Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Барбу и аз разделихме взводовете си на спасителни групи и покрихме две трети от „остатъците“ на сградата, третата част оставаше за взвода на Дейвид, но шокът бе дезорганизирал хората му. Повечето от тях не бяха виждали убит човек. Гледката на тези деца — осакатени, „пулверизирани“ (прахът от бетона превръщаше кръвта в кал, а телцата — в неразпознаваеми бели късове) — ги извади извън релси. Двама от големите стояха като истукани, парализирани, защото механиците им бяха припаднали. Повечето от останалите се щураха безцелно, като пренебрегваха заповедите на Дейвид, които и без това не бяха последователни.

Самият аз се движех бавно, зашеметен от мащаба на катастрофата. Убитите войници на бойното поле представляват достатъчно отвратителна гледка — дори един убит войник е такава гледка, но това тук, бе направо немислимо. А клането едва бе започнало.

Шумът на голям вертолет е достатъчно агресивен, без значение какво е предназначението му. Когато ’коптера за евакуиране на пострадалите наближи, някой от тълпата откри огън по него. С обикновени оловни куршуми, които се отплесваха от корпуса му, както разбрахме по-късно, но автоматичната защита на вертолета откри целта — мъж, който стреляше иззад билборд — и го „изпържи“.

Бе прекалено впечатляващо — силен разрушителен лазер, от който онзи се пръсна като паднал на земята презрял плод. Надигнаха се викове „Убийци! Убийци!“ и за по-малко от минута тълпата проби полицейския кордон и ни нападна.

Барбу и аз накарахме хората си да обходят бързо периметъра и да пуснат спрейовете с лепкавите въжета, които мигновено се удебеляваха първо колкото човешки пръст, а сетне колкото корабни въжета. На първо време това свърши работа, тъй като бяха лепкави като суперлепило. Първите редици бяха обездвижени, паднаха на колене или по корем. Но това не възпря следващите зад тях, които, без да му мислят, прегазиха другарите си, за да се доберат до нас.

След броени секунди грешката стана очевидна: стотици обездвижени бяха размазани под тежестта на ревящата тълпа, която ни атакуваше. Пуснахме сълзотворен и предизвикващ повръщане газ навсякъде, но и той почти не ги забави. Все повече хора падаха и биваха премазвани.

Върху един от взвода на Барбу избухна коктейл „Молотов“ и го превърна в пламтящ символ на олюляваща се безпомощност — всъщност той бе заслепен само за миг, — след което навсякъде се появиха оръжия: затракаха автомати, два лазера пронизаха праха и дима. Видях редица мъже и жени да се строполяват едновременно, покосени от зле насочения огън на собствените им автоматчици, затова препредадох заповедта на командването: „Застреляйте всеки въоръжен!“

Лазерите можеха да бъдат открити лесно и паднаха първи, но хората ги поемаха отново и пак продължаваха огъня. Първият човек, когото убих през живота си, всъщност беше момче, което бе сграбчило лазера и изправено, стреляше напосоки. Прицелих се в краката му, но някой го събори изотзад. Куршумът го удари в гърдите и изтръгна сърцето му през гърба. На всичкото отгоре това ме извади от равновесие, защото за момент изпаднах във вцепенение.

Парк също излезе от равновесие, но в другата крайност — обхвана го лудост. Някакъв мъж го нападна с нож, опита се да се изкатери и да извади очите му, сякаш това бе възможно. Парк го улови за глезена и развъртя човека като кукла, пръсна черепа му върху близката бетонна плоча и захвърли потръпващото в конвулсии тяло в тълпата. След това загази из тълпата като побъркано механично чудовище, риташе и удряше хората с фатална сила. Това ме върна към действителността. След като не отвърна на изкрещените от мен заповеди, поисках командването да го дезактивира. Той успя да убие повече от дузина души, преди те да се съгласят, и неочаквано обездвиженият му голем се срина под куп изпаднали в ярост хора, които го заблъскаха с камъни.

Сцената бе като излязла от Дантевия „Ад“, навсякъде бяха разпръснати окървавени трупове, хиляди се клатушкаха или бяха приклекнали, ослепени, повръщащи, плюещи, обгърнати от газа. Частица от моето съзнание, зашеметена от ужаса, искаше да напусне това място, като припадна и оставя машината на тълпата. Но и моят екип бе в тежко състояние; не можех да го изоставя.

Лепкавите въжета изведнъж изчезнаха в облак цветен дим, но това не промени с нищо обстановката. Всички, които бяха обездвижени от тях, лежаха или мъртви, или осакатени.

Командването нареди да се оттеглим; да се върнем на площада колкото е възможно по-бързо. Можеха да ни вдигнат и оттам, докато тълпата беше все още овладяна, но не искахме нови вертолети и летящи големи да предизвикат с възобновена сила яростта й. Затова взехме четирите обездвижени голема и победоносно се изтеглихме.

По пътя казах на командването, че ще предложа с рапорт Парк най-малкото да бъде освободен по психологически причини. Тя, разбира се, можа да „прочете“ истинските ми чувства.

— Всъщност ти искаш той да бъде съден за убийство, като вреннопрестъпник. Това не е възможно.

Добре де, знаех го, но казах, че повече не ща да го виждам във взвода си, дори това да ми струва административно наказание. И на останалите от взвода им бе дошъл до гуша. Каквато и да е била първоначалната идея да го включат в нашето семейство, днешните действия доказаха, че е била погрешна.

Командването рече, че всички фактори ще бъдат взети предвид, включително и моето объркано емоционално състояние. Наредено ми бе да се явя веднага пред „Съвета“, след като се изключим. Объркано състояние ли? А как би трябвало да се чувствате, след като сте предизвикали масово убийство?

Що се отнася до масовата смърт, можех да отхвърля с разума си вината за нея. Опитахме всичко, което бяхме усвоили по време на обучението си, за да намалим до минимум загубите. Но една-единствена смърт, на момчето, което аз застрелях — не можех да престана отново и отново да преживявам. Решителният поглед на момчето, докато се прицелваше и стреляше; моят прицел, как се спуска от главата към коленете му, след това натискам спусъка и ядното му изражение, като го бутват отзад; това ядно изражение се запази още едно мигновение. Сетне се строполи напред, мъртъв преди лицето му да докосне земята.

В същия миг нещо у мен също умря. Въпреки закъснелия коктейл от лекарства, влияещи на настроението. Знаех, че има само един начин да се отърва от този спомен.