Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Поспах няколко часа и изведнъж се събудих изплашен, потънал в пот. Не си спомням какво бях сънувал, но ми беше останало избледняващото чувство на замайване, на пропадане. Случвало ми се е няколко пъти и преди — първия или втория ден, след като се върнех от смяна.

Някои хора изобщо не заспиват дълбоко, докато са включени. Да спиш по такъв начин, означава пълен мрак, тотална липса на усещане или мисъл. Тренировка за смъртта. Но е отпускащо.

Още половин час лежах взрян във воднистата светлина и реших повече да не опитвам да заспя отново. Отидох в кухнята и си направих кафе. Трябваше да работя, но нямаше да получа писмени резултати до вторник, а Изследователският отдел можеше да почака до съвещанието утре сутринта.

Да наваксаме със завръщането в цивилния свят. Съвсем преднамерено стоях настрани от него в Кеймбридж. Включих писалището на Амелия и вкарах паролата си към новинарския модул. Той подобри настроението ми, защото започнах първо с леките неща. Прочетох двайсетина страници комикси и три статии, за които знаех, че няма да имат нищо общо с политиката. Една от тях все пак бе обширна сатира за Централна Америка.

Не беше за чудене, че Централна и Южна Америка заемаха най-много място в новините. На африканския фронт беше спокойно, все още не можеха да се съвземат от ядреното унищожение на Манделавил. Може би се прегрупираха и пресмятаха кой от нашите градове ще е следващият.

Нашата малка атака дори не бе спомената. Два взвода големи завзели градовете Пиедра Сола и Игатими, съответно в Уругвай и Парагвай — предполагаеми укрепени пунктове на бунтовниците. Извършихме го със знанието и разрешението на техните правителства, разбира се — естествено, нямаше и жертви сред цивилното население. Всички убити се обявяват за бунтовници. Казват, че „La muerte es el gran convertidor“ — Смъртта е великото превръщане. Това може да е вярно и в буквален смисъл, а може и да е саркастичен намек за броя на жертвите. Избихме четвърт милион в двете Америки и Бог знае колко още в Африка. Ако живеех където и да е по тези места, щях неминуемо да бъда „бунтовник“.

Имаше го и обичайно деловия репортаж за преговорите в Женева. Противниците ни са толкова разслоени, че никога няма да се разберат, а и, сигурен съм, някои от бунтовническите лидери са подставени лица, марионетки, към които валят заповеди да поддържат ситуацията хаотична и неясна.

Все пак са стигнали до съгласие за ядрените оръжия: отсега нататък нито една от страните няма да ги използва освен за възмездие; макар че Нгуми все още не поемат отговорността за Атланта. Онова, от което всъщност се нуждаем, е договореност за договореностите: „Ако обещаем нещо, няма да нарушим обещанието поне трийсет дена.“ Нито една от страните не искаше да се съгласи с това.

Изключих машината и направих проверка на Амелиния хладилник. Нямаше бира. Е, това си беше мое задължение. Пък и малко чист въздух нямаше да ми навреди, затова заключих апартамента и завъртях педалите към портите на университетското градче. Постовият сержант-пехотинец погледна личната ми карта и ме накара да чакам, докато позвъни за потвърждението й. Двамата редници с него се бяха подпрели на оръжията си и се хилеха самодоволно. Някои кашици имат зъб на механиците, тъй като ние не се сражаваме „истински“. Не щат и да знаят, че имаме по-висок процент смъртност. Не щат и да знаят, че ги отърваме от наистина опасните мисии.

Разбира се, има и още нещо: пречим на някои от тях да се превърнат в герои. „За един свят са нужни всички човешки видове“ — казваше майка ми. За една армия са напълно достатъчни само няколко.

Най-накрая сержантът прие, че аз съм си аз.

— Въоръжен ли си? — попита ме, докато попълваше пропуска.

— Не — рекох. — Не и през деня.

— Грижиш се за погребението си.

Той сгъна пропуска точно на две и ми го подаде. Всъщност бях въоръжен с автоматичен нож и малък лазер „Берета“ на токата на колана. Сигурно той трябваше да се погрижи някой ден за погребението си, щом не можеше да разбере дали човек е въоръжен, или не. Козирувах на редниците с изправен пръст между очите — традиционният поздрав на срочнослужещите, и влязох в зоологическата градина.

Дузина курви се мотаеха около портала, една от тях беше „джил“ — с жак за включване, с обръсната глава. Ако се съдеше по възрастта й, можеше и да е бивш механик. Човек никога не знае.

Тя, разбира се, ме забеляза.

— Ей, Жак! — препречи ми пътя и аз спрях колелото. — Предлагам нещо друго за яздене.

— Може би по-късно — рекох. — Добре изглеждаш. — Всъщност не изглеждаше добре. Лицето и позата й издаваха голямо напрежение; характерното розово в очите й подсказваше, че си пада по пийването.

— Половин цена за теб, миличък. — Аз поклатих глава. Тя стисна кормилото. — Четвърт цена. Толкова отдавна не съм го правила включена.

— Не мога да го правя включен. — Нещо ме накара да бъда откровен, или поне отчасти. — Не и с непознати.

— Е, колко време ще бъда непозната? — Не можеше да скрие умолителния си тон.

— Съжалявам.

Бутнах велосипеда към тревата. Ако не се махнех бързо, щеше да предложи тя да ми плати.

Другите проститутки наблюдаваха разговора ни всяка посвоему: със съжаление, с презрение. Сякаш те самите не бяха по един или друг начин пристрастени. Никой нямаше нужда да се чука, за да преживява в Универсалната държава на благоденствието. Никой не трябваше да прави нищо друго, освен да стои настрани от неприятностите. Толкова добре работеше системата.

Когато бях още хлапак, легализираха проституцията във Флорида за няколко години. Ала и това отмина, ведно с големите казина, преди да стана достатъчно голям, за да проявя интерес.

Проституирането се смята за престъпление в Тексас, но мисля, че трябва да досадиш прекалено много, за да те закопчеят. Двете ченгета, които видяха как „джил“-ката ми се предлага, не й туриха белезниците. Може би по-късно, след като припечели достатъчно пари за прибиране.

„Джил“-ките имат доста работа. Те знаят как се чувства един мъж.

Минах покрай университетските магазини с техните академични цени и поех към града. Южен Хюстън не е от най-приятните места, но бях въоръжен. Освен това си мислех, че лошите момчета чакат късните часове и все още спят.

Едно от тях обаче не спеше.

Подпрях велосипеда на стойката пред магазина за спиртни напитки и тъкмо се главичках със своенравната ключалка, която би трябвало да приеме картата ми.

— Ей, младеж — се чу дълбок басов глас зад гърба ми. — Имаш ли да ми дадеш 10 долара? Може би двайсет?

Обърнах се бавно. Беше с една глава по-висок от мен, май към четирийсетте, слаб, но мускулест. Лъскави ботуши до коленете и плътно пристегната опашка, типична за един ендър: Бог ще я използва да го изтегли на небето. При това скоро — на това можеше да се надява.

— Мислех си, че на вас не ви трябват пари.

— Трябват ми малко. И ми трябват сега.

— Е, и какви са ти нуждите? — Поставих ръка на бедрото си. Не бе естествен жест, но беше по-близо до ножа. — Може и да разполагам тъкмо с онова, което ти трябва.

— Нямаш го. А аз трябва да го купя.

Измъкна от ботуша си дълъг нож с тънко трептящо острие.

— Махни ножа. Имам десетачка.

Глупавата му кама не можеше да се опре на автоматичния ми нож, но не исках да правя дисекция тук, на тротоара.

— О, значи имаш десетачка! А може би имаш и петдесет? Пристъпи към мен.

Извадих автоматичния нож и го включих. Той забръмча тихо и светна.

— Току-що изгуби десетачката. Колко още искаш да изгубиш?

Той се вторачи във вибриращото острие. Блестящата пара над предната му третина издаваше, че острието беше нажежено колкото повърхността на слънцето.

— Значи си военен. Механик си.

— Или съм механик, или съм убил механик и съм му взел ножа. И в двата случая — искаш ли още да се занасяш с мен?

— Механиците не са толкоз курназ. И аз бях в армията.

— Тогава всичко ти е ясно. — Той направи малка крачка вдясно, мисля, че беше финт. Аз не помръднах. — Значи нямаш търпение да изчакаш възнесението си, така ли? Искаш да умреш веднага?

Той ме изгледа продължително. В очите му не можеше да се прочете нищо.

— О, я върви на майната си.

Мушна ножа в ботуша си, обърна се и си тръгна, без да поглежда назад.

Изключих ножа и задухах острието му. Когато изстина достатъчно, го прибрах и влязох в магазина за напитки.

Магазинерът държеше хромиран спрей „Ремингтън“.

— Шибано енди. Аз бих му видял сметката.

— Благодаря — отвърнах. Той би видял и моята сметка със спрея. — Имаш ли половин дузина „Дикси“?

— Разбира се. — Отвори касата зад себе си. — Карта с купони?

— Военен — отвърнах. Не си направих труда да си вадя картата.

— Досетих се. — Той ровичкаше нещо. — Знаеш ли, че прекараха закон, който ме задължава да пускам шибаните ендита в магазина? Никога не купуват.

— И защо да го правят? — попитах. — Светът ще загине в пламъци я утре, я вдругиден.

— Точно така. Но междувременно ще те оберат до шушка. Имам само в кутии.

— Няма значение.

Бях започнал леко да треперя. При срещата с ендъра и този винаги готов да те ликвидира магазинер бях по-близо до смъртта, отколкото съм бил в Портобело.

Постави шестте бири пред мен.

— Не искаш ли да продадеш този нож?

— Не. Трябва ми непрекъснато. С него отварям писмата на почитателките си.

Не биваше да го казвам.

— Трябва да ти река, че не те познавам. Следя главно Четвърти и Шестнайсети.

— Аз съм от Девети. Не е толкова вълнуващо.

— Има забрана за него — кимна разбиращо той.

Четвърти и девети бяха взводове на ловци-убийци, тъй че ги показваха най-много. Войскарчетата — така наричахме феновете им.

Магазинерът беше малко възбуден, макар и да бях от забранените за показване. И участник в психооперации.

— Значи не си гледал Четвърти в сряда, така ли?

— Ей, аз не гледам дори собствената си група. Пък и тогава бях още в клетката.

Той се спря за миг с картата ми в ръка, потресен от откритието, че човек може да преживее девет поредни дни в голем и след това няма да се втурне право към куба да проследи войната.

Някои го правят, разбира се. Срещнах веднъж Сковил, когато беше извън клетката, тук, в Хюстън, на „сбирка“ на войскарчетата. Всяка седмица правят по една такава сбирка някъде в Тексас — докарват достатъчно пиячка, фиркат, пищят, а като им се кръстосат погледите, плащат на двама-трима механици да дойдат и да им разправят как изглежда всичко наистина. Да си затворен в клетка и да гледаш как сам убиваш хора с дистанционно управление. Пускат видеозаписи на големи битки и обсъждат хитрите стратегически ходове.

Единственият път, когато отидох, трябваше да бъде „Ден на боеца“, всички присъстващи — с изключение на нас, външните, — бяха облечени като бойци от миналото. Беше донякъде страшничко. Предположих, че картечните пистолети и пушките-кремъклийки не действат; дори престъпниците не биха рискували с тях. Ала мечовете, копията и лъковете изглеждаха съвсем истински и бяха в ръцете на хора, които с готовност демонстрираха, че не бива да им имаш доверие, когато разполагат с подострена сопа.

— Щеше ли да убиеш онзи тип? — попита небрежно магазинерът.

— Нямаше нужда. Те винаги отстъпват.

Чунким го знаех.

— Ами ако не беше отстъпил?

— Нямаше да е проблем — чух гласа си сякаш отстрани. — Щях да отрежа китката на ръката му с ножа. Да се обадя на 911. После току-виж му я зашили наопаки.

Всъщност навярно щяха да се забавят с идването си. Да му дадат възможността да се възземе, като му изтече кръвта.

Той кимна.

— Миналия месец двама типа играха онзи номер с кърпичката пред магазина заради някакво момиче.

Номерът с кърпичката е двамата да я захапят в краищата й и да се нападнат с ножове или бръсначи. Онзи, който изпусне кърпичката, губи.

— Единият умря, преди да дойдат. Другият остана без едно ухо; не си направиха труда даже да го потърсят. — Посочи с ръка. — Държах го известно време във фризера.

— Ти ли повика ченгетата?

— Ами да — отвърна онзи. — Веднага след като свършиха.

Съвестен гражданин.

Привързах бирата на задния багажник и завъртях педалите обратно към портала.

Нещата вървят на зле. Не ми се нрави думите ми да звучат като хленча на моя старец. Но положението наистина беше по-добро, когато бях хлапак. Ендърите не бяха на всеки ъгъл. Хората не си устройваха дуели. Хората не гледаха безучастни как другите се дуелират. А и полицията прибираше ушите след това.