Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Когато започнах да умирам, се чувствах така, сякаш се рея в някакъв сноп бяла светлина. После се озовах в голяма стая с Амелия, родителите си и десетина приятели и роднини. Баща ми изглеждаше, както го помнех от годините си в началното училище — строен и гладко избръснат. Нан Ли — първото ми сериозно гадже, седеше до мен, ръката й беше в джоба ми, галеше ме. Амелия ни гледаше с някаква абсурдна усмивка на лице.

Никой не казваше нищо. Просто се гледахме. Сетне всичко избледня и се събудих в болницата с кислородна маска на лице и с воня на повърнато дълбоко в носната ми кухина. Болеше ме челюстта, сякаш някой ме бе цапардосал.

Чувствах ръката си като чужда, но успях да я вдигна и да смъкна маската. В стаята имаше някой, но не можех да го фокусирам, помолих за тоалетна хартия и тя ми я подаде. Опитах да се изсекна, но това предизвика нов повик за повръщане; тя ме изправи и постави метална купа под брадата ми, докато аз кашлях и се лигавех по най-привлекателен начин. Сетне тя ми подаде чаша вода и ми каза да си изплакна устата, тогава разбрах, че не беше медицинска сестра, а Амелия. Изрекох нещо романтично от типа „Ох, мамицата му“ и отново започна да ми причернява, тя ме отпусна върху възглавницата и постави маската върху лицето ми. Чух я да вика сестрата и пак изпаднах в безсъзнание.

Странно е какви подробности си спомня човек за някои части от преживяване като това и колко малко — за други. По-късно ми казаха, че след малката церемония с драйфането съм спал яко петнайсет часа. За мен бяха като петнайсет секунди. Събудих се рязко, сякаш някой ме зашлеви през лицето, в мига, в който д-р Джеферсън вадеше иглата на спринцовката си от ръката ми.

Вече нямах кислородна маска.

— Не се опитвай да сядаш — рече Джеферсън. — Първо се поокопити.

— Добре. — Можех само да фокусирам лицето му. — Първо окопитване: не съм мъртъв, нали? Не съм изпил достатъчно хапчета.

— Амелия те е намерила и те спаси.

— Ще трябва да й благодаря.

— С това искаш да кажеш, че ще опиташ отново, така ли?

— Колцина не го правят?

— Много. — Подаде ми чаша вода с пластмасова сламка. — Хората опитват да се самоубият поради различни причини.

Отпих глътка студена вода.

— Не смяташ, че съм опитал наистина сериозно, нали?

— Смятам. Ти си доста компетентен във всичко, което вършиш. Щеше да умреш, ако Амелия не се бе върнала у дома.

— Ще й благодаря — повторих.

— Тя сега спи. Стоя до леглото ти, докато успя да държи очите си отворени.

— След което дойде ти.

— Тя ме повика. Не искаше да се събудиш в самота. — Той претегли на дланта си спринцовката. — Реших да ти помогна с лек стимулант.

Кимнах и се понадигнах.

— Чувствам се доста добре, всъщност. Той противодейства ли на дрогата? На отровата?

— Не, вече те лекуваха против нея. Държиш ли да говорим за това?

— Не. — Посегнах за водата и той ми помогна. — Не и с теб.

— С Амелия ли?

— Не сега. — Отпих и успях да оставя чашата сам. — Бих искал да се включа към взвода си. Те ще ме разберат.

Последва дълго мълчание.

— Няма да можеш.

Не го разбрах.

— Разбира се, че ще мога. Става автоматично.

— Вън от играта си, Джулиан. Не можеш повече да бъдеш механик.

— Почакай. Нима мислиш, че някой от взвода ми ще бъде изненадан от случилото се? Нима смяташ, че са толкова тъпи?

— Проблемът не е в това. Те просто не могат да бъдат накарани да го преживеят! Аз съм обучен за това, но не бих казал, че горя от нетърпение да се включа към теб. Нима искаш да убиеш приятелите си?

— Да ги убия ли?

— Да! Точно така. Не си ли помислял, че можеш да подбудиш някого от тях да стори същото? Канди, например. Тя и без това е близо до болестна депресия през повечето време.

Всъщност разбирах логиката му.

— Ами след като бъда излекуван?

— Не. Никога повече няма да бъдеш механик. Ще бъдеш пренасочен в някоя…

Кашик? Да стана кашик?

— Няма да те вземат в пехотата. Ще се възползват от образованието ти и ще ти намерят някакъв свързан с техниката пост.

— В Портобело?

— Навярно не. Ще можеш да общуваш неформално с членове на взвода си, на бившия ти взвод. — Той бавно поклати глава. — Не можеш ли да разбереш? Това няма да е добро нито за теб, нито за тях.

— О, разбирам, разбирам. От твоя гледна точка поне е така.

Аз съм специалистът — рече внимателно той. — Не искам ти да пострадаш, не искам и да ме съди трибунал за нехайство — какъвто ще е случаят, ако ти разреша да се върнеш във взвода си и някои от него не издържат споделените ти спомени.

— Ние сме споделяли чувствата на хора, които умираха, понякога в големи мъки.

— Но те не се завърнаха от смъртта. Да се върнат и да разсъждават колко привлекателно би могло да бъде.

— Мога да бъда излекуван от това.

Още докато го изричах, знаех колко фалшиво прозвуча.

— Някой ден сигурно и това ще стане.

И неговите думи не прозвучаха много убедително.