Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Аз се смъкнах във фоайето, а после излязох навън. Намерих автомат за обмяна на пари и карта на града. Никога не бях посещавал Гуадалахара и дори не знаех в каква посока е центърът. Но за град, два пъти по-голям от Ню Йорк, това едва ли има значение. Тръгнах в обратна на слънцето посока.

Районът на болницата бе изпълнен с просяци, които твърдяха, че се нуждаят от пари за лекарства или лечение; показваха болните си деца или рани и пънчетата на ампутирани крайници. Някои от просяците бяха агресивни. Озъбих им се на лош испански. Доволен бях, че подкупих граничаря с десет долара да ми позволи да вляза в страната с автоматичния си нож.

Децата изглеждаха бледи, безнадеждни. Не знаех за Мексико толкова, колкото би трябвало, след като живеех съвсем близо до северната му граница, но бях сигурен, че трябваше да има някаква форма на социално-медицинско обслужване. Очевидно — не за всички. Същото, предполагам, ставаше и с щедрите дарове от наномашините, които снизходително им отпускахме: хората пред мен сигурно не получаваха много от тях.

Някои от просяците преднамерено ме пренебрегваха, дори шепнешком изричаха расистки епитети на език, който смятаха, че не разбирам. Нещата се бяха променили толкова много. Още когато бях в гимназията, посетихме Мексико и баща ми, който бе израсъл на юг, се радваше на расовия далтонизъм на хората там. Отнасяха се с нас като с всеки друг гринго. Обвиняваме Нгуми за мексиканските prejuicio[1], но вината е отчасти на Америка. И примерът е неин.

Излязох на осемлентовото авеню, задръстено от бавно движение, и завих надясно. Тук имаше цяло каре без нито един просяк. След като извървях една миля покрай прашни и шумни бедняшки жилища, стигнах до обширен паркинг, под който се намираше подземен търговски център. Минах през проверка, която ми струваше още пет долара за ножа, сетне взех асансьора до основното ниво.

Там имаше три обменни бюра, която предлагаха леко различни курсове и комисиони. Пресметнах наум и не се учудих, като разбрах, че за всекидневни разходи най-неблагоприятният курс се оказа най-приемлив.

Тъй като умирах от глад, намерих рибен магазин и поръчах купа октоподчета — малки, с три-четирисантиметрови пипала, както и две-три тортили и кана чай. Сетне тръгнах да търся нещо, което да отвлече вниманието ми.

Имаше половин дузина жак-заведения, подредени едно подир друго, които предлагаха малко по-различни от американските си събратя услуги. Да те промуши бик — no, gracias[2].

Да направиш или да ти направят операция за смяна на пола, както ти се харесва. Да умреш при раждане. Да изживееш агонията на Христос. Пред това заведение имаше опашка; може би беше някакъв религиозен празник. А може би всеки ден тук е религиозен празник.

Имаше и обичайните атракции за момченца и момиченца. Едно заведение даже предлагаше ускорено пътешествие във „вашия собствен“ стомашно-чревен тракт! Дръжте ме да не падна.

Объркващо разнообразие от магазини и пазарни щандове, досущ както в Портобело, умножено по неколкостотин. Всекидневните неща, които американците получаваха автоматично, тук трябваше да се купуват — при това на нефиксирани цени.

Тази част от търговския център ми беше позната от разходките ми в Портобело. Домакините идваха на mercado[3] всяка сутрин да се пазарят за всекидневните припаси. И в два следобед все още имаше доста народ. На външния човек му се струва, че половината от щандовете са сцени на доста люти спорове, с повишен тон, с размахани ръце. Но всъщност това е част от обществената практика — както за продавача, така и за клиента.

— Как така ще искаш десет песос за този спаружен боб? Миналата седмица струваше пет и беше с отлично качество!

— Паметта ти изневерява, стара госпожо. Онзи миналата седмица струваше осем песос и беше толкова смачкан, че не можах да го продам! А този е бобът на всички бобове!

— Мога да ти дам шест песос. Трябва ми за вечеря, а майка ми знае как да го омекотява със сода.

— Майка ви ли? Пратете я нея и тя ще ми плати девет песос.

И тъй нататък. Това бе начин да се убива времето; споразумението щеше да се сключи някъде между седем и осем песос.

Рибният пазар бе развличащ. Имаше далеч по-голямо разнообразие, отколкото можете да намерите в тексаските магазини — големи моруни и сьомги, които идваха от студените северни води на Атлантика и Пасифика, екзотични, яркооцветени рифови риби, гърчещи се живи змиорки и цистерни с огромни японски скариди — отглеждани в града, клонирани и изкуствено хранени в басейни. Малкото местни риби — най-вече бели дребосъци от езерото Чапала — струваха десет пъти повече и от най-екзотичните видове.

Купих си чиния от тях — изсушени бодливки, отпосле мариновани и сервирани с лимонов сок и горещо чили, — всичко това веднага би ме издало, че съм турист, дори да не бях чернокож и облечен като американец.

Преброих останалите ми песос и започнах да търся подарък за Амелия. Вече й бях подарил бижу, което ни помогна да се забъркаме в тая каша; а пък тя не би, носила дрехи с етнически мотиви.

Някакъв ужасяващо практичен глас ми нашепна да изчакам края на операцията. Но реших, че купуването на подарък беше важно по-скоро за мен, отколкото за нея. Комерсиален заместител на молитвата.

Имаше голяма сергия със стари книги — от хартия, а така също и по-ранни версии на видеокниги — повечето от тях с формати и захранване, отдавна излязло от употреба; те бяха предназначени за колекционери на електронни рядкости, а не за читатели.

Имаше две лавици с книги на английски, повечето — романи. Навярно щеше да й хареса някой, но тук се появи дилема: ако книгата ми е позната, за да се сетя по заглавието, тогава сигурно ще я има или най-малкото ще я е чела.

Убих един час, докато взема решение — прочитах първите няколко страници на всяка книга, за която не бях чувал. Най-накрая се върнах към „Дългото сбогуване“ от Реймънд Чандлър, което бе добро четиво, а освен това беше с кожена обложка, с релефно изписано „Клуб «Среднощни мистерии»“.

Седнах край някакъв фонтан и почетох малко. Книга, която те увлича, пътуване във времето не само за да разбереш какво ще стане и начина, по който е написан романът, но и физическото усещане — пожълтялата плътна хартия, допирът до лъхащия на мухъл мирис на кожата. Кожата на животно, мъртво повече от век, ако бе истинска.

Мраморните стъпала обаче не бяха никак удобни — краката ми изтръпнаха до коленете, затова побродих още малко. На втория етаж по-долу имаше по-скъпи магазини, но имаше жак-павилиони, чиито цени бяха почти символични, тъй като бяха субсидирани от туристически агенции от различни страни. За двайсет песос прекарах трийсет минути във Франция.

Беше странно изживяване. Текстът бе на бърз мексикански испански, трудно ми беше да го следвам, но негласните реплики си бяха същите както винаги. Поразходих се из Монмартър, сетне се разположих на бавнодвижеща се баржа в района на Бордо, най-сетне се настаних в странноприемница в Бургундия и се насладих на богати на вкус и аромат сирена и хубаво вино. Когато всичко свърши, отново умирах от глад.

Разбира се, срещу кабинката имаше френски ресторант, но дори не си направих труда да погледна менюто, за да разбера, че не е по джоба ми. Върнах се нагоре и намерих едно заведение с множество масички и не много силна музика и излапах чиния такитос вариос. След това се измих и довърших книгата на чаша кафе и бира.

Беше едва осем часът, когато приключих книгата, оставаха още два часа, преди да отида да видя Амелия. Не ми се щеше да ида и да вися в клиниката, но търговският център взе да става потискащо шумен при преминаването си от вечерен към нощен режим. Половин дузина оркестри мариачи се състезаваха за зрителското внимание с рева и бученето на духовите инструменти, които долитаха от нощните барове. Доста изкусителни дами седяха на витрините на заведения, осигуряващи компаньонки, три от тях носеха значки с буквите РМ, което означаваше, че имат жакове. Щеше да е страхотно да се прекарат така следващите два часа — жак-секс и чувство за вина…

Приключих с разходка из съседните жилищни квартали, доста самоуверен поради наличието на автоматичния си нож, въпреки че районът бе с разнебитени сгради и малко страшничък.

Купих букет цветя от магазина в болницата на половин цена, защото затваряха, и се качих в чакалнята. Марти бе там, включен към преносим работен терминал. Погледна ме, като влязох, прошепна нещо в микрофона на гърлото си и се изключи.

— Изглежда доста успешно — рече той. — По-добре, отколкото очаквах. Няма да бъдем сигурни, докато не се събуди, но мултифазовата й енцефалограма показва нормални за нейното състояние данни.

Тонът му бе развълнуван. Оставих цветята и книгата на пластмасова масичка с пръснати по нея хартиени списания.

— Кога ще дойде в съзнание?

— След половин час. В дванайсет.

— Докторът тук ли е?

— Спенсър ли? Не, отиде си у дома веднага след процедурата. Имам телефонния му номер в случай, че… просто за всеки случай.

Седнах съвсем близо до него.

— Марти, какво не ми казваш?

— Какво искаш да узнаеш? — Погледът му беше твърд, но имаше нещо в тона му… — Искаш ли да видиш запис на разкачването й? Мога да ти обещая, че ще повърнеш.

— Искам просто да знам какво не ми казваш.

Той сви рамене и извърна погледа си.

— Не съм много сигурен колко знаеш. Най-важното е, хм… че няма да умре. Ще върви и ще може да говори. Дали ще бъде онази жена, която си обичал? Не знам. Енцефалограмата не ни казва дали ще може да извършва прости аритметични действия, да не говорим за алгебра, висша математика — всичко онова, с което се занимавате.

— Иисусе Христе!

— Виж какво, вчера по това време тя беше на ръба на смъртта. Ако бе в още малко по-тежко състояние, онова телефонно обаждане до теб щеше да съдържа въпроса, дали да й изключат изкуственото дишане, или не.

Кимнах; сестрата на рецепцията бе използвала същите думи.

— Може дори да не ме познае.

— А би могла и да бъде същата жена.

— С дупка в черепа заради мен.

— Е, с безполезен жак, не с дупка. Върнахме го обратно след разказването, за да намалим до минимум механичния стрес върху околната мозъчна тъкан.

— Но жакът не е включен. Не бихме могли да…

— Съжалявам.

Влезе съсипан от умора, небръснат санитар.

— Сеньор Клас? — Вдигнах ръка. — Пациентката в 201-ва попита за вас.

Тръгнах по коридора.

— Не се задържайте дълго. Тя има нужда от сън.

— Добре.

Вратата й беше отворена. В стаята имаше още две легла, но не бяха заети. Носеше калпак от марля, очите й бяха затворени, чаршафът — вдигнат до раменете й. Никакви тръбички или кабели, което ме изненада. Мониторът над леглото й показваше назъбените сталактити на сърдечната й дейност.

Тя отвори очи.

— Джулиан.

Измъкна ръката си изпод чаршафа и сграбчи моята. Целунахме се нежно.

— Съжалявам, че не стана — рече тя. — Но никога няма да съжалявам, че опитах. Никога.

Не можех да изрека нищо. Просто галех ръката й с длани.

— Мисля, че не съм… увредена. Задай ми някакъв въпрос… научен въпрос.

— Ъ-ъ-ъ, какво означава Числото на Авогадро?

— О, попитай някой химик. Това е броят на молекулите в грам-молекула. А ако ти трябва броят на молекулите в един армадило[4], това е Числото на Армадило.

Е, щом можеше да си прави тъпи шеги, значи поне отчасти се бе върнала към нормалното си състояние.

— Какво е времетраенето на делта-резонансния клин? Пионите, които активират протоните?

— Около десет на минус двайсет и трета. Задай ми по-сложен въпрос.

— На всички ли го казваш? — Тя се усмихна леко на забележката ми. — Хайде, поспи малко. Аз ще бъда навън.

— Ще се оправя. Връщай се в Хюстън!

— Не.

— Остани тогава един ден. Какъв ден сме, вторник ли?

— Сряда.

— Ще трябва да се върнеш утре вечер, за да вземеш моя семинар. С горните курсове.

— Ще говорим за това утре сутринта.

Имаше много по-квалифицирани от мен преподаватели.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, че ще се погрижа за това. — (Най-малкото по телефона.) — А сега поспи.

С Марти слязохме в сутерена, където имаше машина за храна и напитки. Той взе чаша силно бустело — за да го държи буден до влака в 1:30 часа, а аз — бира. Оказа се безалкохолна, специално произвеждана за болници и училища. Разказах му за „Числото на Армадило“ и всичко останало.

— Изглежда е напълно в час. — Той опита кафето и сложи още две бучки захар. — Понякога хората губят част от паметта си, която не им липсва за известно време. Разбира се, не всичко се изгубва.

— Не. — Една целувка, едно докосване. — Тя помни, че е била включена за колко, за три минути?

— Тези три минути могат да означават нещо повече — рече предпазливо той. Извади две разпечатки с данни от джоба на ризата си и ги постави на масата. — Това са пълни копия на записите й. Не би трябвало да ги притежавам; струваха повече от самата операция.

— Мога да помогна за плащането им…

— Не, това са пари, отпуснати за научни изследвания. Работата е там, че операцията е излязла неуспешна поради някаква причина. Не е задължително да е поради липса на умение от страна на Спенсър, но има причина.

— Можело ли е да бъде другояче?

Той поклати глава и сетне сви рамене.

— Случвало се е.

— Искаш да кажеш, че може да се реинсталира? Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Защото се прави много рядко. Обикновено не си струва риска. Биха опитали, ако след изваждането на жака пациентът е все още във вегетативно състояние. Това е възможност да се възстанови контактът с околния свят. В случая с Блейз ще бъде прекалено опасно при сегашното състояние на занаята. А то си е колкото наука, толкова и занаят. Но нещата еволюират и може би някой ден, ако разберем какво е попречило… — Той сръбна от кафето си. — Може би няма да стане, не и през близките двайсетина години. Почти всички изследвания се финансират от военните, а това е област, която не ги интересува много. Ако инсталирането на някой механик се провали, просто призовават в армията следващия.

Опитах отново бирата си и установих, че не е подобрила вкуса си.

— Значи сега е напълно разкачена? Ако се включим, няма да почувства нищо?

— Можеш да опиташ. Все още има връзка с няколко второстепенни ганглии. Няколко неврона тук и там — когато върнем обратно жака на мястото му, някои от тях възстановяват контакта.

— Ще си струва да опитам.

— Не очаквай много. Хора в нейното състояние могат да идат в някое жак-заведение и да поръчат екстремални изживявания, като например някакво пътуване към смъртта, но получават само леко халюциногенно усещане, нищо конкретно. Ако се свържат с друг човек без посредник, няма никакъв реален ефект.

— Направи ни една услуга — рекох. — Не й го казвай.

Бележки

[1] Prejuicio (исп.) — предразсъдък. — Б.прев.

[2] Не, благодаря (исп.). — Б.прев.

[3] Mercado (исп.) — пазар. — Б.прев.

[4] Armadillo (исп., зоол.) — щитоносец, броненосец. — Б.прев.