Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

На летището в Гуадалахара Гаврила бе написала къса бележка до генерал Блейсдел и бе изписала на плика домашния му адрес. Сложи този плик в друг, адресиран до брат й, с указания да го изпрати, без да го чете, ако Гаврила не му се обади до сутринта на другия ден.

Ето какво пишеше:

„Ако до този момент не си се чул с мен, значи съм мъртва. Водач на групата, която ме уби, е генерал-майор Стантън Роузър, най-опасният човек в Америка. Око за око?

Гаврила.“

След като изпрати това писмо, осъзна, че не бе достатъчно, и в самолета надраска още две страници, като се опитваше да изложи всичко, което бе запомнила от онези минути, когато можеше да чете мислите на Джеферсън. Този път обаче късметът й не проработи. Пусна го в пощенска кутия в Зоната на Канала и то бе автоматично прекарано през военното разузнаване. Там един отегчен сержант от техническите служби прочете част от писмото, реши, че е дело на психопат, и го пусна в рециклиращата машина.

Тя обаче не бе единствената от вражеския лагер, която бе запозната с плана. Лейтенант Търман научи за смъртта на Гаврила няколко минути след инцидента, съобрази веднага, че две плюс две е равно на четири, преоблече се в официалната си униформа и изчезна в нощта. Мина покрай будката на постовия без проблем. Кашикът, който бе заменил убития от Гаврила постови, бе почти в кататонично състояние. Пусна Търман и му отдаде сковано чест.

Нямаше пари за граждански полет, затова трябваше да рискува с военен. Ако някой поискаше да види заповедта му за пътуване, или ако бе преминал през ретина-скенера, край — не само щяха да регистрират самоотлъчка, но и бягство от административно наложена задръжка.

Комбинацията от късмет, блъфиране и планиране обаче сработи. Напусна базата на борда на снабдителен вертолет, който се връщаше в Зоната на Канала. Знаеше, че ЗК се намира в бюрократичен хаос от месеци, откакто бе отделена от Панама и стана американска територия. Военновъздушната база не бе изцяло задгранична, нито пък изцяло американска. Записа се в списъка на чакащите полет за Вашингтон, като нарочно написа грешно името си, и половин час по-късно показа снимката на личната си карта и се качи бързешком на борда.

Пристигна във военновъздушната база „Андрюс“ призори, изяде една голяма безплатна закуска в столовата за транзитно преминаващи офицери, сетне се помота, докато стана девет и трийсет. После се обади на генерал Блейсдел.

Звездичките на лейтенант не ти дават много бърз достъп през телефонните централи на Пентагона. Обясни на двама цивилни, на двама сержанти и на колега лейтенант, че има лично съобщение за генерал Блейсдел. Най-накрая се изправи пред мацка полковник, която бе административна помощничка на генерала.

Беше привлекателна жена, само с няколко години по-възрастна от Търман. Изгледа го с подозрение.

— Обаждате се от „Андрюс“ — рече тя, — но моите данни показват, че служите в Портобело.

— Точно така. В личен отпуск съм.

— Вдигнете заповедите си пред обектива.

— Не са у мен. — Той сви рамене. — Багажът ми се изгуби.

Сложили сте заповедите си в багажа?

— По погрешка.

— Това може да се окаже твърде скъпа грешка, лейтенант. Какво е това съобщение за генерала?

— При всичкото ми уважение, полковник, то е съвсем лично.

— Ако е толкова лично, най-добре е да го запечатате в плик и да го изпратите на домашния му адрес. Аз му предавам всичко онова, което минава през този кабинет.

— Моля ви. Моля ви, предайте му, че е от сестра му…

— Генералът няма сестра.

— Сестра му Гаврила — настоя той. — Тя е в беда.

Главата й изведнъж се отметна и тя заговори нещо извън екрана.

— Да, сър. Веднага.

Тя натисна някакъв бутон, на мястото на лицето й се появи зеленият сигнал за разузнавателна информация. В горния край на екрана замига лентичката, която означаваше, че се шифрова, а после и тя се разтвори, за да се появи лицето на генерала. Изглеждаше благ, досущ като някой дядо.

— Сигурна ли е връзката от твоя страна?

— Не, сър. Това е не е секретен телефон. Но няма никой наоколо.

Той кимна.

— Говорил си с Гаврила, така ли?

— Косвено, сър. — Огледа се. — Тя бе заловена и й имплантираха жак. Бях за малко включен с онези, които я плениха. Тя е мъртва, сър.

Изражението му не се промени.

— Изпълни ли задачата си?

— Ако задачата й е била да се избави от професорката, не, сър. Бе убита по време на опита си да го стори.

Докато разговаряха, генералът направи два почти незабележими жеста — опознавателни сигнали за ендърите и за „Чукът на Бога“. Търман, разбира се, не отговори и на двата.

— Сър, съществува огромна конспирация…

— Знам, синко. Нека продължим този разговор насаме. Ще ти изпратя колата си. Ще ти се обадят по пейджъра, когато пристигне.

— Слушам, сър — отвърна Търман на празния екран.

Търман пи кафе почти цял час, гледаше вестника, без всъщност да го чете. Сетне му позвъниха и му съобщиха, че лимузината на генерала го очаква пред зоната за пристигащи пътници.

Отиде там и се изненада, че лимузината имаше за шофьор човек — дребна млада жена, сержант от техническите служби, със зелена униформа. Тя му отвори задната врата. Прозорците бяха непрозрачни и огледални.

Седалките бяха меки и дълбоки, но покрити с неудобна найлонова тъкан. Шофьорката не каза нищо, но му пусна музика — лек дрифт-джаз. Тя всъщност и не караше, само натисна някакъв бутон. Зачете се в старовремска библия от хартия, без да обръща никакво внимание на предизвикващите вцепенение гигантски сиви модули „Гросман“, във всеки от които живееха по сто хиляди души. Търман бе донякъде впечатлен от тях. Кой би желал доброволно да живее по такъв начин? Разбира се, мнозинството от живущите сигурно бяха призовани на държавна служба и просто отмерваха кога ще изтече срокът й.

Лимузината спря пред товарна рампа, която бе обозначена само с жълтите букви BLKRDE21. Шофьорката остави библията си и отвори вратата на Търман.

— Моля, последвайте ме, сър.

Минаха през автоматична врата и се запътиха право към асансьора, чиито стени бяха облицовани с безброй смаляващи огледала. Шофьорката положи длан върху плочката за идентификация и рече:

— Генерал Блейсдел.

Асансьорът пълзя около минута, Търман наблюдаваше милиони търмани да се оттеглят във всичките четири посоки и се опита да не се вторачва прекалено много върху различните привлекателни страни на придружителката си. Почитателка на библията — не бе неговият тип. Добро задниче обаче.

Вратите се отвориха към потънала в тишина гола приемна. Сержантката отиде зад бюрото и натисна бутона на пулта.

— Съобщете на генерала, че лейтенант Търман е тук. — В отговор се разнесе шепот и тя кимна. — Последвайте ме, сър.

Следващата стая повече приличаше на генералски кабинет. Дървена ламперия, истински картини по стените, екран, на който се виждаше изображението на връх Килиманджаро. Едната стена бе заета от наградите, грамотите и холографиите на генерала с четирима президенти.

Старият джентълмен се надигна любезно иззад голямото цял декар безукорно подредено писалище. Имаше атлетична фигура, а в очите му блещукаше пламъче.

— Моля ви, седнете тук, лейтенант. — Посочи му чифт тапицирани с кожа кресла. Погледна към сержантката. — И доведете мистър Карю.

Търман се настани неспокойно.

— Сър, не съм много сигурен колко хора би трябвало да…

— О, мистър Карю е цивилен, но можете да му се доверите. Той е специалист по информатика. Ще се включи с вас и ще ни спести много време.

Търман усети как го облива предчувствието за мигрена.

— Сър, наистина ли е необходимо? Включването…

— О, да, да. Този мъж е жак-свидетел във федералната съдебна система. Той е съкровище, истинско съкровище.

Съкровището влезе, без да каже и дума. Изглеждаше като восъчна статуя на самия себе си. Официална туника и тънка вратовръзка.

— Хм — рече той и генералът кимна. Седна на другия стол и измъкна чифт жак-кабели от кутия на масата, която бе между него и Търман.

Търман отвори уста и понечи да обясни, но сетне просто се включи. Карю го последва.

Търман се вдърви, очите му се обелиха. Карю се вгледа с интерес в него и започна да диша, тежко, потта изби по челото му.

След няколко минути той се изключи, а Търман се отпусна в облекчаващо безсъзнание.

— Беше му много трудно — рече Карю, — но получих голям обем интересна информация.

— Цялата ли? — попита генералът.

— Всичко, което ни е необходимо, че и отгоре.

Търман се закашля и бавно се изправи в нормално седнало положение. Избърса с длан челото си, с другата ръка масажира слепоочието си.

— Сър… мога ли да помоля за обезболяващо?

— Разбира се… Сержант!

Тя излезе и се върна с чаша вода и една таблетка. Благодарен, той изпи хапчето и водата.

— А сега… сър. Какво ще правим сега?

— Онова, което ти ще направиш, синко, е да си починеш. Сержантът ще те отведе в хотел.

— Сър, не разполагам с купонна книжка, нито с пари. Всичко остана в Портобело; там бях под домашен арест.

— Не се безпокой. Ще се погрижим за всичко.

— Благодаря ви, сър.

Главоболието стихваше, но в асансьора му се наложи да затвори очи, инак щеше да се наложи да гледа как хиляди негови образи повръщат.

Лимузината си бе на същото място. Той се отпусна доволен на седалката.

Шофьорката затвори вратата и влезе отпред.

— Този хотел… — попита я той — ще се връщаме в центъра на града ли?

— Не — отвърна тя и запали двигателя. — В Арлингтън[1] е.

Обърна се, вдигна автоматичен пистолет 22-ри калибър със заглушител и го гръмна веднъж в лявото око. Той посегна към дръжката на вратата, но тя се надвеси и стреля още веднъж — този път от упор в слепоочието му. Направи гримаса, като видя как се изцапа колата, и натисна бутона, който даде направление към гробището.

Бележки

[1] Военното гробище в Арлингтън, където са погребани герои от войните, както и по-важни личности от американската история. — Б.прев.