Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

След като казах, че отивам до пазара, взех такси до предградието Т, сетне — метрото обратно до града. Предпазливостта никога не е излишна.

Промъкнах се по странична уличка в двора на мотела на Амелия. Ели Морган ми отвори вратата.

— Тя спи — рече с полушепот, — но знам, че би искала да я събудя.

Заемаха две съседни стаи с врата помежду им. Влязох и затворих вратата зад гърба си.

Амелия бе топла и отпусната от съня, ухаеше на лавандула от солите за вана, които обичаше.

— Марти ми каза какво се е случило — рече тя. — Сигурно е ужасно, все едно да изгубиш сетивата си.

Не можех да намеря отговор на това. Просто я прегърнах и я задържах така секунда по-дълго.

— Знаеш за жената и за… за Рей — заекна тя.

— Бях там. Говорих с нея.

— Докторът щеше да й инсталира жак.

— Направили са го — високорисково инсталиране. Тя е от „Чукът на Бога“, от същата ядка, в която е и Инграм. — Осведомих я за генерала от Пентагона. — Мисля, че тук не си в безопасност. Никъде в Гуадалахара няма да си в безопасност. Тя ни е проследила от „Сейнт Барт“ до тук с помощта на нискоорбиталните шпионски спътници.

— Значи нашата държава използва спътници да шпионира собствените си граждани?

— Е, спътниците обикалят целия свят. Просто не си дават труда да ги изключват, когато летят над Съединените щати. — В стената бе вградена кафемашина. Докато я нагласях, продължих да говоря. — Не мисля, че този Блейсдел знае къде точно се намираме. В противен случай навярно щяха да ни изпратят екип от командоси, вместо самотна убийца, най-малкото поне щяха да пратят екип, който да й е в помощ.

— Спътникът дали ни е засякъл като отделни индивиди, или е видял само автобуса?

— Автобуса и камиона.

— Значи можем да излезем оттук, да идем на гарата и да се измъкнем къмто някое затънтено местенце в Мексико?

— Не знам. Тя е разполагала с твоя снимка, значи можем да предположим, че Блейсдел ще даде копие от нея и на следващия убиец. Биха могли да подкупят някого и в следващия миг цялата мексиканска полиция вече ще те търси.

— Хубаво е да си търсена жена.

— Може би трябва да се върнеш с мен в Портобело. Да се скриеш в Сграда 31, докато не мине опасността. Марти може да ти изфабрикува съответните заповеди в рамките на два часа.

— Това е добре. — Тя се протегна и се прозя. — Трябват ми само няколко часа, за да продължа с това доказателство. Бих искала и ти да го прегледаш; сетне можем да го изпратим от телефон на летището малко преди да заминем.

— Добре. Ще бъде истинско облекчение да се заема с малко физика, да сменя „обстановката“.

Амелия бе написала добра, сбита обосновка. Добавих една дълга забележка под линия относно пригодността на псевдооператорската теория в този режим на работа.

Освен това прочетох варианта на Ели за популярната преса. Видя ми се неубедителен — в него нямаше математика, — но предположих, че ще е по-добре да се съобразя с опита й и да си държа устата затворена. Ели обаче усети интуитивно загрижеността ми и отбеляза, че да не се използва математика, е все едно да пишеш за религия, без да споменаваш името на Бога, но редакторите смятали, че деветдесет на сто от читателите щели да захвърлят статията още след първото уравнение.

Обадих се на Марти. Той беше в операционната, но един негов асистент ми предаде, че заповедите за Амелия щели да я чакат на входния портал. Освен това ми съобщи новината, която не ме изненада: че лейтенант Търман нямало да е сред хуманизираните. Бяхме се надявали, че мирната умствена околна среда, когато се включи с хора от моя трансформиран взвод, ще елиминира стреса, който предизвикваше мигрените му. Ала не стана — те се появявали по-късно и в по-силна форма. Значи и той като мен трябваше да изчака. За разлика от мен обаче, той бе на практика под домашен арест, тъй като няколкото минути, през които бе включен, бяха достатъчни, за да узнае твърде много.

Очаквах с нетърпение да поговоря с него, тъй като вече отношенията ни не бяха като между чиновник и лакей. Изведнъж се оказа, че имаме много общи неща помежду си — механици по неволя.

Пак изведнъж почувствах, че имам и много повече общи неща с Амелия. Ако се бях сдобил с някакво предимство като компенсация за това, че изгубих способността да се включвам, то бе тъкмо туй: изтрито бе главното препятствие помежду ни. Осакатени и двамата — от моя гледна точка, — но въпреки всичко заедно.

Беше толкова приятно да се работи с нея, просто да си в същата стая с нея, че ми бе трудно да повярвам как предишния ден бях готов да взема хапчето.

Е, аз вече не бях „аз“. Предполагам, че можех да отложа анализирането на това, кой съм всъщност, за след 14 септември. Дотогава моето собствено аз можеше да стане нематериално! Във всеки случай — щях да съм някаква плазма.

Докато Амелия приготвяше малката си чанта, аз се обадих на летището, за да узная номера на полета и да се уверя, че имат телефонни автомати и могат да предават данни на голямо разстояние. Сетне обаче се сетих, че заповедите на Амелия я очакваха в Портобело и можехме да отлетим с военен самолет. Обадих се на летището Д’Орсо и, разбира се, Амелия бе „капитан Блейз Хардинг“. Имаше полет след деветдесет минути — карго голем с достатъчно свободно място, ако нямахме нищо против да седим на пейки.

— Не знам — рече Амелия. — След като съм по-старша по чин, бих могла да седна и в скута ти.

Таксито ни отведе навреме. Амелия разпрати дванайсет копия на обосновката си заедно с лични послания до доверени приятели, сетне пусна копия и по обществените канали — тези от областта на физиката и общите новини. След което хукнахме към самолета.