Джо Холдеман
Вечният мир (22)

Първата ни задача обещаваше с пълна сила да се превърне в гадост. Трябваше да „арестуваме за разпит“ — тоест да отвлечем — жена, за която се подозираше, че е водачка на бунтовниците. Градчето бе толкова малко, че двамина от нас биха могли да го разрушат за броени минути. Облетяхме го с безшумен летящ голем, проучвахме инфрачервените излъчвания и ги сравнявахме с картите и снимките от намиращите се на ниска орбита спътници, гладът очевидно бе слабо защитен; имаше поставени засади на главния път на влизане и на излизане от него. Разбира се, можеше да има и автоматизирана отбрана, която не издаваше присъствието си, както топлинното излъчване на човешките тела. Ала градът не бе чак толкова богат.

— Дайте да опитаме да го направим кротко — рекох. — Да се спуснем в кафеената плантация ето тук. — Посочих наум точка на около два километра по склона край града. — Канди и аз ще се промъкнем през плантацията към задния двор на дома на сеньора Мадеро. Ще се опитаме да я заловим, без да вдигаме излишна патърдия.

— Джулиан, ще трябва да вземеш още поне двамина — възрази Клод. — Мястото сигурно е минирано.

Отвърнах му с безсловесно опровержение: знаеш, че съм обмислил това.

— Вие просто бъдете готови да се включите, ако стане нещо. Ако вдигнем шум, искам всички вие, десетимата, да побегнете нагоре по хълма в сгъстена формация и да обградите Канди и мен. Ще охраняваме Мадеро. Пускаме димна завеса и се насочваме направо към долината ето тук, а сетне има едно малко възвишение, откъдето ще дойдат да ни вдигнат.

— Хайде — рекох и в следващия миг всички дванайсетима вече падахме бързо в студената нощ. Озовахме се на петдесет метра разстояние един от другиго, след минута черните парашути се отвориха и се зареяхме невидими над нивата с кафеени дръвчета, всъщност храсти; дори човек с нормален ръст трудно би се скрил сред тях. Това бе пресметнат риск. Ако се бяхме приземили по-близо до града, в същинската гора, щяхме да вдигнем голям шум.

Лесно бе да се прицелиш между равните редове. Потънах до колене в меката, влажна почва. Парашутите се откачиха, свиха се и се навиха на стегнати рула, които после тихичко се стопиха в твърди тухлички. Сигурно щяха да ги употребят сетне за част от градеж или ограда.

Всички се придвижиха безшумно до гората и се прикриха, докато Канди и аз поехме нагоре по хълма, криволичейки между дърветата, по-далеч от храсталака.

— Куче — каза тя и мигновено застинахме на място. От мястото си малко зад нея не можех да го видя, но чрез нейните сензори подуших козината и дъха му, сетне видях размазания му образ на инфрачервения визьор. То се разбуди, чух началото на изръмжаване, което свърши с пльокването на забилата се упойваща стреличка. Беше с човешка доза; надявах се, че няма да го убие.

Веднага след кучето започваше грижливо окосената ливада зад дома на Мадеро. В кухнята светеше — лош късмет. Когато се приземявахме, къщата бе тъмна.

През затворения прозорец Канди и аз чувахме само два гласа. Разговорът беше прекалено бърз и със силен акцент, за да можем да го проследим, но тонът бе ясен — сеньора Мадеро и някакъв мъж бяха разтревожени и си шепнеха нещо.

Очакват гости, помисли си Канди.

Хайде, помислих си аз. С четири крачки Канди вече беше до прозореца, а аз — до задната врата. Тя строши с една ръка прозореца и с другата изстреля две стрелички. Аз изкъртих вратата от пантите и се озовах под дъжд от куршуми.

Двама души с автомати. Приспах ги и пристъпих към кухнята. Алармената система изви три пъти, преди да намеря цъкащото реле и да го изтръгна от стената.

Двама души, не, трима души тичаха надолу по стълбите. Димни и ГП, помислих за себе си и за Канди и пуснах две гранати в коридора. Използването на ГП — газ, предизвикващ повръщане, беше малко рисковано, тъй като „плячката“ ни бе в безсъзнание и не биваше да допуснем да го вдиша и да се задуши в собствения си бълвоч. Но тъй или иначе трябваше да действаме бързо.

Двамина се бяха отпуснали върху кухненската маса. На стената имаше разпределително табло; размазах го и всичко потъна в мрак, само Канди и аз виждахме яркочервени фигури в тъмночервена кухня.

Вдигнах Мадеро и другаря й и се запътих обратно към коридора. Но освен звуците на повдигане и повръщане дочух и изщракването на смазаните метални части на зареждано оръжие, след което изщрака и предпазителят. Прехвърлих изображението на Канди, тя протегна ръка през прозореца и събори половината стена. Покривът увисна с изскърцване и след това рухна с оглушителен трясък, но в този момент аз вече бях в задния двор с двамата си „гости“. Пуснах мъжа и взех Мадеро на ръце като бебе.

— Изчакай останалите — рекох излишно на глас.

Чухме как хора от градчето тичаха по чакълестия път към къщата, но нашите бяха по-бързи.

Десет черни великана изскочиха изведнъж от гората зад нас. Дим тук, и там, и там, помислих си. Белият дим се заиздига и ни обгърна, превърна се в непрозрачна ослепителна стена под прожекторите ни. Обърнах се с гръб към нея, за да защитя Мадеро от огъня напосоки, който блъвваха оръжия, лазери и сачмени пушки. Всички — ГП, и се разделете на две! Единайсет контейнера с газ, предизвикващ повръщане, изпльокаха едновременно; аз вече тичах в гората. Куршуми свистяха и бръмчаха напосоки над главите ни. Докато бягах, проверих пулса и дишането й — бяха нормални за обстоятелствата; потърсих стреличката в тила й. Беше паднала и кървенето бе спряло.

Остави ли бележката?

Канди си помисли: Да, на масата е, някъде под съборения покрив. Разполагахме с официално нареждане за задържането на сеньора Мадеро. То и стотина песос щяха да са достатъчни за чаша кафе, ако въобще успеехме да се изнесем.

Вече извън гората можех да тичам по-бързо. Беше ободрително да прескачаш редовете ниски кафеени храсти, макар че с някаква частица от съзнанието си винаги знаех, че лежа неподвижен в бронирана пластмасова черупка на сто мили разстояние. Чувах другите да бягат току зад мен; докато изкачвах хълма към мястото за евакуиране, чух и приглушеното съскане и прищракване на приближаващите вертолет и летящ голем.

Когато сме само ние, големите, ни вземат на скорост; просто вдигаме ръце и сграбчваме коша, който прелетява над нас. Но за вдигането на жив човек трябва да приземят вертолета, ето защо имаше и двамина летящи големи за ескорт.

Изкачих се на върха на хълма и излъчих сигнала, от вертолета ми отговориха. Останалата част от взвода дотича по двама, по трима. Дойде ми на ум, че би трябвало да извикам два ’коптера; единият да вземе останалите единайсет по обичайния начин. Опасно бе всички да се изправим на откритото дори за кратко, тъй като шумът на вертолета привлича вниманието.

Като че в отговор на опасенията ми една мина избухна на петдесет метра вляво от мен — оранжева светкавица и приглушен тътен. Включих се към голема във вертолета и долових кратък спор с командването. Някой искаше да оставим тялото и да извършим рутинното евакуиране. Когато големът се появи на хоризонта, избухна втора мина, може би на десетина метра зад мен, и тогава получихме променената заповед: да се подредим за рутинна евакуация, вертолетът ще прелети с възможно най-ниска скорост.

Подредихме се в колона по един с вдигнати леви ръце; разполагах с една секунда да реша дали да държа Мадеро здраво или по-хлабаво. Избрах първото и повечето от останалите се съгласиха с мен, което може би беше погрешно.

Кошът ни загреба с импулсен удар със сила от може би петнайсет или двайсет. Това е нищо за един голем, но както разбрахме по-късно, на жената й струваше четири строшени ребра. Тя дойде на себе си с писък, когато две избухнали мини попаднаха достатъчно близо, за да направят пробойна на вертолета и да повредят Клод и Карин. Мадеро не беше улучена от шрапнел, но се бе озовала на десетина метра над земята и се издигаше бързо, бореше се здравата, удряше ме и пищеше, гърчеше тяло, за да се освободи. Единственото, което можех да сторя, бе да я стисна по-здраво, но ръката ми я бе приковала точно под гърдите и се боях да стисна прекалено силно.

Тя изведнъж се отпусна — или припадна, или бе мъртва. Не можех да проверя пулса и дишането й, но и бездруго не можех да направя нищо, освен да не я изпускам.

След няколко минути кацнахме на гол хълм. Дадох потвърждение, че тя още диша. Внесох я във вертолета и я привързах на носилка, която бе прикрепена за борда. Командването попита дали са й сложени белезници, което ми се видя забавно; но тази жена беше истински, убеден борец. Ако дойдеше на себе си и разбереше, че се намира във вражески вертолет, щеше да скочи навън или щеше да се опита по друг начин да свърши със себе си.

Бунтовниците си разправяха ужасяващи истории за това, какво правим с пленниците, за да ги накараме да проговорят.

Но защо да изтезаваш някого, след като е напълно достатъчно да го упоиш, да му пробиеш дупка в черепа и да инсталираш жак? Така тя няма да може да излъже.

Международните закони, разбира се, не са много ясни по този въпрос. Нгуми го наричаха нарушаване на основните човешки права; ние го именувахме хуманно разпитване. Фактът, че един на всеки десетима или умира, или умира мозъкът му, изяснява за мен напълно моралния аспект на проблема. Но в крайна сметка го вършим само с пленници, които не искат да сътрудничат.

Намерих ролка скоч и привързах китките й, сетне обвих гърдите и коленете й, като я приковах към носилката.

Тя дойде на себе си, докато привързвах коленете й.

— Вие сте чудовища — рече тя на ясен английски.

— Стигаме дотам по естествен път, сеньора. Заченати сме от мъж и жена.

— Чудовище и философ.

Вертолетът изрева отново и отскочихме от хълма. Получих предупреждение за излитането частица от секундата по-рано, затова имах възможността да се стегна. Беше неочаквано, но логично; макар че разлика можеше да има за мен дали вися отвън, или съм вътре в машината?

След минута се установихме на постоянен, по-кротък курс.

— Да ви донеса ли вода?

— Моля ви. И някакво болкоуспокояващо.

Отзад имаше тоалетна с чешмичка за питейна вода и малки хартиени чашки. Донесох й две и ги поднесох към устните й.

— Боя се, че няма да има болкоуспокоителни, докато не кацнем.

Можех да я приспя с още една доза транквилизатор, но това щеше да усложни състоянието й от медицинска гледна точка.

— Къде ви боли?

— Гърдите. Гърдите и вратът. Не можете ли да махнете този проклет скоч? Нямам намерение да ходя където и да е.

Получих разрешение от командването и в ръката ми се появи трийсетсантиметров щик, остър като бръснач. Тя се сви, доколкото й позволяваше скочът, с който бе привързана.

— Просто един нож — рекох и срязах лентата през гърдите и коленете й. Помогнах й да седне. Попитах пилотиращата и тя потвърди, че жената очевидно не е въоръжена, затова освободих ръцете и краката й.

— Мога ли да отида до тоалетната?

— Разбира се.

Когато се изправи, тя се преви на две от болка, държеше се за хълбока.

— Ето там.

И аз не можех да се изправя в цял ръст в двуметровия товарен отсек, тъй че се затътрихме към опашката — превит на две великан, който подкрепя превито на две джудже. Помогнах й за колана и панталона.

— Моля ви, бъдете джентълмен — рече тя.

Обърнах се с гръб, но, естествено, още можех да я виждам.

— Не мога да бъда джентълмен — казах. — Аз съм едновременно пет мъже и пет жени, които работят заедно.

— Значи е вярно? Че карате и жените да се бият?

— А вие не се ли биете, сеньора?

— Аз защитавам земята и народа си.

Ако не я бях наблюдавал, можех да разбера погрешно емоцията, с която бе пропит тонът й. Видях как ръката й се стрелва към джоба на гърдите и сграбчих китката й, преди да успее да я вдигне до устата си.

— Това няма да помогне — рекох. — Ще ви съживим и ще се чувствате още по-зле.

— Вие убивате хората и, когато това ви харесва, ги връщате от смъртта. Но вие не сте чудовища.

Пъхнах таблетката в джоба на панталона си и се вгледах внимателно в нея.

— Ако бяхме чудовища, щяхме да ги върнем към живота, да изтръгнем необходимата ни информация и отново да ги убием.

— Но не го правите.

— Държим повече от осем хиляди от вашите хора като пленници, които ще бъдат репатрирани след войната. Щеше да е по-лесно да ги убием, нали?

— Концентрационни лагери.

Тя се изправи, вдигна панталона си, после седна отново.

— Доста тенденциозно определение. Има лагери, където са събрани военнопленниците от Коста Рика. С представители на ООН и на Червения кръст, които съблюдават да не бъдат малтретирани. В което ще се убедите с очите си.

Не ми се случва често да защитавам политиката на Съглашението. Но ми беше интересно да видя една фанатична в действие.

— Трябва да доживея дотогава.

— Ако го желаете, ще стане. Не знам колко още отровни таблетки имате.

Свързах се чрез летеца и получих включване на речеви анализатор.

— Това бе единствената — отвърна тя според очакванията ми, а анализаторът информира, че казва истината. — Тъй че ще бъда една от военнопленничките ви.

— Вероятно. Освен ако не сме допуснали грешка при идентифицирането.

— Никога не съм стреляла. Не съм убила никого.

— Същото се отнася и за моя командир. Тя има научна степен по военна теория и кибернетични комуникации, но никога не е била войник.

— Ала на практика е убивала хора. Мнозина от нас.

— А ти си участвала в планирането на нападението против Портобело. По същата логика си убила мои приятели.

— Не, не съм — отвърна тя. Бързо, напрегнато, излъга.

— Уби ги, докато бях близко свързан с техните умове. Някои от тях умряха в ужасни мъки.

— Не. Не.

— Не си прави труда да ме лъжеш. Нали не си забравила, че мога да връщам хората от смъртта? Бих могъл да унищожа селото ви с една мисъл. Тъй че мога да разбера и кога лъжец.

Тя замълча за миг, обмисляше думите ми. Би трябвало да знае за речевите анализатори.

— Аз съм кметица на Сан Игнасио. Ще последва реакция.

— Не и законна. Разполагаме с писмена заповед за задържането ти, подписана от губернатора на провинцията ви.

Тя се изплю.

— Пепе Ано.

Името му беше Пелипианочио, италианец, но на нейния испански прозвуча като Джо Задника.

— Разбирам, че бунтовниците не го обичат. Но той е един от вас.

— Той наследи кафеена плантация от чичо си, но е толкова калпав фермер, че не може да отгледа и репичка. Вие купихте земята му, вие купихте самия него.

Тя вярваше, че това е истината и навярно беше така.

— Не сме го принуждавали със сила — рекох налучквайки. Не знаех кой знае колко за историята на градчето или провинцията. — Не дойде ли той сам при нас? И обяви сам, че…

— О, наистина. Като огладняло псе, което ще завърти опашка пред всеки, който му предложи кокал.

— В интерес на истината, сеньора, нас не ни питат. Вашите войници питат ли ги, преди да им отдадат заповеди?

— Ние… Не знам нищо по тези въпроси.

Това изявление ме накара да бъда нащрек. Тя добре знаеше, че техните войници наистина участват в процеса на вземане на решения. От това страдаше ефикасността им, но пък то придаваше известна логика на наименованието им — Демократична армия на народа.

Вертолетът неочаквано се наклони наляво, после надясно и набра скорост. Протегнах ръка и й помогнах да не падне.

— Ракета — рекох, бях включен към летеца.

— Жалко, че не улучи.

— Вие сте единственото живо същество на борда, сеньора. Всички останали се намираме на безопасно място в Портобело.

Тя се усмихна на думите ми.

— Не е чак толкова безопасно, мисля. Не е ли това причината за моето малко отвличане?