Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Видях как големът в будката на часовия се поколеба за миг, сетне се завъртя, за да оцени мащаба на явлението.

— Какво, по дяволите, става? — избумтя гласът на Клод. — Que pasa?

Сбръчкан старик се затътри пред останалите, стиснал в ръце преносима жак-кутия. Един кашик се спусна подире му, вдигнал своя M-31 с приклада напред.

— Стой! — извика Клод, но твърде късно. Прикладът се стовари върху черепа на старика с ужасяващ трясък, той се хлъзна напред и падна в краката на голема — в безсъзнание или мъртъв.

Това беше сцена, която целият свят щеше да види утре, и никаква друга картина, режисирана от Марти, не би могла да има такъв ефект.

Военнопленниците изгледаха кашика с изражения на безмълвно съжаление и опрощение. Огромният голем се наведе, внимателно вдигна крехкото тяло, взе го в обятията си, погледна към кашика и рече тихо:

— За Бога, та той беше само един старец!

Сетне едно около дванайсетгодишно момиченце взе кутията от земята, издърпа единия кабел и го предложи безмълвно на голема. Той приклекна на коляно и го прие, неловко го включи, без да изпуска старика. Момичето мушна другия кабел в собствения си череп.

Слънцето се издига бързо в Портобело и през двете минути, докато траеше тази драматична картина — хиляден неподвижен народ и една машина в замислено единение, улиците започнаха да греят в златно и розово.

Двама кашици в болнични престилки дойдоха с носилка.

Клод се изключи и внимателно им предаде тялото.

— Това е Хуан Хосе де Кордоба — рече той на испански. — Запомнете името му. Първата жертва на последната война.

Взе момиченцето за ръка и заедно поеха към входа.

Нарекоха я Последната война, може би прекалено оптимистично, защото имаше още десетки хиляди жертви. Но Марти бе предвидил хода на събитията и резултата от тях доста точно.

Военнопленниците, които заедно бяха приели името os liberados, „освободените“, всъщност погълнаха Марти и групата му и проправиха пътя към мира.

Започнаха с впечатляваща проява на интелектуална мощ. Стигнаха чрез дедукция от основните принципи до вида на сигнала, който би изключил проекта „Юпитер“, и използваха малък радиотелескоп в Коста Рика, за да излъчат сигнала оттам — така спасиха света като първи ход в едно начинание, което приличаше колкото на война, толкова и на игра. Игра, чиято цел бе да открие собствените си правила.

Много от онова, което се случи през следващите две години, бе трудноразбираемо за нас, обикновените хора. Донякъде конфликтът беше почти по Дарвин: една екологична ниша се оспорва от два различни вида. Всъщност ние бяхме подвидове — Homo Sapiens Sapiens и Homo Sapiens Pacificans, — защото можехме да се омешваме. Но изобщо не съществуваше съмнение, че Pacificans ще надделеят в дългосрочен план.

Когато започнаха да ни изолират — нас, „нормалните“, които след едно поколение щяхме да се превърнем в субнормални, Марти ме помоли да стана главна връзка за онези в двете Америки, които щяха да населяват Куба, Пуерто Рико и Британска Колумбия. На света имаше само двайсет и трима нормални, които някога са имали възможността да се включват с хуманизираните. Тъй че ние щяхме да бъдем много ценен ресурс за другите нормални, които населяваха Тасмания, Тайван, Шри Ланка, Занзибар и т.н. Предполагах дори, че в крайна сметка ще ни нарекат „островитяни“. А хуманизираните щяха да вземат предишното ни име.

Това бяха две години на хаос, на упорита съпротива против новия ред. То всъщност стана ясно още през онзи първи ден, когато Клод отведе момиченцето да се включи изцяло, двустранно, със своите братя и сестри в Сграда 31.

Беше около обяд. Амелия и аз бяхме като пребити псета, но нямахме желанието, а и не бяхме в състояние да заспим. Аз сто на сто нямаше да спя повече в онази стая, макар един ординарец да ми бе съобщил дискретно, че е „почистена“. С метли, кофи и чувал за трупове — или два чувала.

Появи се жена с кошници хляб и твърдо сварени яйца. Разгърнахме на стъпалата вестник и обядвахме филии с резени яйца върху тях.

Сетне дойде усмихната жена на средна възраст. Отпървом не я познах.

— Сержант Клас? Джулиан?

— Buenos dias — рекох.

— Аз ви дължа всичко — рече тя с разтреперан от вълнение глас.

Тогава ми светна — гласът й, лицето.

— Кметице Мадеро!

Тя кимна.

— Преди няколко месеца ти ми попречи да се самоубия на борда на онзи вертолет. Отидох в La Zona, бях conectada[1] и сега съм жива; повече от жива. Дължа го на твоята състрадателност и бързина. През цялото време от изминалите две седмици, когато се променях, се надявах, че си още жив, за да можем, както му казвате вие, да се включим заедно. — Тя се усмихна. — Ама че смешен език имате. Сетне дойдох тук и разбрах, че си жив, но си ослепен. Но аз съм била с онези, които те познават и те обичат от онова време, когато си можел да виждаш в сърцата на другите.

Тя взе ръката ми, погледна Амелия и й протегна другата си ръка.

— Амелия… и до теб се докоснах за един миг.

И тъй се хванахме за ръце в триъгълник, в безмълвен кръг. Трима души, които едва не изгубиха живота си заради любовта, яростта и мъката.

— Ти… ти — рече тя. — No hay palabras. Няма думи за това.

Пусна ръцете ни и пое към плажа, като бършеше очи на ярката светлина.

Ние седяхме и гледахме известно време Мадеро, хлябът и яйцата ни съхнеха на слънцето, ръката й се бе впила в моята. Сами, заедно. Така, както е било винаги.

Бележки

[1] Включена (исп.). — Б.прев.

Край