Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Продължение на одисеята

След десетина дни аз бях на тридесет километра от Берлин. Сега вече вървях само от мръкване до съмване, а през останалото време спях в храсталаците край езерата, за да мога при случай да избягам от кучетата. Наистина другарите в лагера казваха, че водата не може да те спаси от кучетата: фашистите пускат кучетата по двата бряга и бързо засичат мястото, където си излязъл от водата. Все пак лягах да спя в храстите до самия бряг — така се чувствах по-сигурен.

Преминах сто и шестдесет километра за десет дни. За мене това е хубав резултат. Като се има пред вид, че на мене не са ми давали шоколад, както на спортист, а се налагаше да гриза картофи или ряпа, бях много радостен. Разбрах, че до Полша не ми остава много. Там има партизани, там съм при свои.

В това сиво, зазоряващо се утро, аз се вмъкнах да преспя в една усамотена плевня. Валеше дъжд, примесен със сняг, и реших да се заровя в сеното, а привечер да продължа спокойно по-нататък.

Сеното беше топло. Миришеше на лято. Спах така, както не бях спал от много месеци. Няколко пъти се събуждах, ослушвах се как дъждът монотонно и спокойно бие по керемидения покрив, и отново заспивах.

Чувам женски глас. След това вече тежкото стъпване на крава, чукане на ведра, бързите стъпки на жената. Чувам как потупва кравата по гърба, как й говори тихо и ласкаво започва да я дои. Струйките на топлото мляко пронизително звънят и се удрят о степите на ведрото и в мене всичко се сви — от глад, от болка в стомаха, от задушаващата злоба на изтощения човек. Сигурно съм изпъшкал, защото звънтенето на млякото престана и жената изплашено попита:

— Е, Фрици, бист ду хиир?

„Ей сега ще нахълта тук тази мутра Фрици — мисля си — и тогава сбогом Полша.“

Замрях. Колко пъти вече стана нужда да замирам през време на бягството! Колко пъти ми се е искало да изчезна, да се смаля или, още по-добре, да стана съвсем невидим.

— Ехей, мами! — чувам детски глас. Детето се провиква някъде отдалеч, на петдесетина метра оттук.

Ако това е Фрици, все още не е така лошо както ми се струваше преди миг. Някой тича насам, към плевнята. Детско дишане, смях и въпрос, който не разбрах. Жената отвърна бързо, детето побягна. Отново звънтенето на млякото по стените на ведрото. И ласкав шепот.

Жената си отиде. Кравата хрупа сено и тежко, по човешки, въздиша. Пак ме наляга дрямка.

Отварям очи и виждам над себе си лицето на жената. Тя е хубава, макар и немлада. В лагера рядко сънувах жени. Останалите затворници също: гладните рядко сънуват жени. Най-често ни се привиждаше храна, но ние упорито се борехме с това. Бяхме се разбрали да сънуваме само патриотични сънища. Иначе ще се отпуснеш и ще станеш като мърша — тогава капут.

Обръщам се, затварям очи и с ръка прогонвам от себе си видението. Ръката ми се натъква на рамо: на колене пред мене стои жена, не насън. Наяве.

— Какво?! — питам аз.

Жената започва да плаче.

— Миличък, нима си от нашите? — шепне тя.

Отдавна не бях чувал женска реч. Руска женска реч. Мъжете в лагера говорят иначе. Нито в една наша дума там не е имало такава добрина, уплаха и толкова радост, каквито чух сега.

— По тихо! — моля я аз.

— Те спят още.

— Кои?

— Господарката ми с децата.

— А ти защо си тук?

— Тя ми заповяда?

— Какво ти заповяда?

— Да взема сено от плевнята.

— Не лъжеш ли?

Тя не отговаря. Отпуска се на сеното, затваря очи и протяга ръце към мене. Жената е навлякла някаква куртка, която се разтваря и аз виждам голото й тяло. Започвам така да треперя, като че ли съм премръзнал от студ. Тя говори нещо бързо-бързо, прегръща ме и все по-силно ме притиска към себе си. Не виждам очите й. Те са затворени. Само я усещам цялата до себе си жената, която никога не съм познавал по-рано.

Любими жени! Всъщност за тях в лагера тъгувах също толкова силно, колкото и за свободата. Само онези, които имат малки деца, тъгуват повече за децата.

Викат й Надя. Преди година я откарали от Брянск в Германия. В Русия останали майка й, двама по-малки братя и мъжът й Коля, който е в армията.

Тя лежи до мене и шепнешком ми разказва всичко това. Дишането й гъделичка ухото ми, аз се усмихвам я слушам. После разбирам, че може да се обиди и леко отмествам главата си. Но тя се промъква още по-близо и отново дишането й гъделичка ухото ми и не мога да не се усмихна пак.

— Къщата ни е чиста, голяма — говори Надя. — На прозореца има мушкато и два фикуса. И лимонено дръвче си имахме, само че братчето го съсипа. През нощта станало да пие вода и го бутнало. Направихме друго каче, но все едно, изсъхна.

— Корените сигурно са се повредили — казвам аз.

— Разбира се, корените — Разбира се, корените радва се Надя, — какво друго? Искахме да купим друго, но започна войната.

— Войната ще свърши, ще си купите.

Надя неочаквано започна да плаче.

— Не плачи — моля я аз, — не бива да плачеш. Обиждат ли те тук?

Поклаща отрицателно глава.

— Не — казва тя, — немкинята е добра. Не ме бие. Само хлапето й понякога ме замеря с камъни. Иначе нищо. При други е по-лошо. За тях да не говорим помоли тя, като престана да плаче, — за нас да говорим.

— Добре.

— И ти ли имаш цветя?

— Да.

Надя се усмихва:

— Женен ли си?

— Не.

— Годеница остави ли?

— Не.

— А моят Коля е красив, косата му е къдрава, руса. И е много мекушав. Добър е, затова е мекушав.

Призори заминах. Тя ми показа най-късия път до разклонението на шосето, за да мога да се ориентирам. Жената ме целуна и се усмихна през сълзи.

— Знаеш ли как се казваш? — попитах аз.

— Как да не зная! Надя, казах ти вече.

— Не аз галя главата й, раменете, грапавите й отрудени ръце. — Не, не ти е името Надя. Твоето име е Надежда. Разбираш ли, Надежда!

До полската граница оставаха петдесетина километра, най-много сто. Вървя покрай реката. Много голяма река. Вече цял ден вървя край нея и търся брод. Макар че, разбира се, не цял ден, а цяла нощ, защото преходите си правя нощем, но някак си е неудобно да се казва: вървя вече цяла нощ.

Старателните немци не оставят на брега лодка, както е у нас, в Русия. Вземеш я, отблъснеш се с прът и заминаваш. И няма къде да се дене. На другия ден я върнат. Стопанинът й ще погълчи, ще се поучуди, а след това ще се зарадва: приключение. У нас обичат приключенията, само че непременно да са с добър край.

Призори в сивата мъгла на зазоряването видях пред себе си мост. От другата страна на реката — малко градче.

„Ще изчакам утрото, ще преспя в гората, а през нощта ще премина оттатък“ — мисля си аз и машинално бъркам в джобовете за картоф. Джобовете са празни. Хранителните ми запаси свършиха. Надя ми донесе хляб, малко парче сух кашкавал и обелки от салам. Два дена блаженствах и не премирах от болки, както по-рано.

„Или да тръгна сега — продължавам да мисля. — Може би на разсъмване сънят им да е най-дълбок?“

Приближавам се още към моста и виждам малка къщурка. Това е охраната. Припълзявам съвсем близо до къщурката. За щастие храстите стигат до самата стена. Ще полежа тука час, може би два, докато разбера всичко.

Беше минал цял час, когато чух, че се отваря врата. След това — стъпки. Това са стъпки на възрастен човек. Виждам очертанията на старец с карабина. Той бавно се отправя към моста и изчезва в сивата мъгла, която става все по-гъста. След петнадесет минути той се връща, влиза в къщата и щраква ключалката.

Пропълзявам малко встрани. Изправям се и приведен, тръгвам към моста. Сядам на един камък и чакам. Трябва да изчакам половин час, не по-малко. Сигурно пазачът ще реши, че вече съмва, и няма да тръгне по моста, а ще легне да почива.

„Време е казвам си аз и ставам, трябва да се върви.“

Крача по моста много бързо, едва не тичам. Пред мене се вижда на около петнайсет метра. Много е добре, че падна такава мъгла. По-хубаво не може и да се очаква. След малко ще се види брегът. Тогава победа. Е, спете си вие, немци! Спете дълбоко! Какво ви струва да спите дълбоко, а?!

Сега не тичам, а се промъквам дебнешком. Ако и на другата страна пази такъв старец, тогава всичко е наред. Вървя напред с притаен дъх.

Стоп! Пред мен, до перилата, на два метра от края на моста стои немец. Гледа към водата. До него, подпряна на перилата, пушка. Мъча се да не дишам и отстъпвам назад.

— Ехей! — тихо ме повика пазачът.

Отстъпвам мълчаливо и пресмятам: не е ли време да се обърна и да побягна. Не, защото това веднага ще го усъмни и той ще вдигне тревога. Но и да се отстъпва заднешком пред очите на пазача, който както виждам, посяга към пушката, също не е най-доброто решение. Обръщам се и побягвам.

— Халт!

Тичам с все сили. Зад мене се чува изстрел. Втори. Колко дълго вървях към оня бряг и как за миг всичко пропадна. Отново съм така далеч от Полша, и от партизаните, и от моята родина!

Нося се към къщурката. Насреща ми тича старецът и размахва карабината. Той е съвсем близо, на една крачка от мене. Удрям го между очите, старецът пада, карабината силно издрънчава на асфалта.

Зад мене трещят изстрели. Замислям се за секунда накъде да бягам: нататък ли, откъдето дойдох, или на другата страна. Решавам, че трябва да бягам на другата страна: по всичко личи, че там има блата, там кучетата не са страшни, там може да се изчака да мине вдигнатата от пазачите тревога.

След няколко минути разбирам, че съм сглупил. Пред мене има къщи. Виждам как светват прозорци и се хлопат врати. Немците се събудиха сега ще ми устроят хайка. Връщам се назад. Спирам се. Пред мене стои момче по гащета и куртка. В ръцете му се люлее пистолет. Мърмори нещо и се цели право в лицето ми.

— Махай се, гад! — викам отчаяно аз. — Махай се!

— Хенде хох! — проговаря най-сетне то. Научил се е вече. Те бързо научават това. Отскачам встрани и момчето стреля два пъти подред край мене. От двете страни изтичват още няколко души. Обкръжават ме. Момчето се смее истерично, казва нещо весело, вдига пистолета, удря ме с дулото по лицето и отново стреля два пъти право в очите.

… Седя в някаква стая. Тук има много народ. Всички ме подиграват, защото момчето държало в ръцете си пищовче с тапи, а аз, от изстрелите в очите, съм загубил съзнание. Само старецът не се смее. Той е побелял, с хлътнали очи и остра адамова ябълка. Подава ми две цигари и запалва.

„Сега и тоя гад е намислил нещо. Те умеят да се преструват“ — мисля си аз и отрицателно клатя глава.

Рано сутринта в стаята влезе мършав стар войник с пушка. Бутна ме с цевта в гърба и каза:

— Ела!…

Откара ме в една голяма къща и ме заключи в стая без прозорци. Отвори след десетина часа. В ръцете си държеше голям лист хартия с печат.

— Фарен — каза той, като се мъчеше да бъде разбран. — У-у-у — прави той с устните си, като локомотив.

Войникът върви след мене. Чувам хрипливото му дишане. Щом се измори, той докосва ръката ми и казва:

— Е, стоп!

Аз се спирам, войникът също спира. Стоим на пустата вечерна улица, дишаме тежко и се гледаме един друг. Стъмва се бързо. Улицата става синкавосива. Някъде наблизо в двора се смеят деца. Играят на гоненица. Разбирам това по веселите им викове.

Немецът ме гледа изплашено, макар че държи в ръцете си пушка и наоколо живеят също такива немци, какъвто е и той. Стоим с него дълго на улицата, която става сивосинкава. Аз гледам безразлично, защото сега не мисля за бягство — в града няма защо да се мисли за бягство.

Колкото по-тъмно става, толкова по-изплашено ме гледа. После казва:

— Е… Аз съм социалдемократ.

И ме побутва с щика. Внимателно, по рамото. Аз го разбирам и тръгваме нататък. Чувам как немецът прави усилие да върви в крак с мене. Подскача, но никак не може, защото левият му крак се влачи. Аз вървя бързо. Чувам как той отново започва да хрипти и тежко, сухо да кашля. Кашля все по-страшно. Спирам се. Той стои, хванал се за корема, а очите му са червени и влажни. Кашля дълго, а след като си пое дъх, казва:

— Благодаря…

И отново ме побутва с щика да вървим.

На гарата ме закара в полевата жандармерия и отиде да завери командировъчното удостоверение за Берлин. Върна се след половин час, донесе чаша бира и два сандвича, седна до мене и започна да яде. Дъвчеше дълго, а когато отпиваше глътка бира, тя сякаш изчезваше в някаква кухина. Обърнах се, за да не гледам как яде, защото от два дена не бях виждал и помия, да не говорим за хляб. Все едно, чувах мляскането и свят ми се виеше.

Дълго седях извърнат така, но не издържах. Обърнах се и му казах:

— Социалдемократе! Плюскай по-тихо!

Немецът се задави и бързо се огледа настрани. Стар полицай седеше на бюрото и разговаряше с някого високо по телефона. Разбрах, че моят пазач се уплаши от „социалдемократе“. Спомних си, че в лагера с мене имаше няколко души, които казваха, че са социалдемократи.

— Е! — високо казах аз. — Ти си социал…

Пазачът подскочи от мястото си и се закашля. Сандвичът падна на пода. Вдигнах сандвича и започнах бавно да ям хляба с кървавицата. Той почака и след това ме поведе към влака.

Дадоха ни малко купе. Немецът затвори вратата, заповяда ми да седна до прозореца, а сам се настани до вратата. Пушката си остави на коленете. Влакът тръгна и аз видях как той вдигна спусъка.

Разбрах, че единственото ми спасение е в бягството. Знаех как ще стане всичко. Когато се стъмни съвсем, аз ще скоча върху немеца, ще го удуша, а когато наближим някоя малка гара, ще скоча от стъпалото на вагона, след като съм се преоблякъл предварително в униформата на войника.

Определих и времето. Щом се покажат звездите — тогава…

„Ами ако днес няма звезди?“ — мисля си. Не е това най-голямата беда, макар че с по-добре да се бяга в звездна нощ. Разбира се, по-лесно е да ме видят, но затова пък и аз по-лесно ще видя всекиго. Ако няма звезди, трябва да започна да действам, когато изчезнат дърветата край пътя. Когато изчезнат — значи е време.

Спомням си Архипо-Осиповка. Това е селище на Черно море. Там почти няма летовници — само колхозници и рибари. Веднъж отидохме там заедно с баща ми. Само двама летовници в цялото селище. Спомних си Архипо-Осиповка и веднага чух тревожния и радостен писък на цикадите. Боже мой, колко много бяха! И досега не мога да си обясня какво представляват тия птици. Или например щурците. Винаги съм имал желание да играя в дикенсовата „Щурец в пещта“. Но аз и до ден-днешен не си представям какви са те, щурците. Ще бъде много неприятно, ако разбереш, че приличат на мокрици или на хлебарки. Макар че в такъв случай можеш и да не повярваш. Никак не е задължително да вярваш на онова, което ти е чуждо. На небето се появиха звезди. Тутакси в купето светна лампа. Мъждива и слаба.

— Е — каза войникът и ми протегна някаква снимка. — Майне киндер.

„Децата — помислих аз, — «киндер» — ясно.“

Взех снимката и я погледнах. Пет момиченца и едно момченце. Най-голямото не беше на повече от шестнайсет години, а момченцето — едва на годинка.

— Е — каза войникът и ми подаде друга снимка, — жена ми.

Видях жена в ковчег. До нея стояха децата и войникът в цивилен износен костюм.

Върнах му снимките, той ги скри в портфейла, въздъхна и се усмихна:

— Умря от туберкулоза…

Сега ме гледаше без страх, тъжно и спокойно. Сигурно е сметнал, че нищо не мога да му направя, тъй като пътуваме с голяма скорост, вратата на купето е заключена и спусъкът на пушката вдигнат.

Ти си глупав немец. Няма значение, че влакът лети с голяма скорост. Всяка врата може да се отвори, а самия тебе мога да те ударя изневиделица с всички сила с глава по лицето. Това е целият номер.

— Е — казва немецът и ми подава цигара, като поставя пръст на устните си, — социалдемократ — шшт?

„Какъв социалдемократ си ти! — мисля си спокойно. — Лайно си ти, а не социалдемократ. Ти си страхливец и подлец, но имаш шест деца и най-мъничкото е на една годинка. И си нямат майка.“

Трябва да го убия, ако искам да избягам. Не бива само да го зашеметя тогава бързо ще ме хванат. Ако искам бягството да бъде сполучливо, трябва да го убия. А ми се иска само да го зашеметя, за да не останат кръгли сираци пет момичета и едно хлапе. Аз зная какво е да растеш без майка… Но дори и не мога да си представя как ще останат и без баща. Без този туберкулозен баща, с големи мършави ръце, който ми каза, че е социалдемократ.

„Ето, сега — казвам си, — трябва да започна…“

Давам си кураж, свивам краката си за скок и вече съм почти готов…

Но чувствам, че не мога да ненавиждам този туберкулозен немец така, че да го убия, защото видях шестте деца. Нищо не мога да направя. Просто няма да имам сили да го довърша — зная това.

— Искам да спя — казвам аз и затварям очи.

— Е — казва немецът, — моля.

Влакът лети. Аз отивам към гибелта. Той се измъква от нея.

„Немци… — мисля си. — Бъдете проклети, фашисти! Мразя ви! Всички вас мразя…“

 

 

— Е? После… — попита Коля, — какво стана по-нататък?

— После, още по-лошо. В гестапо ме държаха три месеца. Разследваше ме Шулц. Един такъв широколик, червендалест… Хванаха се за откраднатия костюм. Той беше ушит в немска фабрика, а материалите наши — от „Болшевичка“. Започнаха да ме мотаят, бил съм чекист, пратен за свръзка. Шулц непрекъснато ми додяваше да се явя на някакъв процес като съветски офицер-разузнавач… После в някаква болница се търкалях, а след това ме прехвърлиха при власовците, в Източна Прусия… Никак не ми вярваха, че съм обикновен пленник, избягал от лагера. Името си също не биваше да казвам — в рудника „Мария“ ходех като в дисциплинарна рота, с мишена на гърба… И така… Докараха ме в контраразузнаването на Власов…

— А как попадна тук? — попита Коля след дълго мълчание.

— Ще ти разкажа… Почакай… А ти защо? Ти Имаш документи… Ти защо си тук?

„Когато някой лъже така, заслужава куршум в челото — помисли Коля, но не може човек да стане такъв подлец. Аз го зная от Москва. Познавам го от десет години, не по-малко…“

— Попаднах тук от глупост — излъга Коля.

Не можеше да си позволи да каже истината на Степан. Дългът живееше в него, независимо от самия него. А може би това не е никакъв дълг, мислеше Коля, може би сега аз се държа подло и продавам себе си, защото няма смисъл да се играе в нашата игра, щом на никого не вярваш, особено на приятеля.

— Страх ме е, че ще ме притиснат, ако не си ти…

— Защо?

— Ами ако ти им кажеш, че познаваш Радион Матвеевич Торопов…

— По документи ти Торопов ли си?

— Да.

— А ако документът е фалшив?

— И аз от това се боя ще те проваля. Не ти се сърдя — усмихна се Степан. Разбирам откъде си. Щом не се обърна, веднага разбрах.

— Правилно си разбрал каза Коля и въздъхна дълбоко. — Правилно си разбрал всичко, приятелю Родка… Какво друго имаше той в документите си?

— Нищо. Паспорт от Киев толкова.

— Слушай… Ще кажеш, че от Киев си отишъл в Минск… Още никой ли не те е разпитвал?

— Не… Докато ти беше при него, аз бях в съблекалнята. А после той отиде да спи, тебе пратиха в бараката, мене също.

— Добре. Ще опитаме.

Коля разбираше, че сега той прави престъпление. Но иначе не можеше да постъпи. Беше длъжен да постъпи само така и в никакъв случай иначе, защото нямаше право да подпише със собствените си ръце смъртната присъда на приятеля, с когото израсна в един двор, живя в една къща, учи се в един клас.

— Ти си живял в Минск на „Хитлерщрасе“ номер четири, а после си се преселил на „Въглищна“ номер седем. В тази къща е била бръснарницата на Еремински, но за това не казвай веднага. Те сами ще започнат да те разпитват, защото в досието им се намира моят адрес, нали разбираш? По всяка вероятност ще ти направят очна ставка с мене. Аз не те познавам — малко ли клиенти са минавали през ръцете ми! Ще кажеш, че това е майсторът, който работеше до големия прозорец под табелата „Бръснарница Еремински“ — мъж с лула в устата и жена, накъдрена като овен. Аз напълно ще потвърдя тези твои показания. Ясно ли ти е?

— Сигурно съм свиня — каза Степан. Сигурно аз нямам право да те моля за това.

— Изглежда и аз нямам право да се съглася да ти помагам — каза Коля.

— Чакай, а твоето име?

— Няма значение… Ти не знаеш как ми е името — поне за тях. Излишната подробност ги прави също така предпазливи, както и лутането в тъмнината.

— Ами ако не успея да изиграя това? — попита Степан. Ами ако не успея?…