Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Всички ние, механиците, говорим за секса. Със самото включване автоматично се постигат две неща, които нормалните люде преследват в секса и понякога в любовта: емоционалното свързване с другия и проникването, тъй да се каже, във физическите тайни на противоположния пол. Тези неща стават автоматично и моментално, когато си включен, веднага след като пуснат в действие системата. А когато те изключат, това вече е тайнство, което всички сте споделили, и затова се говори за него толкова подробно, колкото и за всичко останало.

Амелия е единственият цивилен човек, с когото съм разговарял обстойно на тази тема. Тя е силно заинтригувана и би опитала, ако имаше възможност. Но би загубила общественото си положение, а може би и много повече.

От осем до десет процента от хората, които преминават през инсталирането, или умират на операционната маса, или, още по-лошо, си тръгват с напълно увредени мозъци. Дори онези, чиято операция по присаждането на жака е сполучлива, са застрашени от увеличена честота на мозъчни и сърдечносъдовите злополуки, включително фатални инсулти и инфаркти. При механиците на големи увеличението е десетократно.

Амелия е в състояние да си позволи операцията — притежава средствата и би могла да прескочи до Мексико сити или до Гуадалахара, да й я направят в някоя от клиниките там; но автоматично ще изгуби положението си: жилище, пенсионно осигуряване, всичко. В повечето трудови договори има „жак-клауза“; поне при всички учени е така. Хора като мен са изключение, защото не сме го направили доброволно, а да бъдат дискриминирани хора, намиращи се вече на военна служба, е противозаконно. Освен това Амелия е твърде възрастна, за да постъпи на военна служба.

Когато се любим, понякога я усещам да гали студения метален диск в основата на черепа ми, сякаш се опитва да проникне там. Не мисля, че го прави съзнателно.

Амелия и аз сме близки от много години; излизали сме заедно дори още от времето, когато бе ръководителка на докторската ми дисертация. Но връзката ни не придоби физически измерения, докато Каролин не умря.

Каролин и аз бяхме включени за първи път по едно и също време; включиха ни във взвода през един и същи ден. Това беше мигновена емоционална връзка, макар че нямахме почти нищо общо помежду си. И двамата бяхме чернокожи южняци (Амелия е бледа бостънчанка от ирландски произход), и двамата — още студенти. Но тя не беше интелектуалка; нейният докторат трябваше да бъде на тема „Творчество и гледане“. Аз никога не гледам куба, а тя не би разпознала едно диференциално уравнение, дори ако то я нападне изотзад и я ухапе по дупето. Нямахме никакво разбирателство на такова равнище, но това изобщо не беше важно.

Изпитахме физическо привличане един към другиго по време на тренировките, през онзи пехотински период, който трябва да преминеш, преди да те напъхат в голема; успявахме да откраднем по няколко минути — три пъти — за прибързан и отчаяно страстен секс. Дори при нормални обстоятелства такова начало би било твърде напрегнато. След това ни включиха и стана нещо, което надхвърли всичко, дето бяхме очаквали и двамата. Сякаш животът беше един голям пъзел и ние най-неочаквано се бяхме сдобили с парченце от него, което никой друг не можеше да открие.

Но когато бяхме включени, не можехме да го подредим. Правехме много любов, говорехме си много, ходехме при аналитици и психотерапевти — но сякаш вършехме едно нещо в клетката и съвсем друго — извън нея.

Говорех с Амелия за това през цялото време, не само защото бяхме приятели, но и защото работехме по един и същи проект, и тя виждаше, че работата ми започва да куца. Не можех да мисля за нищо друго, освен за Каролин, в буквалния смисъл на думата.

Този проблем не успя да се разреши. Каролин умря след внезапен мозъчен удар — при това не вършехме нещо напрегнато, просто чакахме да ни транспортират по въздуха след мисия, в която не се случи нищо особено.

Наложи се да ме хоспитализират за седмица; беше дори по-лошо, отколкото да изгубиш някого, когото си обичал. Беше като да си изгубил част от ума си плюс някой крайник.

Тази седмица Амелия държа ръката ми, а твърде скоро вече бяхме в прегръдките си.

Обикновено не заспивам веднага, след като съм правил любов, но този път го сторих, подир гуляйджийския уикенд и безсънните часове в самолета; бихте си помислили, че на човек, който прекарва една трета от живота си като част от машина, няма да му бъде трудно да пътува с друга машина, но не е така. Струваше ми се, че трябва да съм буден, за да поддържам проклетата машинария във въздуха.

Събуди ме миризма на лук. Закуско-обяд или обяд — каквото и да е. Амелия има слабост към картофите; предполагам, че се дължи на ирландския й произход. Пържеше ги в тиган с лук и чесън. Не беше любимият ми начин на събуждане, но за нея бе обяд. Беше ми казала, че е станала в три, за да работи по някаква серия на полуразпад, от което не излязло нищо. И затова наградата й за работата в неделя бе душ, донякъде буден любовник и пържени картофи.

Намерих ризата си, но не успях да открия панталона, затова се спрях на един от халатите й — не особено хубав. Бяхме еднакви на ръст.

Открих синята си четка за зъби в банята й и използвах странната й паста с дъх на карамфил. Реших да не вземам душ, защото стомахът ми къркореше. Е, нямаше да са овесени ядки и сос, но нямаше и да е отрова.

— Добро утро, светлоочко.

Нищо чудно, че не можах да открия панталона си, тя го бе облякла.

— Да не си мръднала съвсем? — рекох.

— Просто експериментирам. — Тя приближи и ме хвана за раменете. — Изглеждаш убийствено. Направо разкошно.

— Какви експерименти? Какво да облека!

— Дали да облечеш! — Тя изу джинсите ми и ми ги подаде, след което се върна при картофите си само по тениска. — Наистина, вашето поколение е прекалено стеснително.

— О, така ли? — Съблякох халата и я приближих изотзад. — Хайде, сега ще ти покажа моята скромност.

— Това не се брои. — Тя се полуобърна и ме целуна през рамо. — Експериментът бе свързан с дрехите, а не със секса. Сядай, преди някой от нас да се е изгорил.

Настаних се край масичката и се загледах в гърба й. Разбъркваше бавно манджата.

— Не съм много сигурна защо го направих, наистина. Някакъв импулс. Не можах да заспя, а не исках да те разбуждам, като се ровя в дрешника. Докато ставах от леглото, стъпих върху джинсите ти и просто ги обух.

— Не ми обяснявай. Нека си остане една велика перверзна мистерия.

— Ако искаш кафе, знаеш го къде е.

Беше запарила каничка с чай. Аха да поискам една чаша. Но за да не пренатоварвам сутринта с прекалено много мистерии, реших да се придържам към кафето.

— Значи Макро се развежда, а?

Д-р „Мак“ Роман бе декан по изследователската част и титулярният шеф на нашия проект, макар и да не участваше в пряката всекидневна дейност.

— Това е дълбока и мрачна тайна. Не е казал още на никого. Нел ми го пошушна.

Нел Най бе нейна съученичка, която работеше за градските власти.

— А бяха такава хубава двойка. — Тя издаде едно саркастично „ха“ и промуши картофите с лъжицата. — Дали не е замесена друга жена, мъж или роботче?

— Това не се съобщава в официалните документи. Но се разделят тази седмица, а аз трябва да се срещна с него утре, преди да се явя пред бюджетния отдел. Ще бъде по-разсеян от всякога. — Тя разпредели картофите в две чинии и ги донесе. — Значи се занимаваше с взривяването на камиони?

— Всъщност си лежах в клетка и се въртях. — Тя ме подкани с махване на ръката да съкратя обясненията си. — Нищо особено. Нямаше шофьори или пътници. Само два „умника“.

— Умници ли?

— „Умни защитни единици“, да, но с твърде нисък праг на интелигентност. Това са просто оръдия на платформи с известна степен на автономност. Доста ефикасни са против обикновена пехота, конвенционална артилерия и въздушно прикритие. Не знам какво правеха в нашата ОЗ.

— Това какво е, кръвна група ли? — попита тя, като отпиваше от чая си.

— Извинявай. ОЗ е оперативна зона. Имах предвид, че един летящ голем можеше да ги ликвидира с обикновен бръснещ полет.

— И защо не използваха въпросния летящ голем? Вместо да рискуват да повредят вашите скъпи бронирани скелети?

— А, казаха, че искали товарът да бъде анализиран, което си беше чиста глупост. Освен храната и мунициите вътре имаше само няколко слънчеви батерии и резервни платки за полевите машини. Сега знаем, че използват „Мицубиши“. Но ако купуват нещо от „Римкорп“, ние автоматично получаваме копия от фактурите. Тъй че, сигурен съм, това не е било голяма изненада за началството.

— Тогава защо ви изпратиха?

— Никой не го каза официално, но по вертикалната си жак-връзка получих внушението, че са искали да изпробват Сам — Саманта.

— Тя беше онази, чиято приятелка…?

— Беше пребита и изнасилена, да. Не се справи много добре.

— Как би могла да се справи!

— Не знам. Сам е доста корава. Но не беше и наполовина в час.

— Ще си изпати ли от това? Ако я освободят поради психични причини?

— Не обичат да го правят, освен ако има същинско мозъчно увреждане. Или ще го „открият“, или ще я минат по член 12. — Станах да си взема малко кетчуп за картофите. — Може и да не е чак толкова кофти, колкото се твърди. Никой от ротата не е бил потърпевш от него досега.

— Доколкото си спомням, имаше разследване на Конгреса по тоя въпрос. Беше починал някой с много важни родители.

— Аха, имаше някакви приказки. Не знам дали се стигна до нещо повече от приказките. Член 12 би трябвало да е стена, която не можеш да изкатериш. Инак половината от механиците в армията ще опитат да се отърват по психични причини.

— Което не бива да се допуска толкова лесно.

— Така си мислех и аз. А сега смятам, че по този начин се поддържа балансът. Ако член 12 е твърде лесен за преодоляване, военните ще изгубят онези от нас, които не одобряват извършването на безсмислени убийства. Големите ще се превърнат в корпус от берсеркери[1].

— Хубава картинка.

— Да видиш как изглежда отвътре! Вече ти разказвах за Сковил.

— Няколко пъти.

— Представи си го умножен по двайсет хиляди. Такива като Сковил не осъзнават като проява на насилие убиването посредством големи. Срещат се и в редовната армия — хора, за които противниковите войници просто не са човеци, а съперници в някаква игра. Те са идеални за някои задачи, но за други използването им води до пълен провал.

Трябваше да си призная, че картофите бяха доста вкусни. Няколко дена се бях хранил по баровете — сирене и пържени меса, с чипс вместо със зеленчуци.

— А… този път не ви даваха по куба. — Тя си имаше куб-монитор и следеше по каналите му предаванията за войната, в които се появяваше и моята част. — Затова бях сигурна, че си прекарвате скучно и в безопасност.

— Ще измислим ли нещо вълнуващо за днес?

— Ти измисли. — Тя взе чиниите и ги отнесе в мивката. — Аз трябва да се върна в лабораторията за половин ден.

— Да ти помогна с нещо?

— Работата не може да се ускори. Трябва да се форматират известно количество данни за актуализирането на проекта „Юпитер“. — Тя сортира чиниите в съдомиячката. — Защо не си доспиш, а довечера ще измислим нещо.

Предложението ми се видя привлекателно. Изключих телефона, в случай че някой поиска да ме обезпокои в неделя сутрин, и се върнах в разхвърляното й легло.

Бележки

[1] По въпроса за берсеркерите — виж книги 002. 007 и 026 от Библиотека „Фантастика“ на ИК „Офир“. — Б.ред.