Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Когато напуснах лабораторията на Марти, не валеше, но се оказа, че е временно. Видях как линията на приближаващия шквал ме застига по улицата, но за късмет бях току до студентския център. Заключих велосипеда и влязох в мига, в който връхлетя бурята.

Под купола на последния етаж на сградата се намираше светло и шумно кафене. Беше съвсем подходящо. Бях прекарал твърде дълго затворен в два черепа: в ровичкане из тях.

Бе твърде населено за неделя, вероятно поради времето. Потрябваха ми десет минути чакане на опашка, за да поръчам чаша кафе и кифла, после обаче се оказа, че няма къде да седна.

Върнах се към онова, което бях „взел“ от съзнанието на Марти.

Десетте процента жертви на инсталирането на жакове не разкриваха цялата истина. Необработените числа сочеха, че 7,5 на сто умират, 2,3 на сто се увреждат умствено, 2,5 на сто биват увредени само донякъде, а 2 процента свършват като Амелия — незасегнати, но и невключени.

Секретната част от доклада обаче показваше, че повече от половината загинали са били призовани в армията, готвени са били за механици и са били убити от сложността на голем-интерфейса. Доста от другите жертви се дължат на недоучени хирурзи и на лошите условия, при които се провеждат операциите в Мексико и Централна Америка. Ако се има предвид онзи мащаб, за който Марти говори, дори няма да се използват хора хирурзи — освен за контрол. Боже Господи, автоматизирана мозъчна хирургия! Марти обаче твърдеше, че това било неколкократно по-просто, тъй като не се налагало да бъде съобразено с включването към голем.

А пък дори да ставаше дума за десет процента смъртни случаи, алтернативата беше сто процента, гибелта на целия живот чак до Стената на Хъбъл.

И все пак — как ще накарате нормалните хора да го направят? Цивилните, които прибягват до него, се побират в твърде тясна рамка: сантименталисти, търсачи на силни усещания, хронично самотните и сексуално потиснатите. И сума народ, който се намира в положението на Амелия: човекът, когото обичат, е включен, а те също искат да са там.

Основната стратегия е, че, първо, не бихте желали да се откажете. Едно от нещата, които научихме от Всеобщата държава на благоденствието, е, че хората не ценят нещата, за които не плащат. Това би струвало едномесечните кредити за развлечение — но в интерес на истината и бездруго ще ги изхарчите за същото време, без да се усетите.

А факторът, че принадлежите към групата на включените, ще стане все по-важен след няколко години: хората, които не са хуманизирани, ще са по-малко сполучили. Може би ще са и по-нерадостни, макар това да се проявява по-трудно.

Другият малък проблем е какво ще стане с хора като Амелия. Те не могат да се включат, значи не могат да бъдат хуманизирани. Ще се чувстват ощетени и ще са сърдити — значи, в състояние да причинят насилие. Два процента от шест милиарда прави 120 милиона души. От друга гледна точка, това може да означава един вълк да се грижи за четирийсет и девет овце. Марти бе предложил да ги преместим всичките на острови, като поканим хуманизираните островитяни да емигрират.

Всеки би могъл да си живее удобно където и да е, ако използваме наномашините да произведат други машини и да ги раздадем безплатно на всички — независимо дали са от Нгуми или от Съглашението.

Най-важно обаче бе първо да се хуманизират големите и техните водачи. Това означаваше да се проникне в Сграда 31 и да се изолира за няколко седмици висшето командване. Марти имаше план как да стане това — Военният колеж във Вашингтон да заповяда симулационна тренировка, която изисква изолация.

Аз трябваше да бъда „къртицата“. Марти бе променил личното ми досие — излизаше, че наскоро съм преживял лесно обясним епизод на нервно изтощение. „Сержант Клас е годен да служи, но се препоръчва Портобело да се възползва от образованието и опита му и да го прехвърли към командния кадър.“ Преди това той щеше да извърши селективно прехвърляне и съхраняване на памет: аз временно щях да забравя опита си за самоубийство, заговора за преврат и апокалиптичните резултати от проекта „Юпитер“. Просто щях да вляза там и да бъда самият себе си.

Старият ми взвод — като част от друг „експеримент“, ще бъде достатъчно дълго включен, за да бъде хуманизиран, а аз щях да съм в Сграда 31, за да им отворя, когато дойдат да сменят взвода на охраната.

С генералите щяхме да се отнесем добре. Марти щеше да издаде временни заповеди за жена неврохирург и нейната анестезиоложка от база в Панама; те двете имаха феноменална степен на успех — 98 на сто от инсталациите на жакове.

Днес — Сграда 31; утре — целия свят. Можехме да заработим от Портобело, надолу по веригата, като използваме връзките на Марти в Пентагона, и бързо да хуманизираме целите въоръжени сили. Войната можеше между другото да свърши. Но голямата битка щеше тепърва да предстои.

Гледах към университетското градче през замъглените от дъжда прозорци, докато си ядях кифлата с ябълков пълнеж. Сетне се облегнах на витрината и огледах кафетерията, завърнал се отново на земята.

Повечето от хората вътре бяха само с десет или дванайсет години по-млади от мен. А тази пропаст изглеждаше невероятна, непреодолима. Възможно бе обаче изобщо да не присъствах изцяло в този свят — на бъбрене, кикотене, флиртуване — дори когато съм бил на тяхната възраст. Главата ми винаги беше в някоя книга или пулт. Момичетата, с които се любех по онова време, бяха от същото отшелническо малцинство, доволни набързо да споделят облекчението и да се върнат към учебниците си. Като всички останали, и аз имах сърцераздирателни любови преди колежа, но след като навърших осемнайсет или деветнайсет, се съсредоточих върху секса — по онова време той беше в изобилие. Сега махалото се бе завъртяло в обратната посока — към консерватизма у поколението на Амелия.

Дали всичко това щеше да се промени, ако Марти успееше в начинанието си — ако ние успеехме? Не съществува друга интимност, като тази, когато си включен, а голяма част от тийнейджърския секс бе предизвикан от любопитството, което включването може да задоволи още в първата минута. Остава си интересно да се споделят преживявания и мисли с хора от другия пол, но цялостният гещалт да бъдеш мъж или жена си е просто там и става познат още в първите няколко минути, след като установите контакта. Имам физически спомени от раждания и помятания, от менструации и от това, как гърдите ти пречат. Амелия се безпокои, че преживявам всички мускулни схващания и предменструални неразположения на взвода си; че всички жени се притесняват от неволните ерекции, че еякулират, че знаят как скротумът ограничава начина, по който сядате, вървите и кръстосвате крака.

Амелия вкуси от това, беше просто като шепот, в онези две или по-малко минути, които споделихме в Мексико. Може би част от проблема ни сега се коренеше в нейното разочарование, че само бе надзърнала в тайнството. След неуспешния ни опит онази вечер, когато я заварих с Питър, бяхме правили секс само няколко пъти. Онази вечер, когато жак-чуках Зуи, ако трябва да бъда честен. А и се случваха толкова много неща — краят на Вселената и всичко останало, че нямахме време или склонност да решим собствените си проблеми.

В кафетерията миришеше на нещо средно между физкултурен салон и мокро куче, поръсено с дъх на кафе, но момчетата и момичетата, изглежда, не го забелязваха. Търсеха, перчеха се, предлагаха се — едно далеч по-откровено поведение на примати, отколкото показваха в часовете по физика.

Като наблюдавах ритуалите на това едва прикрито сексуално поведение, се чувствах натъжен и стар, питах се дали Амелия и аз бихме могли отново да се помирим напълно. Отчасти това се дължеше на факта, че не можех да прогоня от съзнанието си случката между нея и Питър. Но трябваше да си призная, че отчасти се дължеше и на Зуи и цялото нейно племе. Ние всички донякъде съжалявахме Ралф с неговото безкрайно тичане подир „джилките“. Но освен това изпитвахме и неговия екстаз, който никога не намаля.

Потресен бях сам от себе си, като си зададох въпроса дали бих могъл да живея така, и в следващия миг отново изпитах потрес, като си признах, че бих могъл. Връзки — емоционално ограничени, постоянно страстни. Сетне — пак временно връщане в реалния живот до следващия път.

Неоспоримата съблазън на това допълнително измерение — да усещаш как тя те усеща и как емоциите се сливат — аз бях оградил в сърцето си със стена, бях й сложил етикета „Каролин“ и бях затръшнал вратата. Сега обаче ми се налагаше да призная, че бе доста впечатляващо и просто с непозната; независимо колко бе умела и съчувстваща, но все пак непозната, без всякакви преструвки за любов.

Без преструвки: това бе истината и не само в едно измерение. Марти бе прав. Там неволно възникваше нещо като любов. Да оставим секса настрани: в продължение на няколко минути тя и аз бяхме по-близки — в смисъл на това, как се познаваме един друг, — отколкото една нормална двойка, която е заедно от петдесет години. Това започва да избледнява веднага щом се разкачите, а няколко дена по-късно споменът ще е спомен за спомена. Докато не се включите отново и то не ви връхлети пак. Значи ако това продължи две седмици, ще те промени завинаги? Склонен бях да повярвам.

Тръгнах си от Марти, без да обсъждаме датите на следващите си срещи, което си беше негласно споразумение. Имахме нужда от време, за да усвоим мислите на другия.

Не поставях под въпрос и това, как той бе в състояние да промени медицинското ми досие и да премества доста високопоставени офицери когато си пожелае. Не бяхме включени толкова надълбоко, че тази информация да изплува. Имаше обаче някакъв образ на мъж — приятел от дълги години. Не бих искал да знам дори толкова.

Във всеки случай желаех да отложа всякакви действия, докато не се включа към хуманизираните хора от Северна Дакота. Не че се съмнявах във верността на твърденията на Марти, просто се колебаех дали са верни преценките му. Когато си включен с някого, „приемането на желаното за действително“ добива съвсем нови форми. Пожелай нещо достатъчно силно, и можеш да увлечеш и останалите подире си.