Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Мендес, в цялото достолепие на собствената си черна униформа, дойде с мен да посрещне Джеферсън. Той се изправи бавно, когато влязохме в овехтялото фоайе и остави на масата брой от „Рийдърс дайджест“, стар почти на половината на възрастта му.

— Отец Мендес — полковник Джеферсън — представих ги аз. — Доста труд си си дал, за да ме намериш.

— Не — рече той, — по-трудно бе да се добера дотук; компютърът те намери за няколко секунди.

— До Фарго.

— Знаех, че ще вземеш велосипед. На летището има само един пункт, където можеш да го сториш, и си оставил адреса.

— Възползвал си се от служебното си положение.

— То не касае цивилните. Показах им картата си и им казах, че съм твой лекар. Което не е лъжа.

— Сега съм добре. Можеш да си вървиш.

Той се засмя.

— Грешиш и за двете. Можем ли да поседнем?

— Имаме такова място — каза Мендес. — Последвайте ме.

— Какво „място“? — попита Джеферсън.

— Място, където можем да поседнем.

Те се спогледаха за миг и Джеферсън кимна.

Третата врата по коридора беше без табела. В нея имаше махагонова маса за заседания с прекалено меки кресла и автобар.

— Нещо за пиене?

Джеферсън и аз пожелахме вода и вино; Мендес поиска ябълков сок. Автоматичният сервитьор донесе поръчката ни, докато сядахме.

— Съществува ли начин, по който можем да си бъдем взаимно от полза? — рече Мендес и скръсти ръце на шкембенцето си.

— Има някои неща, върху които сержант Клас би могъл да хвърли известна светлина. — Вторачи се в мен за миг. — Най-неочаквано бях произведен в пълен полковник и получих заповед за преместване във Форт Пауъл. Никой в бригадата не знаеше нищо за това; заповедите идваха от Вашингтон, от някаква Група за предиолоциране на медицинския персонал.

— Това лошо ли е? — попита Мендес.

— Не. Благодарен съм. Никога не са ми харесвали Тексас и назначението ми в Портобело, а този ход ме връща в района, където съм израсъл. Още съм по средата на преместването, нанасям се. Но вчера прегледах календара със задачите си и се появи твоето име. Трябваше да се включа към теб и да видя как са ти подействали антидепресантите.

— Добре действат. Нима пътуваш хиляди мили, за да прегледаш всичките си стари пациенти?

— Разбира се, че не. Но набрах досието ти от чисто любопитство, почти машинално — и какво да видя? Няма сведения за това, че си опитал да се самоубиеш. И както се вижда, си получил нови заповеди. Утвърдени от същия генерал-майор във Вашингтон, който е издал и моите заповеди. Ала ти не си част от Групата за предислоциране на медицинския персонал; ти си включен в програма за обучение за включване в командните структури. Един войник, който искаше да се самоубие, защото е убил някого. Интересно. Затова те проследих дотук. Почивен дом за стари войници, които не са толкова стари, а някои от тях не са и войници.

— Значи искате да загубите чина си — рече Мендес — и да се върнете в Тексас? В Портобело?

— Съвсем не. Ще рискувам да ви кажа следното: не съм тръгнал по официалните канали. Не искам да клатя лодката. — Той посочи към мен. — Но аз имам тук един пациент и една загадка, която бих искал да разгадая.

— Пациентът е добре — рекох. — Загадката е нещо, в което не би пожелал да се замесваш.

Последва дълго, тежко мълчание.

— Известно е къде се намирам.

— Нямаме намерение да ви заплашваме или да ви плашим — каза Мендес. — Но няма как да получите правото на достъп, та да ви се разясни това. По тази причина Джулиан не може да ви позволи да се включите към него.

— Имам достъп до свръхсекретно равнище.

— Знам. — Мендес се наведе напред и рече тихо: — Името на бившата ви жена е Юдора, имате две деца — Паш, който е в медицинския институт в Охайо, и Роджър, който е в танцова трупа в Ню Орлиънс. Роден сте на 5 март 1990 г. и кръвната ви група е нула-отрицателна. Искате ли да научите и името на кучето си?

— Не ме плашите с това.

— Опитвам се да комуникирам с вас.

— Но вие дори не сте военен. Никой тук не е, освен сержант Клас.

— Това би трябвало да ви говори нещо. Имате достъп до свръхсекретно равнище и все пак моята идентичност е тайна за вас.

Полковникът поклати глава. Облегна се назад и отпи от виното си.

— Имали сте достатъчно време, за да научите всичко това за мен. Не мога да разбера дали сте някакъв супершпионин или просто един от най-добрите шибани артисти, които съм срещал.

— Ако блъфирах, щях да ви заплаша сега. Но вие го знаете и точно затова изрекохте онова, което чухме преди малко.

— А вие пък ме заплашвате, като не ме заплашвате.

Мендес се разсмя.

— Резултатът е изравнен — едно на едно. Признавам си, че съм психиатър.

— Но ви няма в базата данни АМА.

— Вече не.

— Свещеник и психиатър — това е доста странна комбинация. Сигурен съм, че и католическата църква няма да има данни за вас.

— Това е по-трудно да се провери. Ще бъде добре за сътрудничеството ни да не проверявате.

— Нямам причини да си сътруднича с вас. Ако нямате намерение да ме застреляте или да ме хвърлите в някоя тъмница.

— Тъмницата ще изисква твърде много документация — рече Мендес. — Джулиан, ти си се включвал към него. Какво мислиш?

Спомних си една нишка от връзката ни.

— Той е напълно искрен за конфиденциалността лекар-пациент.

— Благодаря ти.

— Тъй че ако напуснете стаята, аз и той можем да говорим като пациент и лекар. Но има един проблем.

— Има наистина — въздъхна Мендес. — Сделка, която може и да не приемете.

— Каква е тя?

— Мозъчна хирургия — рече Мендес.

— Възможно е да научиш какво правим тук — намесих се аз, — но трябва да го направим така, че никой да не го узнае от теб.

— Изтриване на паметта — рече Джеферсън.

— Това няма да е достатъчно — каза Мендес. — Ще трябва да изтрием спомена не само за това пътуване и всичко, свързано с него, но и спомените ви за лечението на Джулиан и за хората, които го познават. А това е твърде обширен участък от паметта.

— Онова, което ще трябва да сторим — рекох, — е да извадим жака ти и да прекъснем всички неврални връзки. Съгласен ли си да се откажеш от жака завинаги, за да научиш една тайна?

— Жакът е от жизнено значение за професията ми — отвърна той. — Свикнал съм с него, ще се чувствам непълноценен без жак. За тайната на Вселената — може би. Но не и заради тайната на „Дома на Свети Вартоломей“.

Някой почука на вратата и Мендес го покани да влезе. Беше Марк Лобел, който държеше подложка за писане до гърдите си.

— Може ли да разменя две думи с теб, отче Мендес?

След като Мендес излезе, Джеферсън се наведе към мен.

— По своя воля ли си тук? — попита. — Някой да те е принуждавал?

— Никой.

— Мисли за самоубийство?

— Нищо не би могло да е по-далеч от ума ми.

Възможността още си я имаше, но исках да видя как ще свърши всичко това. Ако Вселената престанеше да съществува, тя щеше и бездруго да ме отнесе със себе си.

Подозирах, че това е отношението на човек, решен на самоубийство и че тази мисъл би могла да се изпише и на лицето ми.

— Нещо обаче те безпокои — рече Джеферсън.

— Кога за последен път си срещал някого, който не се безпокои от нищо?

Мендес се върна с подложката за писане в ръце. Ключалката на вратата изщрака зад гърба му.

— Интересно. — Той поиска кафе от бара и седна. — Взели сте едномесечен отпуск, полковник.

— Разбира се, за преместването.

— Ще ви очакват да се върнете… кога, след ден, два?

— Скоро.

— Кой ще ви чака? Не сте женен и не живеете с никого.

— Приятели. Колеги.

— То се знае.

Мендес подаде подложката на Джеферсън.

Той погледна най-горния лист, сетне и втория под него.

— Не можете да направите това. Как бихте могли да го направите?

Не можех да прочета какво пишеше на листите, но бяха някакви подписани заповеди.

— Разбира се, че мога. Що се отнася до въпроса как… — Той сви рамене. — Вярата може да премества планини.

— За какво става дума? Командирован съм тук за три седмици. Отпускът ми е прекъснат. Какво, по дяволите, става?

— Трябваше да вземем решение, докато сте още в сградата. Поканен сте да вземете участие в нашия малък проект тук.

— Отклонявам предложението. — Той хвърли подложката на масата и се изправи. — Пуснете ме да си вървя оттук.

— Веднага щом получим възможността да поговорим, ще сте свободен да си вървите или да останете. — Мендес отвори капака на вградена в масата кутия и разви кабелите на червен и на зелен жак. — Еднопосочна връзка.

В никакъв случай! Но можете да ме накарате насила да се включа с вас.

— Това наистина е вярно. — Мендес ме погледна многозначително. — Не бих могъл да сторя нещо подобно.

— Аз бих могъл — рекох и извадих ножа от джоба си. Натиснах копчето, лезвието изскочи и започна тихичко да бръмчи, нажежено.

— Нима ме заплашваш с оръжие? Сержант!?

— Не, полковник. — Вдигнах острието към шията си и погледнах часовника си. — Ако до трийсет секунди не се включиш, ще се наложи да видиш как си прерязвам гърлото.

Той едва преглътна.

— Блъфираш.

— Не, не блъфирам. — Ръката ми затрепери. — Предполагам, че и друг път твои пациенти са умирали.

— Какво, по дяволите, е толкова важно в тая работа?

— Включи се и разбери. — Не го гледах. — Петнайсет секунди.

— Той ще го направи, знаете ли? — рече Мендес. — Аз съм се включвал с него. Смъртта му ще тежи на съвестта ви.

Джеферсън поклати глава и се върна до масата.

— Не съм убеден в тая работа. Но, изглежда, попаднах в капана ви.

Седна и мушна жака.

Изключих ножа. Мисля, че блъфирах.

Да наблюдаваш включени хора е толкова безинтересно, колкото да гледаш хора, които спят. Нямаше нищо за четене в стаята, но имаше подложка за писане и писалка, тъй че надрасках писмо на Амелия, в което й съобщавах в общи линии какво става. След около десет минути двамата започнаха да кимат в синхрон, затова набързо приключих с писмото, кодирах го и го изпратих.

Джеферсън се изключи и скри лице в шепите си. Мендес също се изключи и се взря в него.

— Доста е много за асимилиране наведнъж — рече той. — Но аз наистина не знаех къде да спра.

— Правилно постъпи — рече приглушено Джеферсън. — Трябва да възприема всичко. — Облегна се назад и въздъхна. — Сега, разбира се, трябва да се включа с Двайсетицата.

— На наша страна ли си? — попитах.

— Страна… Мисля, че нямате шанс и за петак. Но да, бих искал да участвам.

— Той е по-навит и от теб — рече Мендес.

— Навит, но не и убеден?

— Джулиан — каза Джеферсън, — при цялото ми уважение към прекараните от теб години като механик и към всичкото страдание, през което си преминал, за онова, което си видял… за това, че си убил онова момче… въпреки всичко може би зная повече от теб за войната и за злото, което причинява. Вярно, познанието ми е от втора ръка. — Той избърса потта от челото си с опакото на ръката. — Ала четиринайсетте години, които съм прекарал в усилие да възстановявам живота на войниците, ме правят доста подходящ доброволец за тази армия.

Всъщност не се изненадах особено. Пациентът не получава много нецензурираща обратна информация от терапевта си — връзката прилича повече на едностранна, с известно, контролирано „изтичане“ на мисли и чувства в обратна посока, — но поне знаех колко ненавижда той убийствата, а също и как въздействаха те върху хората, които са ги извършили.