Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Обичах да спя в голема. Някои смятат, че е ужасяващо, толкова дълбок е сънят, че прилича на смъртта. Половината взвод стои на пост, докато другата половина се изключва за два часа. Заспиваш, сякаш изключват лампа, събуждаш се внезапно, дезориентиран, но отпочинал така, като че си спал нормалните осем часа. Но само ако успееш да получиш тези два часа.

Бяхме се скрили в едно изгорено училище в изоставено село. Аз бях във втората смяна за спане, тъй че прекарах първите два часа седнал на един строшен прозорец, вдишвах миризмата на джунглата и на старата пепел, изпълнен с търпение в непроменящия се мрак. От моя гледна точка, разбира се, той не беше нито непроменящ се, нито мрак. Блясъкът на звездите осветяваше района като с монохроматичната дневна светлина, а и на десет секунди включвах за миг инфрачервеното излъчване. То ми помогна да проследя голяма черна котка, която се промъкваше към нас, като провираше тяло през изкривените останки от съоръженията на детската площадка. Приличаше на оцелот, усетил раздвижване в училището и тръгнал да търси храна. Когато наближи до десет метра, застина задълго на място, не надуши нищо, освен може би машинната смазка, след което с внезапен скок си тръгна.

Не се случи нищо друго. След два часа първата смяна бе разбудена. Дадохме им няколко минути да се опомнят, след което им предоставихме „ситдок“-а, сиреч ситуационния доклад: нищо не се е случило.

Заспах и мигновено се събудих от изгаряща болка. Сензорите ми не доставяха друга информация освен ослепителна светлина, някакъв бял тътен, изгаряща топлина — и пълна изолация! Целият ми взвод бе разкачен или унищожен.

Знаех, че това не е истинско; знаех, че съм в безопасност в клетката си в Портобело. Но въпреки това всеки квадратен сантиметър оголена кожа болеше като при изгаряне трета степен, очните ябълки бяха изпържени в кухините си, едно смъртоносно вдишване на разтопено олово, клизма пак с олово: пълно претоварване с обратна информация.

Струваше ми се, че продължава твърде дълго — достатъчно дълго, за да си помисля, че е истина; противникът е разбил Портобело или го е атакувал с ядрен заряд и не машината ми, а аз наистина умирам. На практика бяхме изключени след 3,03 секунди. Щеше да стане и по-бързо, но механикът от взвод „Делта“, който бе хоризонталната ни свръзка — връзката ни с ротния командир, ако аз умра, — бе дезориентиран от внезапността, макар че и за него това беше опосредствано състояние.

Анализът на спътниковите снимки по-късно показа, че два самолета са били катапултирани на пет километра разстояние от нас. Те са били „невидими“, без движители, не са оставили топлинни следи. Единият пилот катапултирал, малко преди самолетът да се разбие в училището. Другият самолет е бил или автоматично насочван, или пилотът му е загинал с него — камикадзе или повреда в катапултиращото устройство.

И двата самолета са били натъпкани със запалителни бомби. Една стотна от секундата, след като Канди е усетила, че нещо не е наред, всичките ни големи трябваше да се борят с порой от разтопен метал.

Противникът знае, че трябва да спим и как го правим. Затова са измислили този сценарий: камуфлиран катапулт, насочен към сграда, която ние рано или късно ще използваме, двучленният екипаж ни причаква с месеци или дори години.

Не биха могли просто да минират сградата, защото щяхме да усетим запалителните или други експлозиви.

В Портобело трима от нас получиха сърдечни пристъпи; Ралф умря. Използваха носилки с въздушни възглавници да ни пренесат в болничното крило, ала въпреки това всяко помръдване беше болезнено, дори дишането.

Традиционната медицина не може да достигне местата, където те боли, фантомната болка се дължи на спомена за насилствена смърт в нервната система. Въображаемата болка трябва да се пребори чрез въображението.

Свързаха ме с фантазия от Карибските острови — плувах в топлите води в компанията на красиви чернокожи жени. Сума виртуални коктейли с ром и плодове, сетне виртуален секс, виртуален сън.

Когато се събудих, все още изпитващ болка, опитаха противоположното — ски курорт, разреден, хладен въздух. Стръмни склонове, бързи скиорки, същата последователност от виртуално сластолюбие. После — плаване с кану в тихо планинско езеро. Накрая — болнично легло в Портобело.

Лекарят бе нисичък тип, по-черен от мен.

— Буден ли си, сержант?

Попипах тила си.

— Очевидно. — Седнах на леглото и се вкопчих в дюшека, докато не отмина замайването ми. — Как са Канди и Карин?

— Ще се оправят. Спомняш ли си…

— Ралф умря. Да. — Смътно си спомних, че спряха да се занимават с него и че изкараха другите двама от кардиологията. — Какъв ден сме?

— Сряда.

Смяната ни бе започнала в понеделник.

— Как се чувстваш? Можеш да си тръгнеш веднага, щом пожелаеш.

— Отпуск по болест ли? — Той кимна. — Болката по кожата отмина. Все още се чувствам необичайно. Но никога досега не съм прекарвал два дена включен към фантазии.

Спуснах крака върху студените плочки на пода и се изправих. Като залитах, прекосих стаята до шкафа и намерих там униформата си и чанта с цивилните дрехи.

— Ще поостана малко, ще видя как е взводът ми. Сетне ще си ида у дома или Бог знае къде.

— Добре. Казвам се д-р Тъл, от „Възстановяване“, ако имаш някакви проблеми.

Ръкува се с мен и си тръгна. Дали трябва да се отдава чест на военните лекари?

Реших да облека униформата, сторих го бавно и поседях малко, като посръбвах ледена вода. На два пъти досега съм губил големи, но и двата пъти почувствах само дезориентация и веднага ме изключиха. Бях чувал за това тотално претоварване с обратна информация, знаех за случай, когато цял взвод умря, преди да съумеят да го изключат. Предполагаше се, че подобно нещо повече не може да се случи.

Как ще се отрази на боеспособността ни? Взводът на Сковил преживя подобно нещо миналата година. Прекарахме цял цикъл в тренировки с новите големи, но те изглеждаха незасегнати, само дето не горяха от нетърпение да влязат в бой. При тях обаче траеше само част от секундата, не е като да гориш жив цели три секунди.

Слязох да видя Канди и Карин. Бяха изключени от жак-терапия преди половин ден, бяха бледи и слаби, но иначе — добре. Показаха ми двете червени петна между гърдите си — върнали ги към живота с електрошокове.

Всички освен тях и Мел се бяха изписали и си бяха отишли у дама. Докато чаках Мел, слязох в „Оперативна“ и проиграх нападението.

Не повторих трите секунди, разбира се; само минутата, която ги предхождаше. Всички, които бяха на пост, са чули едно тихо „пук“ — катапултирането на вражеския пилот. Сетне Канди с ъгълчето на окото си забелязва единия самолет за стотна от секундата — как се появява от гората, обрамчила паркинга, и пикира. Опитва се да се извърти и да се прицели с лазера си; там записът свършва.

След като Мел излезе, изпихме по две бири и хапнахме на летището. Той отлетя за Калифорния, а аз се върнах за няколко часа в болницата. Подкупих един техник да ме свърже с Канди и Карин за пет минути — това не е съвсем против правилата, ние все още бяхме на служба — време, достатъчно, за да се уверим един другиго, че ще се оправим и да споделим тъгата си по Ралф. Особено тежко й беше на Канди. Поех част от страха и болката, която бяха стаили в сърцата си. Никой не би искал да се сблъска с проблема на промяната, след като машината е била в сърцевината на живота му. А те бяха евентуални кандидатки за това.

След като се изключихме, Канди стисна силно ръката ми, всъщност само показалеца ми, и се вторачи в мен.

— Ти криеш тайните си по-добре от всеки друг — прошепна тя.

— Не искам да говорим за това.

— Знам, че не искаш.

— За какво да говорим? — попита Карин.

Канди поклати глава.

— Благодаря — рече тя и пусна пръста ми.

Измъкнах се от малката стая.

— Бъди… — рече Канди и не довърши изречението. А може би това бе изречението.

Тя бе почувствала колко силно беше желанието ми да не се събуждам. Обадих се на Амелия от летището и й казах, че ще се прибера у дома след няколко часа, ще й обясня всичко по-късно. Щеше да е малко след полунощ, но тя ми каза да отида право у тях. Това ми донесе облекчение. Връзката ни не се подчиняваше на никакви ограничения, но винаги се надявах, че спи сама и чака да минат десетте дена, в които ме няма.

Естествено, тя разбра, че се бе случило нещо сериозно. Когато слязох от самолета, тя беше там, а навън ни чакаше такси.

То бе програмирано за движение в час-пик, затова ни бяха необходими двайсет минути, да се приберем по пътищата на открито, които никога не виждам, освен когато съм с велосипед. Успях да разкажа в общи линии на Амелия за случилото се, докато се промъквахме в лабиринта, по който да избегнем несъществуващо движение. Като стигнахме до портала на университетското градче, постовият видя униформата ми и ни махна да минаваме — чудо на чудесата.

Оставих се да ме уговори да хапна малко китайска яхния. Всъщност не бях гладен, но знаех, че й харесва да ме храни.

— Трудно ми е да си го представя — рече тя, докато тършуваше за купички и пръчици, а манджата се топлеше. — Разбира се, че е така. Само си приказвам. — Тя застана зад мен и разтри врата ми. — Кажи ми, че ще се оправиш.

— Аз вече съм добре.

— О, глупости! — Заби пръсти във врата ми. — Стегнат си като дъска. Още не си изминал и половината път към възстановяването си… към онзи, който беше преди.

Беше сгряла малко саке. Налях си втора чашка.

— Може би. Аз… пуснаха ме да се върна и да се включа с Канди и Карин в кардиологичното отделение. Канди е в доста тежко състояние.

— Страхува се, че ще й сменят сърцето?

— Това е повече проблем за Карин. Канди отново и отново се връща към смъртта на Ралф. Не може да понесе загубата.

Тя се присегна и си наля чашка саке.

— Не е ли психотерапевт, добре запознат с преодоляването на меланхолията? Имам предвид — когато не е на служба.

— Да, ама защо човек си избира такава работа? Тя е изгубила баща си при катастрофа, когато е била 12-годишна, била е в колата. Този случай така и не потънал в дълбока забрава. Той се спотайва там, на втори план, всеки път, когато се сближава с някого.

— Когото обича? Например теб?

— Не е любов. Това е машинална реакция, позната ми от общите ни преживявания.

Тя прекоси кухнята да разбърка манджата, сетне се върна при мен.

— Може би пак ще трябва да го преживеем! Може след шест месеца отново да се случи! — възкликнах.

Това едва не я накара да избухне, но се сдържа. И двамата бяхме уморени и смутени.

— Не е същото, както с Каролин — заоправдавах се. — Трябва да ми повярваш. Канди ми е повече като сестра…

— О, има си хас!

— Е, не като собствената ми сестра. — Не бях се чувал с нея повече от година. — Близък съм с нея, интимно, предполагам може да се каже, че е нещо като любов. Но не е като между мен и теб.

Тя кимна и сипа яденето в купичките.

— Извинявай. Ти си преминал през ада, а аз ти сервирам още една порция ад у дома.

— Ад и яхнийка. — Взех купичката. — Как си с периода?

Тя остави своята купа малко по-троснато върху масата.

— Туй пък е друга проклетия. Да си споделят и месечните неразположения. Това е повече от „интимност“. И си е направо неестествено.

— Е, казвай си молитвите, че да ядем. Имаш година-две покой.

Жените във взвода синхронизират периодите си доста бързо, а това, разбира се, влияе върху мъжете. То е свързано с 30-дневния цикъл на ротация: първата половина на миналата година се връщах всеки месец раздразнителен от менструалните периоди, доказателство, че умът е по-силен от собствената жлеза.

— Какъв беше този… Ралф. Никога не си ми разказвал за него.

— Беше му едва третият цикъл — отвърнах. — Все още новобранец. Не беше влизал в истинско сражение.

— Значи достатъчно, за да бъде убит.

— Аха. Беше нервен, може би свръхчувствителен. Преди два месеца, когато бяхме паралелно свързани, взводът на Сковил бе по-ужасяващ в действията си от обикновено, та тогава Ралф беше доста разстроен дни наред. Наложи се всички да го подкрепяме, да му помагаме да премести крак пред крак. Канди, разбира се, бе най-добра по тази част.

Тя ровичкаше в купичката си.

— Значи не си знаел всичките му интимни тайни.

— Доста знаех, но не чак толкова много, колкото за другите. Напикавал се в леглото до самия си пубертет, имал е ужасно чувство за вина в детството си за това, че е убил морска костенурка. Харчеше всичките си пари за жак-секс с „джилките“, които се навъртат из Портобело. Не правил истински секс, докато не се оженил, а пък бракът му не продължил дълго. Преди да бъде включен, мастурбирал принудително на записи с орален секс. Това интимно ли е?

— Какво беше любимото му ядене?

— Питки с плънка от раци. Такива, каквито майка му е правила.

— Любима книга?

— Не четеше много, за свое удоволствие — никак. Като ученик е обичал „Островът на съкровищата“. В единайсети клас е писал съчинение за Джим, сетне го преработил в колежа.

— Харесваха ли го?

— Просто беше симпатичен. Никога не сме си общували особено — имам предвид никой не си е общувал много с него. Веднага след излизането от клетката хукваше по баровете, където се въртят „джилките“.

— Нима Канди или някоя друга от жените… не пожела да му помогне да се измъкне от това?

— Не, за Бога! А ти защо би го направила?

— Ето това е нещо, което не разбирам. Защо да не го направиш? Имам предвид, че след като се е познавал с всичките тези жени, да излиза с „джилките“…

— Това му се е нравило. Не мисля, че се е чувствал нещастен. — Бутнах купичката си настрани и налях малко саке. — Освен другото това е нахлуване в интимния свят на човека в космически мащаб: когато бяхме заедно с Каролин, всеки път, като се връщахме във взвода, осем души научаваха за всичко, което сме правили — и двамата, — веднага след като се включехме. Те знаеха как се чувства Каролин от това, което аз съм вършил, и обратното, състоянието им се влияеше от тази информация. Човек не може да започне такава връзка безотговорно.

Тя продължи да настоява.

— И все пак не разбирам защо. Вие сте свикнали всички да знаят всичко за другите. Та вие си познавате и кътните зъби, за Бога! Едно приятелско сексче няма да предизвика земетресения, я!

Знаех, че гневът ми е необоснован, че всъщност не бе породен от въпросите й.

— Добре де, ти как би се чувствала, ако цялата банда от петък вечер се намърда в спалнята заедно с нас? И всеки от тях да изпита онова, което изпитваш ти?

Тя се усмихна.

— Не бих имала нищо против. Как смяташ, това на различията между мъжа и жената ли се дължи, или на различията помежду ни?

— Мисля, че се дължи на различията между теб и просто нормалните като психика хора. — Усмивката ми сигурно не е била много убедителна. — Всъщност не става дума за физическите усещания. Подробностите са различни, на мъжете си се чувстват като мъже, а жените — като жени. Споделянето не е кой знае каква работа, ако изключим новостта му в началото. Въпросът е как останалата част от теб усеща, че това е нещо лично. И доколко те обърква.

Тя отнесе, купичките в мивката.

— Човек не би осъзнал всичко това от рекламите. — Гласът й стихна. — Да почувстваш как тя се чувства.

— Ами, нали разбираш… Хората, които плащат, за да им инсталират жак, често го правят от сексуално любопитство. Или заради нещо по-дълбоко; чувстват се затворници на тяло, което не биха желали, но не биха се осмелили на операция за смяна на пола. — Потреперих. — Разбираемо е защо.

— Хората го правят непрекъснато — рече тя язвително, разбрала какво изпитвам. — По-безопасно е от жака, а освен това е обратимо.

— О, обратимо! Да отнесеш някой чужд грездей.

— Уф, и вие, мъжете, с вашите грездеи! Предимно някаква си биологична тъкан.

— Свикнал съм да не се разделям с моя.

Карин е била мъж, докато е навършила осемнайсет години и е получила правото да се обърне към „Национално здраве“ за промяна. Преминала няколко теста и там се съгласили, че ще е по-добре, ако я обърнат в приемащата страна.

Първия път това е безплатно. Ако поиска да стане отново мъж, ще трябва да плати. Две от „джилките“, които Ралф харесваше, бяха бивши мъже, които се опитваха да спечелят достатъчно пари, за да си откупят отново грездеите. Какъв чудесен свят!