Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Марти хвърли бомбата, като доведе на закуска приятел. Както винаги на закуска, поглъщахме приготвената от машините храна, когато Марти влезе с някого, когото не можах веднага да позная. Той обаче се усмихна и аз си спомних инкрустирания в предния му зъб диамант.

— Редник Бенио? — Беше един от механиците охранители, подменени от моя стар взвод.

— Самият той, от плът и кръв, серж.

Ръкува се с Амелия, представи й се, сетне седна и си наля чаша кафе.

— Е, каква е историята? — попитах. — Не хвана ли?

— Тцъ — ухили се отново той. — Не хвана две седмици.

— Какво?

— Не са необходими две седмици — рече Марти. — Бенио е хуманизиран, както и всички останали.

— Не разбирам.

— Твоята стабилизаторка Канди беше вратичката! Това бе отговорът на въпроса! Необходими са само два дена, ако се включиш към някого, който вече е хуманизиран.

— Но… защо бяха необходими двете седмици при Джеферсън?

Марти се засмя.

— Не бяха! Той стана един от тях още след първите два дена, но хората не го разбраха, тъй като бе първият — а той бе готов деветдесет процента още от самото начало. Всички, включително и Джеферсън, се бяха съсредоточили върху Инграм, а не върху него самия.

— Ала после вземаш един тип като мен — рече Бенио, — който ненавижда идеята от самото начало, а и не е най-сладкият обект като за начало, но, по дяволите, всички разбраха кога бях трансформиран.

— И наистина ли си трансформиран? — попита Амелия. Той прие сериозно изражение и закима усърдно. — Не изпитващ негодувание, че… вече не си онзи мъж, който беше?

— Трудно е да се обясни. Онова, което съм сега, е човекът, който бях. Но повече съм аз, отколкото бях, схващате ли? — Разпери безпомощно ръце. — Имам предвид, че и за милион години никога не бих открил кой съм всъщност, въпреки че то си е било в мен през цялото време. Трябваше другите да ми го покажат.

Тя се усмихна и поклати тава.

— Звучи ми като религиозно обръщане в друга вяра.

— Донякъде е същото — рекох аз. — При Ели бе същото в буквалния смисъл на думата.

Не трябваше да поменавам Ели; тя помрачня. Сложих ръка върху нейната.

В следващия момент всички вече мълчаха.

— И така — рече Амелия, — как ще се отрази това на графика?

— Ако знаехме, преди да започне цялата работа, това щеше да я ускори значително и, разбира се, то ще стане в дългосрочен план, когато се заемем да променим света. Сега ограничаващият фактор е разписанието на хирурзите. Планираме да приключим с последната група за имплантиране на трийсет и първи. Тъй че до трети август би трябвало цялата сграда да е пълна с трансформанти — от генералите до редниците.

— Ами военнопленниците? — попитах. — Маклоклин не ги трансформира за два дена, нали?

— Пак казвам, ако знаехме само. Той никога не се е включвал с тях по-дълго от няколко часа. Добре ще е да разберем дали това сработва при хиляди хора едновременно.

— Как разбирате дали е едното, или другото? — попита Амелия. — Две седмици, ако всички са „нормални“ хора; два дена, ако един от избраните е с тях през цялото време. Не знаете нищо за междинните стадии.

— Точно така. — Той разтърка очи и на лицето му се изписа гримаса. — И няма време за експерименти. Може да се правят вълнуващи научни изследвания, но, както казахме в „Сейнт Барт“, поне засега не правим наука. — Телефонът му звънна. — Една секунда.

Пипна обицата си, вторачен някъде.

— Добре… Ще ти се обадя. Да.

Поклати глава.

— Неприятности ли? — попитах.

— Може да е нищо, а може да се окаже катастрофално. Изгубили сме готвача си.

Това ме сепна за миг.

— Търман се е самоотлъчил?

— Аха. Минал снощи покрай постовия, веднага след като ти… след като Гаврила умря.

— Нямаме ли представа къде е отишъл?

— Би могъл да е навсякъде по света. Може да е в града и да си живее живота. Ти включва ли се с него, Бенио?

— Тцъ. Но Монтес се включва, а аз съм Монтес през цялото време. Тъй че знам това-онова. Не много, нали разбирате, за главоболието му.

— Имаш ли някакво впечатление от втора ръка за него?

— Просто един мъж. — Разтърка брадата си. — Мисля, че мисленето му е малко повече армейско, отколкото на повечето други. Мисля, че службата някак си му харесваше.

— Но тогава нашата идея не му е допаднала много?

— Не знам. Май не.

Марти погледна часовника си.

— След двайсет минути трябва да бъда в операционната. Ще инсталирам жакове до един, Джулиан, би ли се заел да го издириш?

— Ще сторя каквото мога.

— Бенио, ти се включи с Монтес и всички останали, които са били включени с Търман. Трябва да разберем колко знае.

— Разбира се. — Той се изправи. — Мисля, че Монтес е в игралната зала долу.

Изгледахме го как си тръгва.

— Най-малкото не би могъл да знае кой е генералът.

— Не и Роузър — рече Марти. — Но би могъл да узнае името на шефа на Гаврила — генерал Блейсдел, чрез един от хората му в Гуадалахара. Точно това искам да разбера. — Погледна отново часовника си. — Обадете се на Бенио след около час. И проверете всички полети до Вашингтон.

— Ще направим каквото можем, Марти. Но след като е напуснал Портобело, по дяволите, сигурно има десет хиляди начина да се добере до Вашингтон.

— Да, вярно е. Може би трябва просто да изчакаме и да видим дали няма да пристигне някоя вест от самия Блейсдел.

Точно това щеше да ни се случи.