Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Потрябва ми известно време да открия Амелия. Стаята й бе пълна със свадливи старици, които или нищо не отговаряха, или ми даваха погрешна информация. Тя, разбира се, бе в счетоводството. Не трябваше да плаща нищо за медицинското обслужване или стаята, но й бяха вписали двете яденета, които не ставаха за ядене.

Това беше може би последната капка, която преля. Когато й дадох дрехите, тя яростно съблече светлосинята болнична нощница. Отдолу не носеше нищо. В чакалнята имаше осем или десет души.

Бях поразен. Това ли бе моята достолепна Амелия?

На рецепцията стоеше млад мъж с пръстенчета. Той се изправи.

— Почакайте! Вие… вие не можете да постъпвате така!

— Погледни ме! — Облече първо блузата си, сетне бавно започна да я закопчава: — Изритаха ме от стаята. Няма къде да…

— Амелия… — Тя не ми обърна внимание.

— Вървете в дамската тоалетна. Веднага!

— Не, благодаря.

Тя се опита да застане на един крак и да обуе чорап, но залитна и едва не падна. Подадох й ръка. Публиката бе уважително мълчалива.

— Ще повикам охраната.

— Не, няма. — Тя отиде до него — по чорапи, но все още гола от глезените до кръста. Беше с инч или два по-висока от него и го гледаше от горе на долу. Той също гледаше надолу, сякаш никога досега не бе виждал окосмен триъгълник да докосва писалището му. — Ще направя сцена — рече тихо тя. — Можеш да бъдеш сигурен.

Той седна, отваряше и затваряше уста, но от нея думи не излизаха. Тя навлече панталона и чехлите си, взе нощницата и я хвърли в рециклиращата машина.

— Джулиан, тук не ми харесва. — Протегна ръка. — Хайде да идем да обезпокоим някого другиго.

Стаята бе потънала в тишина, докато не се отдалечихме по коридора, сетне изведнъж избухна в разноглас хор. Амелия гледаше право напред и се усмихваше.

— Кофти ден?

— Кофти място — намръщи се тя. — Наистина ли направих онова, което си мисля, че направих?

Огледах се и прошепнах:

— Тук е Тексас. Не знаеш ли, че е забранено да показваш задника си на чернокож?

— Винаги го забравям. — Тя се усмихна нервно и обгърна ръката ми. — Ще ти пиша всеки ден от затвора.

Навън имаше свободно такси. Мушнахме се бързо в него и Амелия му даде моя адрес.

— Нали там е чантата ми?

— Да… но можех да ти я донеса. — Моята квартира бе в пълна бъркотия. — Не съм съвсем готов за любезни гости.

— Не попадам в графата „Гости“ — разтърка очи тя, — и съвсем сигурно — в графата „Любезни“.

Всъщност квартирата ми бе в пълен хаос отпреди две седмици, когато заминах за Портобело, и оттогава нямах време да направя нищо, освен да го задълбоча. Влязохме в една стая, поразена от бедствие: десет на пет метра, заети от хаос: купища хартия и четива върху всяка хоризонтална повърхност, включително и върху леглото; купчина дрехи в единия ъгъл, естетично уравновесена с куп чинии в мивката. Бях забравил да изключа кафеварката, когато тръгнах за университета, затова горчивата миризма на изгоряло кафе добавяше своя принос към общата атмосфера на мухъл.

Тя се засмя.

— Знаеш ли, по-лошо е, отколкото очаквах.

Беше идвала само два пъти, но и двата пъти бях осведомен предварително.

— Знам. Имам нужда от жена, която да се развърти тук.

— Не. Нуждаеш се от галон бензин и клечка кибрит. — Тя огледа стаята и поклати глава. — Слушай, вече се знае за нас, хайде да се нанесем двамата.

Сетих се за сцената със стриптийза.

— Ъ-ъ-ъ… тук наистина няма достатъчно място.

— Не тук — засмя се тя. — При мен. Можем да кандидатстваме за апартамент с две спални.

Разчистих един стол и я отведох до него. Тя се отпусна предпазливо.

— Гледай сега, знаеш колко много искам да заживеем заедно. Не е да не сме говорили за това.

— Тогава? Дай да го направим.

— Не… хайде засега да не вземаме никакви решения. Поне няколко дена.

Тя погледна през рамото ми към прозореца зад мивката.

— Аз… значи мислиш, че съм смахната.

— По-скоро импулсивна.

Седнах на пода и я погалих по ръката.

— Необичайно е за мен, нали? — Тя затвори очи и разтърка чело. — Може би още съм под въздействието на лекарствата.

Надявах се да е така.

— Сигурно. Трябват ти още няколко дни почивка.

— Ами ако са направили операцията през куп за грош?

— Не са. Иначе нямаше да говориш и да вървиш.

Тя ме потупа по ръката, все още зареяла поглед нанякъде.

— Да, разбира се. Имаш ли някакъв сок или нещо подобно?

Намерих в хладилника малко бял гроздов сок и налях на двама ни по чашка. Чух шум от отварянето на цип и се обърнах, но се оказа ципът на кожения й куфар.

Занесох й напитката. Гледаше втренчено, бавно ровеше из куфара.

— Да не би да липсва нещо?

— О, не. Или пък може би да. Проверявам главно паметта си. Помня как събирах багажа си. Пътуването. Разговора си с д-р… хм, Спенсър.

Направи няколко крачки заднешком, поопипа зад себе си и седна бавно на леглото.

— Сетне всичко се размазва — знаеш ли, бях някак си будна, когато оперираха, виждах множество лампи. Брадичката и лицето ми бяха в подплатена рамка.

Седнах до нея.

— И аз помня това, когато ми инсталираха жака. Помня и звука от пробиването.

— И миризмата. Знаеш как е, усещаш миризмата от отварянето на собствения си череп. Но не ти пука.

— Упойката — рекох.

— Това е част от ситуацията. Другото е от голямото очакване. — (Е, в моя случай това го нямаше.) — Чувах ги как си говорят — лекарят и някаква жена.

— За какво говореха?

— Беше на испански. Разговаряха за приятеля й и… за обувки или нещо такова. Сетне всичко потъна в мрак. Май първо бе в бяло, а после — в черно.

— Питам се дали е било преди или след като са инсталирали жака.

— След, определено след. Наричат го мост, нали?

— Да, от френски — pont mental.

— Чух го да казва ahora, el puente — след което натиснаха наистина силно. Усетих го с брадичката си, върху възглавничката.

— Помниш много повече от мен.

— Това комай е всичко. Приятелят, обувките и сетне — щрак. В следващия миг вече лежах на легло, не можех да помръдна и да говоря.

— Това сигурно е било ужасно.

Тя се намръщи, припомняше си.

— Всъщност не беше. Бе като огромна… умора, вкочанясване. Сякаш бих могла да помръдна крака и ръце, да заговоря, ако наистина искам. Но усилието щеше да е страхотно. Навярно се е дължало на въздействащите върху настроението лекарства, за да ме предпазят от паниката. Непрекъснато мърдаха ръцете и краката ми и ми крещяха някакви глупости. Сигурно на английски, до просто не можех да разбера акцента им при състоянието, в което се намирах.

Подкани ме с ръка и аз й подадох гроздовия сок. Тя отпи.

— Ако си спомням точно… бях наистина много раздразнена, че не щат да си отидат и да ме оставят да си лежа на мира. Но не казах нищо, защото не исках да им доставя удоволствието да ме чуят да се оплаквам. Странно, че си спомням това. Бях наистина съвсем инфантилна.

— Не пробваха жака, нали?

Погледът й стана някак отнесен.

— Не… Д-р Спенсър ми каза за това по-късно. При моето състояние било по-добре да почакам и първото включване да е с някого, когото познавам. И секундите имат значение, обясни ли ти го?

Кимнах.

— Експонентно увеличение на броя на невралните връзки.

— И така, лежах дълго в затъмнената стая; предполагам, че съм изгубила представа за времето. После всички неща, които се случиха преди… преди да се включим двамата с теб, помислих си, че всичко е сън. Изведнъж всичко бе обляно в светлина, двамина ме вдигнаха и завързаха китките ми и заплувахме от стая в стая.

— С количка.

Тя кимна.

— Усещането беше като от левитация — спомням си, че си помислих: „Аз сънувам“, и бях решена да му се насладя. Появи се образът на Марти, заспал на стола си, приех го като част от съня си. После дойдохте ти и д-р Спенсър — добре, ти също бе част от съня… После всичко изведнъж се превърна в реалност.

Тя се клатеше напред-назад, като си припомняше момента, в който бяхме включени. — Не, не бе реалност. Напрежение. Объркване.

— Помня — рекох. — Раздвоеният образ, как виждаш себе си с очите на другия. В първия миг не можа да се познаеш.

— А ти ми каза, че с повечето хора става така. Искам да кажа, че ми го предаде с една дума или някак си без думи. После всичко изведнъж дойде на фокус и ние бяхме… — Тя закима ритмично, прехапала долната си устна. — Бяхме едно цяло. Бяхме едно… нещо.

Тя взе дясната ми ръка в своите длани.

— После трябваше да говорим с доктора. И той каза, че не можем, че няма да ни позволи. — Вдигна ръката ми към гръдта си, така, както бе в онзи последен миг, и се наведе напред. Но не ме целуна. Опря брадичка върху рамото ми и прошепна с треперещ глас: — Никога няма да го изпитаме отново, нали?

Машинално се опитах да й подам гещалт, така, както ако си включен, за това, че ще може да опита отново след няколко години, за това, че Марти разполага с цялата информация за нея, за частичното възстановяване на невронните връзки, тъй че бихме могли да опитаме, че би трябвало да опитаме; и частица от секундата по-късно осъзнах: не, не бяхме включени; тя би могла да чуе нещо, само ако го изрека.

— Повечето хора не са го изпитвали и веднъж.

— Може би са по-добре така — рече приглушено тя и захлипа тихичко. Ръката й се плъзна нагоре, стисна врата ми и поглади жака.

Трябваше да кажа нещо.

— Виж… възможно е да не си изгубила всичко. Възможно е все още там да е останала някаква част от способността за връзка.

— Какво имаш предвид? — Обясних й, че някои от невроните си намират път към рецепторната област на жака.

— Каква част може да е останала?

— Нямам и най-малка представа. Дори не бях чувал за това допреди няколко дена.

Макар да бях напълно сигурен, че някои от „джилките“ сигурно бяха в такова състояние, неспособни да осъществят истински дълбока връзка… Ралф ми бе предал спомени за някои, които почти не можеха да се включат.

— Трябва да опитаме. Къде бихме могли… можеш ли да донесеш екипировката от Портобело?

— Не, никога не бих могъл да я изнеса от базата.

— Хм… Може би ще намерим начин да се промъкнем в болницата…

Засмях се.

— Няма нужда да се промъкваме никъде. Просто си наемаме за известно време кабина в някое от жак-заведенията.

— Но аз не искам така. Искам да го направя с теб.

— Тъкмо това имах предвид! Има двойни кабини — за вселените на двама души. Двамата се включват и отиват заедно някъде.

„Джилките“ водеха там своите клиенти. Можеш да се чукаш на парижките улици, да се рееш в космоса, да се спускаш с кану по бързеите. Ралф ни носеше най-странни спомени.

— Хайде да идем и да го направим.

— Още си отпаднала от болницата. Защо не починеш ден-два и тогава…

— Не! — Тя се изправи. — Докато ние си седим тук и си говорим, връзките може би отслабват. — Тя вдигна слушалката на телефона и набра две числа; знаеше кода ми за такси. — Навън ли да те чакам?

Станах и я последвах към вратата, обзет от страх, че съм направил голяма грешка.

— Виж какво, не очаквай кой знае колко.

— О, не очаквам нищо. Просто трябва да опитам, да разбера.

Изглеждаше прекалено нетърпелива за човек без особени очаквания.

Беше заразително. Докато чакахме таксито, аз преминах от мисълта „Е, добре, поне ще получим положителен или отрицателен отговор“ до пълната увереност, че там ще почувстваме поне нещичко. Марти бе казал, че ако не друго, ще има плацебо ефект.

Не можех да дам на таксито точен адрес, тъй като бях ходил там само веднъж. Но го попитах дали знае квартала, където се намираха жак-заведенията, току до университета, и той отвърна положително.

Можехме да отидем и с велосипеди, но районът беше същият, в който онзи ми бе извадил нож — бе долнопробен още в началото и се плъзгаше все надолу по плоскостта — освен това смятах, че докато приключим с експеримента си, вече щеше да е мръкнало.

Добре, че таксито изключи апарата, докато преминавахме през поста на портала. Дежурният кашик разбра закъде сме се запътили и ни мота десетина минути, предполагам, за да се наслади на дискомфорта на Амелия. Или пък опитваше да получи нещо от мен. Нямаше да му доставя това удоволствие.

Накарахме таксито да ни остави в по-близкия край на карето със заведенията, за да можем да ги обходим и да видим какви менюта предлагат. Цената бе от значение; и двамата очаквахме заплати след два дена. Аз печелех три пъти повече от нея, но мексиканската екскурзия ме бе оставила с по-малко от сто долара в джоба. А Амелия беше без пукнат грош.

Имаше повече „джилки“, отколкото минувачи. Някои от тях ни предлагаха да направим тройка. Не знаех, че било възможно. Звучеше повече объркващо, отколкото примамливо, дори при най-благоприятни условия. А и щеше да е пълен провал, ако се свържех по-интимно с някоя „джилка“, отколкото с Амелия.

Заведението с най-добрите двойни кабини бе и едно от най-приятните. Наричаше се „Вашият свят“ и вместо автомобилни катастрофи и екзекуции предлагаше меню от приключения — като онова пътуване из Франция, което предприех в Мексико, но още по-екзотични.

Предложих подводната екскурзия из Големия бариерен риф.

— Не плувам много добре — рече Амелия. — Има ли значение?

— Аз — също, но не се тревожи, ще се чувстваш като риба. — Веднъж вече го бях осъществявал това пътуване. — Дори не се замисляш за плуването.

Струваше долар за минута, или две минути за три долара, с кредитна карта.

До кабината ни отведе намусена дебела дама, чернокожа, с купа бяла коса. Кабината беше възтясна, висока малко повече от метър, с подплатен килим на пода; два кабела се спускаха от ниския таван.

— Времето започва да тече в момента, когато се включи първият. Предполагам, че ще искате да се съблечете. Мястото е чисто. Приятно прекарване.

Тя се обърна рязко и припряно си отиде.

— Взе те за „джил“ — рекох.

— Допълнителните доходи няма да са ми излишни.

Влязохме на четири крака, а след като затворих вратата, забръмча климатикът. След това се добави ритмичното съскане на генератор.

— Има ли значение дали ще свети лампата?

— Тя се изключва автоматично.

Помогнахме си един другиму да се съблечем, тя легна както трябва — по корем с лице към вратата.

Беше вдървена и леко потреперваше.

— Отпусни се — рекох и разтрих раменете й.

— Боя се, че нищо няма да се получи.

— Ако не се получи, ще опитаме отново.

Спомних си думите на Марти — че тя трябва да започне с нещо като, примерно, скок от някоя скала. Е, можех да й го кажа по-късно.

— Ето. — Плъзнах към нея ромбоидната възглавничка, която поддържа брадичката, скулите и челото. — Това ще ти помогне да отпуснеш врата си.

Галих я минута по гърба и когато ми се видя поуспокоена, взех интерфейса и го поставих над металния контакт в черепа й. Чу се слабо изщракване и светлината изгасна.

След хилядите часове аз, разбира се, нямах нужда от възглавничката; можех да се включа прав или с главата надолу. Опипом потърсих кабела и се изтегнах така, че да се докосваме — ръцете и бедрата ни. След това се включих.

Водата беше топла като кръв и когато я вдишах, имаше приятен вкус — солен и с дъх на водорасли. Намирах се във вода, дълбока два метра, заобиколен отвсякъде с яркочервени коралови колонии, дребни риби с искрящи цветове не ми обръщаха внимание, докато не приближех достатъчно, за да ме преценят като заплаха. Малка зелена змиорка с муцуна като на карикатурен бандит се бе вторачила в мен от дупката си в корала.

Когато си включен по този начин, с волята ти стават странни неща. „Реших“ да отида наляво, макар там да не се виждаше нищо особено — просто равен бял пясък. Всъщност човекът, който бе записал това пътуване, сигурно е имал достатъчно причини да те накара да завиеш наляво, но клиентът не беше в контакт с него или нея на такова равнище; нищо друго освен усиленото излъчване на сивото вещество.

Рефракцията на слънчевата светлина от накъдрената повърхност придаваше приятно блещукане на пясъка, но не затова бяхме дошли тук. Увиснах над две очи, които надничаха от пясъка, потрепващи и възбудени. Изведнъж пясъкът под мен избухна, вляво и вдясно — също, и тигрово нашарена манта излетя от укритието си под няколко сантиметра пясък. Беше огромна, около три метра широка. Стрелнах се напред и се улових за крилото й, преди да е успяла да набере скорост.

Един мощен размах на крилата и се понесохме напред; още един и вече плувахме по-бързо от което и да е човешко същество, водата бълбукаше равномерно по тялото ми…

И по нейното. Амелия беше там, усетливо, но едва доловимо, като сянка в мен. От турбуленцията на бързо движещата се вода гениталиите ми се възбудиха, но част от мен не изпита възбуда; за тази част водата си течеше плавно и приятно между краката й.

Знаех, разбира се, че е било необходимо да свържат две вериги, за да създадат този образ, и се питах колко ли трудно е било да се намери голямата манта и за мъжа, и за жената и как са го постигнали. Но главно се съсредоточавах върху това двойно усещане, за да установя чрез него контакт с Амелия.

Не успявах съвсем. Без думи, без подробности; просто едно смътно и общо „Не е ли вълнуващо“, което чувствах отразено по различен начин в присъствието на Амелия. Усещах също така, макар и слабо, но по-различно вълнение, което сигурно се дължеше на факта, че бе разбрала за контакта ни.

Пясъчният пейзаж премина в подводна скала и мантата се гмурна дълбоко, водата стана изведнъж хладна, налягането се увеличи. Пуснахме се и зацамбуркахме в тъмнината.

Като се плъзгахме бавно нагоре, усетих леки потрепвания, досущ крила на пеперуда — знаех, че това са ръцете на Амелия на гърба ми в кабината, получих ерекция, а мокротата не бе от въображаемия океан около мен; сетне призрачното ме обгърна с крака и почувствах лека пулсация нагоре-надолу.

Не беше като с Каролин, там аз бях тя и тя — аз. По-скоро беше завладяващ сексуален сън, който те поглъща, когато си полусъбуден.

Водата над нас беше като потъмняло сребро, три акули се стрелнаха, докато се издигахме. Потрепнах от лек уплах, макар да знаех, че са безвредни, след като пътуването не бе означено с инициалите „С“ или „Р“ — смърт или раняване. Опитах се да предам на Амелия да не се бои, но не усетих да се страхува. Беше прекалено погълната. Физическото й присъствие ставаше все по-силно, не можеше да се каже, че просто плува.

Оргазмът й бе размит, но дълъг, излъчващ радост, пулсиращ по необичайно познат начин, който не бях изпитвал през трите години, откакто изгубих Каролин. Призраците на ръцете и краката й ме люлееха наляво и надясно, докато се издигахме към акулите.

Бяха една едра й две по-дребни кучешки акули — никаква опасност. Но докато минавахме покрай тях, усетих как омеквам и излизам от нея. Нямаше да се получи, не и този път, не и за двама ни.

Ръцете й върху мен бяха като перца — мамещи, приятни, но не беше достатъчно. Изпитах някаква смътна загуба на нещо в пространствено отношение, това означаваше, че се е разкачила, след това използва устата си, отначало — хладна, после — топла, но пак не стана. По-голямата част от мен беше още в рифа.

Посегнах към кабела и се изключих. Лампата светна и аз веднага започнах да отговарям на действията на Амелия. Пъхнах ръка под мокротата й и отпуснах глава на бедрото й; не мислех за Каролин, а мушнах два пръста между краката й изотзад и след минута и двамата свършихме.

Полагаха ни се около пет секунди почивка, след което дамата захлопа по вратата, предупреди ни да излизаме, инак ще плащаме допълнителен наем; трябваше да почисти за следващите клиенти.

— Предполагам, че времеизмервачът спира, когато и двамата се изключим — рече Амелия. Сви се на кълбо до мен. — Мога да платя още по долар за нова минута обаче. Искаш ли да й го кажеш?

— Не — посегнах към дрехите ни. — Да си вървим у дома и да го направим безплатно.

— У теб или у мен?

— У дома — отвърнах. — В твоята квартира.