Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Амелия подуши урина, когато отключи вратата осем часа по-късно. Тичешком обиколи стаите и най-накрая го откри в библиотечния будоар, хлътнал ничком в любимия й стол, последната купчинка от пет хапчета стоеше пред него, заедно с празната стъкленица и наполовина пълната чаша с топла, разредена с вода водка.

Като ридаеше, тя опипа шията му, да потърси пулс, стори и се, че го долавя леко. Плесна му два шамара, твърде силни поради истерията й, но той не реагира.

Обади се на 911, казаха й, че всички екипи са на адреси, да ги очаква след час. Затова позвъни в спешното отделение в университетското градче, обясни положението и каза, че ще го откара там. След което извика такси.

Вдигна го от стола и се опита да го подхване под мишниците, помъкна го от будоара, като залиташе. Не беше достатъчно силна, за да го носи по този начин, затова го хвана за краката и го затегли из апартамента. На входната врата едва не се блъска гърбом с едър студент, който й помогна да го отнесе до таксито, после я придружи до болницата, като й задаваше въпроси, на които тя отговаряше едносрично.

Двама санитари и лекар чакаха на входа на спешното. Претърколиха тялото върху количка, докторът му сложи две инжекции, една в ръката и една в гърдите. Като направи втората, Джулиан изстена и потрепери, очите му се отвориха, но се видя само бялото им. Лекарят каза, че това бил добър признак. Щели да разберат дали ще се оправи след ден; тя можела да чака тук или да си върви у дома.

Направи и двете. Взе такси с услужливия студент до жилищния блок, прибра си бележките и работите на студентите за предстоящите лекции и се върна в болницата.

В чакалнята нямаше никого. Взе чаша кафе от машината и седна на края на едно канапе. Всички студентски работи бяха оценени. Прегледа бележките си за лекциите, но не можеше да се съсредоточи върху тях. Щеше да й бъде трудно да се върне към обичайната преподавателска дейност, дори ако се бе върнала при нормалния Джулиан. Ако Питър бе прав, а тя бе сигурна, че е прав, с проекта „Юпитер“ бе свършено. Той трябваше да бъде прекратен. Единайсет години, по-голямата част от научната й кариера на физик по елементарните частици, отиваха в канала.

А сега пък и това — тази странно съвпадаща реципрочност на кризата. Преди няколко месеца той бе стоял до смъртното й легло, когато съзнанието й гаснеше. Ала тя бе причината и за двете. Ако бе била в състояние да тури настрани работата си с Питър… да остави кариерата си настрана и да му окаже цялата изпълнена с обич подкрепа, от която се нуждаеше, за да преодолее чувството си за вина и мъката, то той нямаше да стигне дотук.

А може би щеше. Но вината нямаше да е нейна.

До нея седна чернокож мъж в униформата на полковник. Одеколонът му с дъх на лимон сякаш разрязваше миризмата на болница. След малко той каза:

— Вие сте Амелия.

— Хората ме наричат Блейз. Или професор Хардинг.

Той кимна, но не й подаде ръка.

— Аз съм психиатърът на Джулиан, Зеймът Джеферсън.

— Имам новина за вас. Психотерапията не помогна.

Той кимна по същия начин.

— Е, аз знаех, че има склонност към самоубийство. Бях се включил с него. Тъкмо затова му дадох тези хапчета.

— Какво? — Амелия се вторачи в него. — Не разбирам…

— Може да ги изпие наведнъж всичките и да оцелее. Да изпадне в кома, но да диша.

— Значи животът му не е в опасност?

Полковникът сложи на масата помежду им розов лабораторен формуляр и го оглади с две ръце.

— Вижте какво пише тук — „АЛК.“ Съдържанието на алкохол в кръвта му е 0,35 на сто. Това от само себе си е почти половин самоубийство.

— Знаехте, че пие. Нали сте били включени към него.

— Точно така. Той обикновено не е от тежките пияници. А и предварителният му сценарий за самоубийство… ами, той не съдържаше нито алкохол, нито хапчета.

— Наистина ли? А какъв беше?

— Не мога да кажа. Съдържаше обаче нарушение на законите. — Той взе формуляра и го сгъна прилежно. — Едно нещо… с едно нещо бихте могли да помогнете.

— Да помогна на него или на армията?

— И на двете. Ако се измъкне от всичко това, а аз съм почти сигурен, че ще го стори, той никога повече няма да бъде механик. Можете да му помогнете да го преодолее.

Лицето на Амелия се удължи.

— Какво имате предвид? Той ненавижда военната служба.

— Навярно е така, но не му е неприятно да е включен към взвода си. Тъкмо обратното: харесва повечето хора, по-малко или повече е пристрастен към това, към интимната близост. Може би ще успеете да отвлечете вниманието му от това.

— С интимност. Секс.

— Така. — Той сгъна документа още на две, оглади ръбовете му с нокътя на палеца си. — Амелия, Блейз, не съм наясно дали знаете колко много ви обича, колко много е зависим от вас.

— Разбира се, че знам. Чувството е взаимно.

— Е, аз никога не съм бил в мислите ви. От гледната точка на Джулиан, съществува някакъв дисбаланс, някаква асиметричност.

Амелия се облегна назад.

— И какво иска той от мен? — попита грубо. — Знае, че разполагам с точно определено време. Че имам само един живот.

— Той е наясно, че сте омъжена за работата си. Че това, което вършите, е по-важно от онова, което сте.

— Това звучи съвсем безчувствено. — И двамата трепнаха, когато някой в съседното помещение изпусна поднос с инструменти. — Но то важи за повечето от познатите ни. Светът е пълен с глупаци и безделници. Ако Джулиан бе един от тях, нямаше изобщо да се запозная с него.

— Не е съвсем така. И аз очевидно съм от вашата класа. Бездействието и потребителството ще ни докарат до полуда. — Той се вторачи в стената, сякаш търсеше подходящите думи. — Май ви предлагам допълнителна работа на терапевт на половин ден, в добавка към основната ви работа на физик. Докато не се поправи.

Тя се взря в него така, както понякога се взираше в студентите си.

— Благодаря ви, че не ми напомнихте как той направи същото за мен. — Тя се изправи рязко и отиде до кафемашината. — Искате ли чаша кафе?

— Не, благодаря.

Като се върна, тя придърпа един стол, така масата остана помежду им.

— Преди седмица бих зарязала всичко, за да бъда негов лекар. Обичам го много повече от вас, повече, отколкото той си мисли, а и, разбира се, съм му задължена.

Тя замълча и се наведе напред.

— Но през последните няколко дена светът стана много по-сложен. Знаете ли, че той ходи до Вашингтон?

— Не. По работа ли?

— Не съвсем. Но аз бях там по работа. Той дойде при мен със, както сега разбирам, молба, с вик за помощ.

— Заради това, че е убил онова момче ли?

— И заради всички убити, сгазените. Аз бях наистина ужасена, дори преди да видя новините. Но аз… аз…

Тя понечи да отпие от кафето, но го остави и се разрида — изненадваш, мъчителен стон. Изтри с юмрук бликналите сълзи.

— Няма нищо.

Има. Но то е по-голямо от него и от мен. По-важно е дори от това, дали ще живеем, или ще умрем.

— Почакайте, почакайте. Намалете темпото. За работата ви ли става дума?

— Казах ви повече от необходимото. Но — да.

— За какво става реч, за някаква поръчка за отбраната ли?

— Може да се каже така. Да.

Той се облегна назад и стисна брадата си, сякаш се беше степала.

— Отбраната. Блейз, д-р Хардинг… по цял ден гледам хора, които ме лъжат. Не съм специалист в много области, но точно в тази съм експерт.

— Е, и?

— Нищо. Вашата работа си е ваша работа, моят интерес към нея започва и завършва с това, доколко влияе върху пациента ми. Не давам пет пари дали работата ви ще спаси страната, дали ще спаси света. Единственото, за което ви моля, е, когато не сте заета с това, да работите с него.

— Ще го направя, разбира се.

— Дължите му го.

— Д-р Джеферсън, аз вече си имам една майка еврейка. Нямам нужда от втора с брада и костюм.

— Разбрано. Не исках да ви обидя. — Той се изправи. — Прехвърлям ви некоректно собствената си отговорност. Не трябваше да го пусна да си върви, след като се включих към него. Ако го бях взел в болница, ако го бях поставил под наблюдение, това нямаше да се случи.

Амелия пое подадената й ръка.

— Добре. Вие се корете за това, аз ще се коря за същото и нашият пациент ще трябва да се поправи чрез осмоза.

Той се усмихна.

— Внимавайте! Пазете се. Тези неща водят до ужасно напрежение.

Тези неща! Тя гледа подире му, докато излезе и външната врата хлопна. Усети как лицето й почервенява, опита се да пребори готовите да бликнат сълзи, но сетне се остави да я победят.