Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Джулиан бе свикнал да бъде включен към десетима души едновременно, но понякога това бе напрегнато и смущаващо, дори с хора, с които вече си се сближил. Той не знаеше какво всъщност да очаква, като се сближи с петнайсетима мъже и жени, които изобщо не познаваше, и които бяха свързани с жакове от двайсет години. Това щеше противникова територия, въпреки миротворческите трансформации, изпълнени от Марти. Джулиан бе използвал хоризонталната си връзка за слаби контакти, с други взводове и тогава винаги му се струваше, че се намесва в нечий семеен спор.

Осмина бяха бивши механици, или поне — прамеханици. Той се вълнуваше повече за другите — убийци и насилници. Бяха му и по-интересни.

Може би щяха да го понаучат как да живее със спомените си.

В Голямата зала имаше кръгла маса, която заобикаляше холографска окръжност.

— Повечето се събираме тук за новините — рече Мендес. — Филми, концерти, пиеси. Много е забавно да надзърнеш от всички различни гледни точки.

Джулиан не бе твърде сигурен в това. Със своя взвод той бе размишлявал за множество бурни моменти, тогава един представяше властно мнение, което разделяше десетимата на два дърлещи се лагера. Необходима бе едва секунда, да се започне, и понякога цял час, за да се разберат.

Стените бяха с тъмна махагонова ламперия, а масата и столовете — от добре обработен смърч. Носеше се съвсем лек мирис на безир и на полировка. В средата холограмата показваше горска просека и изпъстрени със слънчеви петна диви цветя.

Имаше двайсет места. Мендес предложи стол на Джулиан, сетне седна до него.

— Може би ще поискаш да се включиш първи — рече той, — а останалите да влизат един по един и да се представят.

— Добре.

Джулиан разбра, че всичко това бе репетирано. Вторачи се в цветята и се включи.

Мендес беше първи, махна му с едно безмълвно „здравей“. Връзката беше необичайна, с непозната за него мощност. Беше сепваща, досущ като да видиш морето за първи път — а и то си бе море в буквалния смисъл на думата. Съзнанието на Мендес плуваше в безкрайността на споделените спомени и мисли. А той самият се чувстваше удобно като риба във вода, която си плува невидима в дълбините.

Джулиан се опита да предаде реакциите си на Мендес, заедно с чувството на засилваща се уплаха; не беше сигурен дали ще може да се справи с две такива вселени, да не говорим за петнайсет. Мендес му отвърна, че всъщност става по-лесно с повече хора, след което Камерън се включи, за да го потвърди.

Камерън бе по-стар; единайсет години бе служил като професионален войник, преди да кандидатства за проекта. Постъпил в снайперско училище в Джорджия, бил обучен да убива отдалеч с най-различни оръжия. Най-често използвал „Маузер Ферншийсер“, което можеше да взема хора на прицел иззад ъгъл, дори отвъд хоризонта. Беше убил петдесет и двамина, изпитваше тъга за всекиго от тях, както и една огромна болка за хуманността, която бе изгубил с първия си изстрел. Помнеше и радостта, която навремето му бяха донесли точните попадения. Беше се сражавал в Колумбия и в Гватемала и машинално направи връзка с дните, прекарани от Джулиан в джунглата, поглъщаше ги и ги интегрираше почти мигновено.

Мендес също бе включен и Джулиан усещаше пряката му връзка с Камерън, как спокойно успява да разбере какво бе получил от новия си контакт войникът. Тази част не бе толкова враждебна, ако се изключи бързината и пълнотата й. И Джулиан започна да разбира защо множествената връзка можеше да стане по-ясна, след като се включат още хора: цялата информация беше вече там, но част от нея сега се фокусираше по-ясно, след като гледната точка на Камерън се съчетаеше с тази на Мендес.

А сега Тайлър. И тя беше от убийците, след като за една година бе затрила безжалостно трима души за пари, за да задоволява пристрастието си към наркотиците. Това бе станало малко преди в Щатите да изчезнат парите в брой; заловили я по време на рутинна проверка, когато се опитвала да емигрира в страна, където имало още хартиени песос и синтетична дрога. Престъпленията й бяха по-стари от Джулиан и макар тя да не отричаше законовата и моралната отговорност за тях, те на практика бяха извършени от друг човек. Наркоманката, която бе примамила трима наркопласьори в леглото си и бе убила и тримата по поръка на боса им — това бе ярка мелодраматична история, досущ като филм, който сте гледали преди час. Що се отнася до мирната половина от живота й, Тайлър бе част от Двайсетицата, както все още се наричаха, макар четирима вече да не бяха между живите; понякога се занимаваше с търговия, разменяше или купуваше стоки в десетки различни страни — и от Съглашението, и от Нгуми. След като разполагаше със собствена наномашина, Двайсетицата можеше да мине и без богатство — но ако машината поискаше чаша празеодим[1], беше добре да имаш под ръка няколко милиона рупии, тъй че Тайлър да може да го купи, без да се налага да прибягва до излишна бумащина.

Останалите се включиха по-бързо, или така му се стори, след като Джулиан преодоля първоначалната необичайност на връзката.

С представянето на всеки от групата се изясни друга част от огромната, но вече не безкрайна структура. След като се включиха всички, океанът заприлича повече на вътрешно море — голямо и сложно, но щателно картирано и приятно за плаване.

И те плаваха заедно — както му се стори, с часове — в едно пътешествие за взаимно изследване. Единственият човек, с когото се бяха свързвали извън Двайсетицата, бе Марти, който бе нещо като кръстник, но далечен, недостъпен, защото той сега се включваше към тях само еднопосочно.

Джулиан беше огромно съкровище от всекидневни подробности. Те бяха петимни за неговите впечатления от Ню Йорк, Вашингтон, Далас — всички градове в страната бяха драстично променени от социалната и технологична революция, Всеобщата държава на благоденствието, която наномашините бяха изковали. Да не говорим за безкрайната война с Нгуми.

Деветимата бивши войници бяха очаровани от онова, в което се бяха превърнали големите. По време на пилотната програма, от която бяха привлечени в експеримента, примитивните машини бяха не повече от вдървени хора с един лазерен пръст. Можеха да вървят, да сядат и да лягат, да отворят врата, ако ключалката е проста. Всички те знаеха от новините на какво са способни новите машини, и всъщност трима от тях бяха донякъде техни фенове. Не можеха да ходят на сбирките на войскарчетата, но следяха действията на частите, включваха се към кристалите и веригите на големите. Това обаче изобщо не можеше да се сравни с двустранното включване към истински механик.

Джулиан беше смутен от техния ентусиазъм, но не можеше да сподели тяхната забавна реакция спрямо собственото му объркване. Това му бе добре познато от преживяното с неговия взвод.

След като свикна с мащабите, голяма част от случващото се му ставаше все по-познато като чувство. Работата не беше само в това, че Двайсетицата бе толкова време заедно; те бяха живели много време. На трийсет и две години Джулиан бе с няколко години по-възрастен от всички във взвода си; а като цяло те имаха почти тристагодишен опит. Общата им възраст надхвърляше хиляда години, голяма част от това време — препрано във взаимни размисли.

Не бяха „групово съзнание“ в буквалния смисъл на понятието, но бяха далеч по-близо до това състояние, отколкото взводът на Джулиан. Те никога не спореха, освен за забавление. Бяха благородни и доволни. Те бяха човечни… но дали бяха наистина хора?

Този въпрос бе заседнал някъде дълбоко в съзнанието на Джулиан от мига, в който Марти му бе разказал за Двайсетицата; може би войната бе неизбежен продукт на човешката природа. Може би, за да се освободим от войната, трябва да станем нещо по-различно от човеци.

Останалите подеха тази негова тревога и рекоха не, ние сме все още човеци във всички по-важни аспекти. Човешката природа наистина се променя и фактът, че сме разработили инструменти да насочваме тази промяна, е част от квинтесенцията на човешкото. И това би трябвало да е почти всеобщо съпътстващо явление на технологичния растеж навсякъде във Вселената; в противен случай нямаше да има Вселена. Освен ако сме единственият технологичен разум във Вселената — посочи Джулиан; засега няма доказателства за противното. Може би нашето собствено съществувание е доказателство, че сме първите създания, развили се дотолкова, че да натиснем отново бутона „Reset“. Все някой трябва да е пръв.

Но може би първият е винаги последен.

Те доловиха надеждата, която Джулиан защитаваше с песимизъм. Ти си далеч по-голям идеалист от нас, изтъкна Тайлър. Повечето от нас са убивали, но никой не е правил опит за самоубийство от разкаяние за стореното.

Съществуваха, разбира се, множество други фактори, които Джулиан нямаше защо да обяснява. Той беше обгърнат от мъдрост и опрощение — и изведнъж почувства, че трябва да излезе!

Дръпна жака и се видя заобиколен и самотен; петнайсетима души се бяха вторачили в дивите цветя. В собствената си обща душа.

Погледна часовника си е бе потресен. Вместо безкрайни часове бяха минали всъщност само дванайсет минути.

Те се изключиха един по един. Мендес изтри чело и направи гримаса.

— Ти се почувства в малцинство.

— Това е част от усещането… численото превъзходство. Но всички вие сте толкова добри в тази работа, че става от само себе си. Почувствах се, не знам, сякаш съм изпуснал контрола върху себе си.

— Ние не сме те манипулирали.

Джулиан поклати глава.

— Знам. Бяхте много внимателни в това отношение. Но въпреки всичко се почувствах така, сякаш съм погълнат. От… от собственото си желание. Не знам колко дълго мога да стоя включен към вас, преди да се превърна в един от вас.

— А това толкова лошо ли ще е? — попита Ели Фрейзър. Тя бе най-младата, почти на възрастта на Амелия, красивата й коса бе преждевременно побеляла.

— Не за мен, струва ми се. Не лично за мен. — Джулиан се вгледа в кротката й хубост и разбра, както всички останали, колко отчаяно го желаеше тя. — Но засега не мога да го направя. Следващият етап от този план изисква да се върна в Портобело с набор от фалшиви спомени и да се инфилтрирам в командния кадър. Не бих могъл да съм толкова… очевидно различен като вас.

— Знаем това — рече тя. — Но би могъл да прекараш още доста време с нас…

— Ели — рече благо Мендес, — устискай проклетите си феромони. Джулиан знае какво е най-добро за него.

— Всъщност не знам. Кой би могъл да знае? Никой не е вършил досега нещо подобно.

— Трябва да внимаваш — каза Ели по начин, който бе едновременно и окуражителен, и предизвикващ гняв: един вид, ние знаем точно какво мислиш и макар да грешиш, ще се съгласим с него.

Марк Лобел — гросмайсторът и убиец на жена си, който не бе включен, за да стои на телефона, изтича шумно по мостчетата и с усилие се спря пред тях.

— Човек в униформа — рече задъхано. — Дошъл е да се види със сержант Клас.

— Кой е? — попита Джулиан.

— Доктор. Полковник Зеймът Джеферсън.

Бележки

[1] Празеодим — рядък лек сребристожълт метал. Използва се в миш-метала и в някои редкоземни катализатори за крекинг на масла. Б.ред.