Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Изкрещях „Пусни го!“, ала тя не ме послуша и вторият изстрел раздели на съставни части главата и раменете й. Стрелях инстинктивно отново, избих M-31 от ръцете й и едновременно с това превръщах гръдния й кош в яркочервена кухина. Зад гърба ми Амелия издаде задавен стон и хукна към банята да повърне.

Аз трябваше да погледна. От кръста нагоре тя дори не приличаше на човешко същество — просто кървава маса от окълцано месо и парцали. Останалата част от тялото й бе невредима. Кой знае защо посегнах да спра кръвта и бях ужасен именно от факта, че долната част на тялото й бе в отпусната, спокойна и прелъстителна поза.

Един голем бавно бутна вратата и я отвори. Сензорните му устройства бяха като надъвкани.

— Джулиан? — рече той с гласа на Канди. — Не мога да виждам. Добре ли си?

— Добре съм, Канди. Мисля, че всичко свърши. Идва ли подкрепление?

— Клод. Той е на долния етаж.

— Аз ще бъда в стаята си.

Върнах се обратно, сякаш на автопилот: Комай бях убеден, че съм добре, когато го казах. Току-що бях превърнал едно човешко същество в купчина димящо месо, и всичкото това — за нула време.

Амелия беше оставила чешмата да тече, след като бе измила лицето си. Не бе успяла да стигне до тоалетната и се опитваше да изчисти мръсотията с пешкир. Пуснах пистолета и й помогнах да се изправи на крака.

— Легни си, скъпа. Аз ще се погрижа за това.

Ридаеше. Клюмна на рамото ми и се остави да я отведа до леглото.

След като изчистих и изхвърлих пешкира в рециклиращата машина, седнах на края на леглото и се опитах да мисля. Не можех обаче да прогоня ужасяващия образ на жената, която се пръскаше всеки път, когато натисках спусъка: три пъти.

Когато тя хвърли безмълвно автомата, кой знае защо вече знаех, че ще се появи на вратата и ще стреля. Бях се прицелил и бях обрал спусъка наполовина, когато тя изскочи в коридора.

Бях дочул изтракването, което ще да са били заглушените изстрели, с които бе ослепила Канди. Сетне тя хвърли без колебание автомата и тогава, предполагам, съм допуснал, че е правен и че има и друго оръжие.

Но онова, което изпитах, когато обирах спусъка и я чаках да се покаже… Никога не съм чувствал подобно нещо, когато съм бил в кожата на голем. Такава готовност.

Наистина исках тя да излезе и да умре. Наистина исках да я убия.

Нима само за няколко седмици се бях променил толкова много? И дали това наистина бе промяна? С момчето бе по-различно — „производствен нещастен случай“, за който не бях единствената причина; ако можех, щях да го върна към живота.

Но не бих върнал Гаврила за друго, освен да я убия отново.

Кой знае защо, си спомних майка си и яростта й, когато бе убит президентът Бренър. Тогава бях четиригодишен. Както научих по-късно, тя изобщо не харесваше Бренър и това още повече влошаваше нещата, сякаш бе съучастничка в престъплението. Сякаш убийството бе дошло в изпълнение на желанието й.

Но това не приличаше дори и малко на онази лична омраза, която изпитвах към Гаврила — освен това тя почти не бе човешко същество. Беше като да се избавиш от вампир. Вампир, чиято единствена цел е да издебне жената, която обичаш.

Амелия беше притихнала.

— Съжалявам, че видя всичко това. Беше доста ужасно.

Тя кимна, все още заровила глава във възглавницата.

— Поне се свърши. Тази част свърши.

Разтрих гърба й и измърморих нещо в съгласие. Не знаехме как Гаврила — досущ като вампир — ще излезе от гроба, за да убива отново.