Юлиан Семьонов
Майор Вихър (52)

Всекиму своето

След като Апел и Крися заедно с трима разузнавачи на Седой бяха прехвърлени в планината при партизаните — да дочакат идването на Червената армия, резервната явка на Седой в едно мазе се събраха Коля, Вихър, Аня, Тромпчински и Берг.

Вихър: Аня, искаш ли да попиташ полковника за мене?

Аня: Няма нужда. Аз получих всичко от Бородин. Това е по-важно.

Вихър: Попитай.

Берг: Момиче, аз иначе не можех.

Вихър: Защо?

Берг: Защото тогава играех сериозно.

Коля: Лъжлива завербовка?

Берг: Да.

Вихър: Кога се отказахте от нея?

Берг: Когато разбрах неизбежния край. Да лъжа, че съм бил в опозиция на режима още от самото начало, е глупаво и недостойно за мене. Аз бях с режима дотогава, докато разбрах неговата обреченост.

Аня: Вие знаете какво нещо е ненавист?

Берг: Никога не съм познавал ненавистта. Винаги съм изпълнявал дълга си.

Вихър: Аня, полковникът ни помага честно. Това е проверено.

Берг: Аз мога да я разбера.

Коля: Само да я разберете?

Берг: Да я разбера, значи да я оправдая.

Вихър: Време е! Берг, вие се изтеглете с вашите. Ще ви намерят хора, които ще ви дадат половинката от снимката. От тази. Връщам ви половинката на вашето семейство. Децата остават у вас, а вие у мене. Този, който ви върне вас самия, значи е мой човек.

Берг: Вие си запазвате хумора. Това е чудесно.

Вихър: Довиждане, Берг.

Берг: Господа, като разузнавач трябва да ви кажа, че аз съм възхитен от вашата работа, Господ ви помагаше. Довиждане. Ото, да ви почакам тук, или да изляза?

Коля: Почакайте тук.

Вихър: Коля, ела за малко.

Коля: Идвам.

Вихър: Коленка, той даде ли ти вече документите?

Коля: Да. Аз съм командирован от командването на групата армии „А“ в щаба на РОА при Власов в Прага.

Вихър: Коленка, дръж се, братле. Много банална фраза, но какво друго да ти кажа…

Коля: Благодаря ти, Вихър.

Вихър: За какво?

Коля: Просто така.

Вихър: И аз ти благодаря. Запомни ли всичко?

Коля: Всяка събота от девет до десет до входа на хотел „Адлон“ ще ме чака връзка.

Вихър: Човек с две кесии с картофи. Паролата…

Коля: Всичко помня.

Вихър: Ако нещо… прехвърли се през фронта…

Коля: Ако нещо… кажи на мама за баща ми…

Вихър: Всичко ще стане, както трябва. Ти сам ще й кажеш.

Коля: Е, хайде.

Вихър: На добър час, Коленка… До нова среща…

Коля: На добър час, Ветрок… До нова среща…

— Аня.

— Да?

— Ти сега ще идеш в конспиративната квартира на Палек.

— Не.

— Защо?

— Никъде няма да ида.

— Душичка, хайде да не разиграваме кино със заповеди. Аз няма да започна да блещя очи и да шепна: „Заповядвам ти.“ Анечка, аз просто те моля.

— И аз ви моля.

— Ти защо ми говориш на „ви“?

— Защото ви обичам.

— Неудобно е, чакат ни…

— Нека…

— Анечка, хубавото ми, чипоносо, луничаво мое момиче… Ти ще идеш…

— Знаете ли, често си мисля, научихме се да казваме такива хубави думи, а пък наляво и надясно се обиждаме един друг. Да обидиш някого с много лесно. В мислите, в усмивката, с поглед. А особено с лесно на мъжете да обидят жена.

— Ти за какво говориш?

— За това, че аз просто нямам за кого да живея, ако остана сама.

— Аз ще се върна. Всички ще се върнем, как иначе?

— Ще срещнем нашите танкове и ще се върнем.

— Войната не е разписание на влакове.

— Но слушай…

— Никъде няма да ида. Като куче ще тръгна подире ви. Ако искате, можете да ме застреляте.

— Това е глупост, Аня.

— Нека да е.

Вихър вдигна рамене и въздъхна:

— Как да ти докажа, че това е глупаво и ненужно?

— Много просто.

— Как?

— Да не спорим. И да ме вземеш със себе си.

Вихър отиде при Седой и каза:

— Другари, моля всички да си сверите часовниците. Утре в два часа през нощта ние ще видим нашите… Поставена ни е задача да разрушим кабела за взривяването на Краков.

В единадесет часа вечерта, когато по шосето отстъпваха от Краков немските войски, на триста метра от тях по снежното поле в маскировъчни халати работеха Вихър, Аня, Тромпчински, Седой и хората му. Те дълбаеха замръзналата земя и я пренасяха в гората с бели чували. Промъкваха се през окървавената, заледена кафява твърда земя към оня кабел, в който се криеше смъртта на Краков. Изкопът ставаше все по-широк и по-дълбок и скоро ръцете на Вихър почувствуваха бронирания кабел. Той легна по гръб и видя небето, а в него, сред звездите, съвсем близо до себе си — бледото лице на Аня.

— Всичко с наред, моето момиче — каза той и заплака. — Тук е. Дайте взрива, братлета, ще го скъсаме. Ето го кабела.

Ръцете и челюстите на Седой трепереха. Той също плачеше.

„Лично и строго секретно

от Премиера И. В. Сталин

до Президента г-н Ф. Рузвелт

Днес, 15 януари, имах разговор с маршал Тедер и съпровождащите го генерали. Струва ми се, че се получи достатъчно пълна взаимна информация. От двете страни бяха дадени изчерпателни отговори на поставените въпроси. Трябва да спомена, че маршал Тедер прави най-благоприятно впечатление.

След четиридневните настъпателни операции на съветско-германския фронт сега имам възможност да ви съобщя, че въпреки неблагоприятното време настъплението на съветските войски се развива удовлетворително. Целият Централен фронт — от Карпатите до Балтийско море — се намира в движение на запад. Макар и немците да се съпротивяват отчаяно, все пак те са принудени да отстъпват. Не се съмнявам, че на немците ще се наложи да разделят резервите си между двата фронта, в резултат на което ще бъдат принудени да се откажат от настъплението си на Западния фронт. Радвам се, че това обстоятелство ще облекчи положението на съюзните войски на запад и ще ускори подготовката на набелязаното от генерал Айзенхауер настъпление.

Що се отнася до съветските войски, можете да не се съмнявате, че те, въпреки съществуващите трудности, ще направят всичко възможно предприетият от тях удар срещу немците да се окаже максимално ефективен.

15 януари 1945 година.“

Във фронта Пастерник иззвъня телефонът от полевия щаб, който още вчера напусна Краков.

— Либенщайн — извика шефът на гестапо, — хвърлете във въздуха, но дяволите, тоя въшлив град, почти всички войски минаха!

Либенщайн заповяда на есесовците от охраната:

— Палете колите, заминаваме!

Той приближи до черно-червените кончета и като въздъхна дълбоко, ги натисна. Приклекна леко и зачака взрива. Взрив нямаше. Либенщайн отвори очи и бавно издиша. След това отново натисна копчетата, но взрив пак не последва.

Телефонът иззвъня.

— Какво става — изрева шефът на гестапо, — защо се мотаете?!

— Аз натискам копчетата. Взрив няма…

— Какво?! Вие сте полудели!

— Господин бригаденфюрер…

— Вдигайте охраната, имате там сто души от SS и минете по целия кабел! По целия! Ясно ли е?!

„Лично и строго секретно послание

от г-н Чърчил до маршал Сталин

Много съм Ви благодарен за Вашето послание и много се радвам, че маршалът от авиацията Тедер Ви е направил такова благоприятно впечатление.

От името на правителството на Нейно Величество и от цялата си душа искам да Ви изразя нашата благодарност и да поднеса поздравленията си по случай това гигантско настъпление, което сте започнали на Източния фронт.

Без съмнение сега са Ви известни плановете на генерал Айзенхауер и в каква степен осъществяването им е било забавено от превантивното настъпление на Рунщедт. Сигурен съм, че по целия наш фронт боевете ще бъдат непрекъснати. Двадесет и първа британска армейска група под командването на маршал Монтгомъри започна днес настъпление в района, южно от Роермонд.“

Вихър държеше отбраната цели два часа. Едва ли щеше да удържи — беше ранен в корема, в гърдите и в двата крака. Аня лежеше до него в безсъзнание, лицето й бяло-бяло, спокойно, без нито една бръчица, много спокойно и красиво. Седой се търкаляше по снега, а около него беше червено: парче от мина беше откъснало ръката му от самото рамо. Куршум изби окото на Тромпчински. Останалите бяха убити, а есесовците напираха от всички страни. Вихър не би издържал, защото снегът вече му се струваше розов, не, не розов, а черен; не, не черен, а като песъчливата плитчина на Днепър; не, виждаше го именно като сняг — бял, бодлив сняг, — и той пак стреля и стреля с къси точни откоси. Нещо го удари по врата и той престана да вижда и да чувства. Престана да стреля.

В това време есесовците побягнаха — по шосето се носеха руски танкове.

Председателят на имперския съд Фрайслер влезе в залата със свитата си всички бяха в черни мантии, с черни четириъгълни шапки, с имперската емблема на гърдите. Всички станаха. Трауб не можеше да стане — вдигнаха го под мишници двама полицаи.

— Хайл Хитрел! — извика Фрайслер.

Гласът му беше креслив, от устата му излетя облаче бяла пара: бяха престанали да затоплят залата на съда на Третия райх.

— За измяна на родината, за предаване на секретни планове на врага Трауб се осъжда на смърт!

На шестнадесети април 1945 година Трауб беше гилотиниран.