеникът и бръснарят, може да ти приличат по външност на тях, но в никакъв случай не бива да вярваш, че са действително те. Това, което трябва да проумееш и разбереш, е, че ако те им приличат, както казваш, то е, защото тези, които са ме омагьосали, са решили да се явят под техен образ и подобие. Защото лесно им е на магьосниците да вземат каквито образи си искат, а сега са взели образите на нашите приятели, за да ти дадат повод да мислиш това, което сподели с мен, и да те поставят в лабиринт от предположения и догадки, откъдето не можеш да се измъкнеш дори с нишката на Тезея. Навярно са го направили също за да ме разколебаят в здравия ми разсъдък, та да се чудя откъде идва това зло. От една страна, ти ми казваш, че ме придружават бръснарят и свещеникът от нашето село, а от друга, аз се виждам затворен в клетка, след като зная, че само свръхестествени, а не обикновени човешки сили са способни да ме докарат в това състояние. Какво друго мога да кажа и да мисля, освен че начинът, по който ме омагьосаха, е съвършено различен от всичко, което съм чел за омагьосани странстващи рицари? Ето защо можеш да се успокоиш и да избиеш от ума си мисълта, че това са те, защото те са толкова свещеникът и бръснарят, колкото аз съм турчин. А сега питай, каквото има да питаш. На всичко ще ти отговоря, пък ако ще и до утре да ме разпитваш.

— Света Богородица да ми е на помощ! — рече Санчо на висок глас. — Възможно ли е ваша милост да сте толкова твърдоглав и без мозък, та не разбирате, че е чиста истина това, което ви казвам, и че това ви пленничество и нещастие е дело повече на злонамереност, отколкото на магьосничество? Готов съм нагледно да ви докажа, че не сте омагьосан. Но за да ви избави Господ от тази беда и за да се видите час по-скоро в прегръдките на моята господарка Дулсинея, заклевам ви, кажете ми…

— Стига си ме заклевал — рече дон Кихот — и питай, каквото ще питаш. Казах ти вече, че на всичките ти въпроси ще отговоря най-точно.

— Това е и моето желание — каза Санчо. — Искам от вас да ми кажете, без нищо да пропуснете и без нищо да прибавите, с пълна откровеност, както подобава на хора, посветени като вас на военното изкуство, които носят званието странстващи рицари…

— Заявявам, че в нищо не ще излъжа — отговори дон Кихот. — Хайде, Санчо, питай най-сетне, каквото имаш да питаш, че ми дотегна да слушам толкова предисловия, заобикалки и уговорки.

— Казвам, че напълно вярвам в добротата на своя господар и в това, че той обича правдата. Затова с цялото уважение, което ви дължа, аз ви питам дали, откакто ви водят затворен — според вас омагьосан — в тази клетка, не сте почувствали, ваша милост, някакви големи или малки нужди, както се казва.

— Не разбирам за какви малки и големи нужди говориш, Санчо. Говори по-ясно, ако искаш да получиш отговор.

— Възможно ли е ваша милост да не разбирате какво значи големи и малки нужди? Че това и пеленачетата знаят. Искам да кажа, не ви ли дойде да направите нещо, което не може да се избегне?

— Сега те разбрах, Санчо. Почувствах пристъпи, и то неведнъж. И сега чувствам. Помогни ми, Санчо, в тази беда, че май се поизцапах малко.