Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Докато аз и Амелия се обличахме сънени и скатавахме малко дрехи за пътуването, тя ми очерта в общи линии какво трябва да очаквам във Вашингтон. След това вече никак не ми се спеше.

Ако заключенията на Амелия относно теорията на Питър Бланкъншип се окажеха верни, проектът „Юпитер“ трябваше да бъде прекратен. Той можеше да разруши буквално всичко: Земята, Слънчевата система, накрая и самата Вселена. Той щеше да пресъздаде отново „Диаспората“, „Големия взрив“ — началото на всичко.

Юпитер и спътниците му щяха да изчезнат за част от секундата; Земята и Слънцето щяха да имат на разположение няколко десетки минути. След това разрастващият се балон от частици и енергия щеше да погълне всички звезди в галактиката, а после щеше да продължи по пътя си: да ликвидира всичко останало.

Един от космологичните аспекти, които проектът „Юпитер“ трябваше да тества, бе теорията на „ускорената вселена“. Той се предъвкваше от сто години насам и оцеляваше въпреки липсата на елегантност и преобладаващия скептицизъм относно ад-хокността му, защото модел подир модел теорията изглеждаше необходима, за да обясни какво се е случило в най-късия отрязък от време след съзиданието — 10-35 от секундата.

Най-просто казано, през този период или трябва да увеличите временно скоростта на светлината, или да направите времето гъвкаво. По различни причини по-вероятното обяснение винаги е било гъвкавостта на времето.

Всичко това е станало, когато Вселената е била съвсем малка, пораснала от ВВ до размера на малко грахово зърно.

В таксито до летището и по време на полета Амелия спа, докато аз прегледах бегло работните уравнения и се опитах да атакувам метода й, като използвах псевдооператорската теория. Псевдооператорската теория бе толкова нова, че никога досега не бях я прилагал към някакъв практически проблем; Амелия само бе чувала за нея. Трябваше да поговоря с някои хора за приложението й, а и за да я приложа както трябва, се нуждаех от по-мощен компютър от преносимия ми ноутбук.

(Но да предположим, че наистина докажех, че те грешат и проектът „Юпитер“ продължи, а после се окаже, че аз и новата ми технология сме в грешка. Човек, който не би могъл да преживее убийството на едного, да свърши с унищожаването на целия живот, навсякъде!)

Опасността се състоеше в това, че проектът „Юпитер“ предвиждаше да се фокусира огромна енергия в обем, много по-малък от този на ВВ. Питър и Амелия смятаха, че това ще пресъздаде в обратна посока онази среда, която е характеризирала Вселената, когато тя е била толкова малка и, за безкрайно малка частица от секундата по-късно, ще създаде миниатюрна ускорена вселена, а после и нова Диаспора. Бе трудно да се възприеме, че нещо, което ще се случи в толкова малко пространство, ще доведе до края на света. На Вселената.

Естествено единственият начин да се провери това, бе да се осъществи експериментът. Все едно да заредиш револвера и да го изпробваш, като лапнеш дулото и дръпнеш спусъка.

Мислех си за тази метафора, докато въвеждах данните на оператора в самолета, без да информирам Амелия. Хрумна ми, че човек, който наскоро се бе опитал да се самоубие, не бе най-добрата компания за подобно начинание.

Защото Вселената загива, когато ти умреш. Независимо поради какви причини.

Когато кацнахме във Вашингтон, Амелия още спеше, опряла глава на прозорчето, не я събудиха и промените във вибрациите на машината. Лекичко я побутнах да става и взех двете ни чанти. Тя не възрази да нося и нейната — доказателство за това колко бе уморена.

Купих пакетче стимуланти от щанда на летището, докато Амелия звънеше, за да провери дали Питър е вече на крак. Както и предполагаше, беше буден и ни бе изпреварил със стимулантите, затова си лепнахме по един зад ушите и докато стигнем метрото, вече бяхме съвсем будни. Страхотно нещо са тези ускорители, стига да не прекалиш с тях. Попитах я й тя потвърди, че Питър се поддържал изцяло с тях.

Е, щом си се заел с мисията да спасиш света, какво значение има лишаването от сън? И Амелия ги употребяваше доста, но вземаше и приспивателни, за да си осигури три-четири часа сън на ден. Ако не го правиш, рано или късно ще изгориш като метеорит. Питър се нуждаеше от абсолютен, железен довод, за да си позволи да поспи, и знаеше, че ще си плати за това.

Амелия му бе казала, че съм „болен“, но без да влиза в подробности. Предложих да се придържаме към версията хранително отравяне. Алкохолът също е храна донякъде.

Той обаче изобщо не попита. Интересът му към хората започваше и свършваше с тяхната полезност за Проблема. Моята „акредитация“ се състоеше в това, че можеха да ми се доверят да си държа устата затворена и че изучавах новата система на анализ.

Той ни посрещна на вратата, ръкува се със студената си лепкава длан и се вторачи в мен с пронизващите си (дължеше се на стимуланта) зеници. След като ни въведе в кабинета си, ни посочи с ръка към непобутнатия поднос със студено месо и сирене, които изглеждаха достатъчно стари, за да получи човек истинско хранително отравяне.

Кабинетът му бе позната гледка — бъркотия от хартии, уреди за четене и книги. Имаше пулт с голям двоен екран. Единият екран показваше съвсем обикновен анализ по Хамилтън, а другият — матрица (всъщност видимата част на хиперматрица), изпълнена с числа. Всеки запознат с космологията, би могъл да я дешифрира; в най-общи линии това бе схема на различните аспекти на правселената на възраст от нула до десет хиляди секунди.

Посочи екрана.

— Виж… можеш ли да разбереш първите три реда?

— Да — отвърнах и замълчах достатъчно време, за да преценя чувството му за хумор: нулево. — Първата е възрастта на Вселената на десета степен. Втората е температурата. Третата е радиусът. Оставили сте нулевия ред.

— Който е без значение.

— Стига човек да знае, че съществува. Питър… мога ли да те наричам…

— Питър. Джулиан. — Той потърка дву- или тридневната четина на брадата си. — Блейз, нека те въведа в развитието на нещата, преди да ми разкажеш за Киото. Джулиан, запознай се с матрицата. Докосни левия край на редицата, ако имаш някакви въпроси за променливата.

— Спал ли си изобщо? — попита Амелия.

Той погледна часовника си.

— Кога замина? Преди три дена ли? Тогава значи малко съм поспал. Нямам нужда от сън.

Той излезе от стаята.

— Дори да е спал един час — рекох, — пак ще се чувства зле.

Тя поклати глава.

— Разбираемо е. Готов ли си за това? Той е истински робовладелец.

Пощипнах се по чернокожата ръка.

— Аз си го нося по наследство.

Подходът ми към Проблема бе толкова стар, колкото следаристотеловата физика. Първо щях да взема първоначалните му условия и като пренебрегна анализа по Хамилтън, щях да проверя дали псевдооператорската теория ще стигне до същите заключения. Ако това станеше, следващото нещо, а може би единственото нещо, за което можехме да се безпокоим, щяха да са самите първоначални условия. Нямаше експериментални данни за условия, близки до режима на „ускорената вселена“. Щяхме да проверим някои аспекти на Проблема, като дадем на юпитерския ускорител инструкции да набира енергия все по-близо до критичната точка. Но колко близо до ръба на пропастта бихте искали да накарате да стигне робот, когато разликата между командата и изпълнението й може да стигне четирийсет и осем минути. Не много близо.

Следващите два дена бяха безсънен маратон от математика. Взехме половин час почивка, когато чухме експлозии навън и се качихме на покрива да погледаме фойерверките над паметника на Вашингтон по случай Четвърти юли.

Докато гледах пукотевицата и вдишвах мириса на барут, си помислих, че това бе размита прелюдия на предстоящите атракции. Разполагахме с малко повече от девет седмици. Ако проектът „Юпитер“ продължеше по график, щеше да стигне критичната енергийна точка на 14 септември.

Мисля, че всички направихме тази връзка. Изгледахме края на фойерверките в мълчание и се върнахме към работата си.

Питър знаеше нещичко за псевдооператорския анализ, а аз знаех малко за микрокосмологията; изгубихме много време, за да се уверим, че аз разбирах въпросите, а той — отговорите. Но към края на тези два дена, аз бях убеден толкова, колкото бяха той и Блейз. Проектът „Юпитер“ трябваше да бъде спрян.

Или всички ние трябваше да умрем. Докато се наливах с черно кафе и се поддържах със стимуланти, ми хрумна ужасна мисъл: можех да ги убия и двамата с два удара. После — да унищожа всички данни и да се самоубия.

Можех да се превърна в Шива, Разрушителят на световете, ако перифразираме един от пионерите на ядрената физика. С един прост акт на насилие можех да унищожа Вселената.

Добре че бях с всичкия си.

На инженерите от Проекта нямаше да им е трудно да предотвратят катастрофата; и една случайна промяна в позицията на няколко от елементите в кръга щеше да свърши работа. Системата трябваше да бъде подредена, за да заработи: един поток, насочен в кръг с радиус над милион километра, който ще трае по-малко от минута, преди гравитацията на юпитеровите луни да го разруши завинаги. Разбира се, тази минута ще да е равна на вечност, в сравнение с малкия промеждутък от време, през който щеше да бъде симулирана. И да даде достатъчно време ускореното цунами да направи един орбитален кръг и да произведе свръхнатовареното с енергия петънце, което да тури край на всичко.