Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Щеше да ни е малко тесничко в Сграда 31. Хората в Гуадалахара бяха прекалено уязвими; нямаше как да се разбере колко още фанатици като Гаврила имаше Блейсдел подръка. Тъй че на нашия административен експеримент изведнъж му потрябваха двайсетина цивилни консултанти — тайфата от „Специална съботна вечер“ и Двайсетицата. Алварес остана с наномашината, но всички останали се измъкнаха в рамките на двайсет и четири часа.

Не бях убеден, че идеята бе добра — в крайна сметка Гаврила бе убила тук толкова народ, колкото и в Гуадалахара. Но охранителите наистина вече охраняваха; вместо един, патрулираха три голема.

Това опрости графика на хуманизирането. И преди използвахме по един от Двайсетицата, чрез секретна телефонна линия от клиниката в Гуадалахара. След като обаче присъстваха физически в Сграда 31, можехме да използваме едновременно по четирима.

Не чаках с такова нетърпение пристигането на Двайсетицата, колкото на останалите — старите ми приятели, с които сега споделях неспособността им да четат чужди мисли. Всички с инсталирани жакове бяха изцяло заети с огромния проект, в който моята роля и ролята на Амелия бяха сведени до роли на случайни помагачи. Хубаво беше да имаш край себе си хора с някой и друг обикновен, некосмически проблем. Хора, които имаха време за моите собствени некосмически проблеми. Като например, че за втори път бях станал убиец. Няма значение колко много тя си го заслужаваше и че сама си го бе търсила, все пак моят пръст дръпна спусъка, моята глава бе пълна с неизличимото изображение на ужасяващите й последни мигове.

Не исках да обсъждам това с Амелия, не и сега, а може би и още много време.

Реза и аз седяхме на моравата през нощта и се опитвахме да различим няколко звезди, потънали в мъглицата на градското зарево.

— Не би трябвало да те притеснява толкова, колкото момчето — рече той. — Ако някой някога си го е търсил, то това бе тя.

— О, по дяволите — казах аз и отворих втора бира. — На равнище вътрешности няма никаква разлика кои са и какви са били. На хлапето просто му се появи червено петънце на гърдите и падна мъртво. А Гаврила… аз й пръснах вътрешностите и мозъка и шибаните й ръце из целия коридор.

— И продължаваш да мислиш за това.

— Не мога да не го правя. — Бирата беше още хладна. — Всеки път, когато стомахът ми се разбунтува или почувствам там лека болка, я виждам как се пръска изкормена. Като знам, че и моите вътрешности са същите…

— Но не ти е първица да си виждал такива работи.

— Никога досега не съм го причинявал аз самият. Това е голямата разлика.

Последва неловко мълчание. Реза прокара пръст по ръба на винената си чаша, но се чу само съскащ звук.

— Е, ще опиташ ли отново?

Едва не попитах „Какво да опитам отново?“, но Реза ме познаваше твърде добре.

— Не мисля. Но кой знае? Докато човек не умре или нещо такова, винаги може да се самоубие.

— Ей, никога не съм мислил за това по тоя начин. Благодаря ти.

— Мислех си, че се нуждаеш от ободряване.

— Аха, точно така. — Той облиза пръста си отново и опита пак с чашата, но без резултат. — Ей, това да не е армейска чаша? Абе вие, военните, как смятате да спечелите една война, след като нямате дори прилични чаши?

— Свикваме на по-груб живот.

— Е, вземаш ли лекарства?

— Антидепресанти — да. Не мисля, че ще го направя.

С изненада осъзнах, че не бях мислил за самоубийство цял ден, докато Реза не повдигна въпроса.

— Нещата трябва да тръгнат към по-добро.

Разлях бирата си, когато се проснах в праха. Сетне и Реза осъзна какъв бе шумът — от автоматичен огън — и залегна до мен на земята.