Юлиан Семьонов
Майор Вихър (22)

Брънка от веригата

В личния си живот генерал Нойбут изглеждаше аскет. И това не беше престореният, истеричен аскетизъм на фюрера. Кадрови военен, човек сериозен и дълбоко религиозен, той искаше да дели с войниците си поне част от онези тежести, които носеше със себе си войната. Затова когато пристигна в Краков, генералът се настани не в специалната правителствена вила, а в офицерския хотел, който се намираше на брега на реката, почти срещу входа на стария замък на полските крале и епископи.

Нойбут заемаше апартамент на третия етаж, не беше голям състоеше се от две стаи. Преди пристигането на Нойбут дежурният адютант на генерала майор фон Щромберг заповяда да изнесат от стаите мебелите от черно дърво, предварително докарани тук от подмазвачите на тиловата служба.

— Генералът няма да живее в този разкош — каза майорът, — тоя стил отговаря повече на вкуса на някоя застаряла вариететна звезда, а не на войник. В приемната оставете само бюрото… Креслото изнесете, генералът не обича мека мебел. Само този висок стол. И толкоз. Масичката за телефона преместете до прозореца. Генералът разговаря по телефона прав. Кошчето за хартия — под масата. От спалнята — всичко вън. Стенните шкафове достатъчно ли са дълбоки? Добре. Тук, в нишата, поставете желязното легло с пружинен матрак. Пухените юргани — вън. Генералът се завива с вълнено одеяло.

Фон Щромберг седна на прозореца и започна да наблюдава как офицерът от охраната на SS, дежурният по етаж инвалид фелдфебел и полячката камериерка пани Зося — старица с бяла колосана престилка и бяла забрадка на белите, дори малко синкави коси — разместваха наново цялата мебел.

„Бабичката е била хубава — мислеше си фон Щромберг, като гледаше пани Зося. — И сега още е грациозна.“

— На господин генерала няма да му бъде удобно да спи — каза пани Зося, — ако поставим леглото в нишата. Светлината ще пада на очите му.

— Тъй ли?

— Да, господин офицер.

— Вие интересно говорите немски. Благодаря за съвета. Жената си е жена. Поставете леглото до стената. Не, не тук, малко по-далеч от шкафа. И, моля ви, в никакъв случай не наливайте в каната преварена вода. Той обича прясна, само прясна.

Нойбут пристигна вечерта, по тъмно. Влезе в стаята, стоя дълго пред големия прозорец, като се любуваше на грамадата на Вавел, рязко очертана в сивата пустота на вечерното небе, след това спусна светомаскировката, запали големия блестящ полилей и седна до масата. Огледа бегло уредбата на стаята и кимна с благодарност на фон Щромберг. А той, сякаш изчакваше този момент, постави на масата сива папка от дебела свинска кожа.

В папката се намираха последната поща и документи за подпис.

— Благодаря — каза Нойбут, — няма да ви задържам повече. Почивайте.

— Лека нощ, господин генерал.

— Благодаря. За всеки случай, кой е дежурен сега?

— Подполковник Волф.

— Добре. Да ме свързва само с щаба, за останалите — спя. Дяволски ни подхвърля самолетът. С времето става нещо лошо: ту бури, ту тропическа жега.

— Природата, изглежда и тя воюва.

— С кого? — усмихна се Нойбут. — Няма с кого да воюва. Тя е една и всемогъща.

Той отвори папката и фон Щромберг веднага излезе от стаята. Нойбут бързо преглеждаше документите, подготвени от дежурния по щаб. Тези, които не представляваха интерес, оставяше в папката, а другите отделяше настрана и ги затискаше с големия ахат, подарен му от генерал Прайде, когато дойде за една седмица от Крим; най-важните документи Нойбут събираше в голяма щипка, направена във форма на дяволска ръка с дълги, криви и остри нокти.

Генералът работи до един часа след полунощ. Първият документ, който подписа, беше заповед, подготвена преди два дни по негово указание съвместно със сътрудници на контраразузнаването.

„Старо желание на фюрера е при акции против империята и окупационните власти на окупираните територии срещу престъпниците да се прилагат по-други мерки от досегашните. Фюрерът е на мнение, че при подобни престъпления наказание от рода на лишаване от свобода, както и доживотна каторга е проява на слабост. Резултатно и продължително сплашване може да се постигне само със смъртни наказания и с мерки, които оставят близките или населението в неизвестност за съдбата на престъпника. На тази цел служи откарването в Германия. Приложените директиви за преследване на престъпленията отговарят на становището на фюрера. Те са официално утвърдени и одобрени от него.

Нойбут“

Този документ беше съставен достатъчно ясно, без партийната словоохотливост, която дразнеше Нойбут, и затова той го подписа след второто прочитане, само като размести две запетайки. Нойбут не обичаше документи с много препинателни знаци.

„Заповедта не е белетристика — казваше той. — Запетайките не дават възможност да се усвои същността на въпроса. Те задържат погледа на войника.“

Над другите документи Нойбут се застоя значително по-дълго време, внасяше поправки, преписваше цели пасажи. И колкото повече работеше, толкова по-бавно вървеше работата — или се проявяваше дневната умора, или го ядосваше лошата работа на канцеларистите. Затова не можа да разгледа докрай всички документи. Изкъпа се, изтри се със суха топла кърпа и си легна. Затвори очи. Той засвиваше веднага щом се завиеше с одеялото. Но днес за първи път, след като изтекоха десетина-петнадесет минути, забеляза с известно учудване, че не може да заспи. Нойбут се обърна на дясната си страна и изведнъж си спомни майка си: тя го караше да спи само на дясната страна, сложил и двете си ръце под бузата. Нойбут се усмихна добродушно и въздъхна.

„Нима е безсъние? — помисли Нойбут. — Казват, че това е нещо крайно уморително. Защо така? Неприятна работа.“

Лежеше със затворени очи. Отначало видя зелената пустош, а след това стройните редици на бараките на концлагера. Днес те прелетяха над този концлагер за военнопленници. Офицерът на Химлер от SS извика на ухото на Нойбут:

— Този лагер е с газ. Производителността на пещите е над хиляда души дневно.

— Какви пещи? — попита Нойбут.

— Газови, господин генерал, газови — поясни офицерът, — това е хигиенично и разумно от гледна точка на разпространяването на неверни слухове.

„Вероятно, това е — помисли Нойбут. — Напоследък непрекъснато на нас, войниците, ни навират в очите тази своя гадост. Защо? Нека за газовите пещи, щом са им толкова необходими, сами да отговарят пред съвестта си. Аз съм войник. Нацията ме призовава на борба и аз се вдигнах на борба.“

Нойбут стана от леглото, отиде до прозореца и дълго глада града, който ще бъде унищожен.

„Те стенографираха, когато аз уточнявах плана за унищожаване на огнищата на славянската култура — спомни си той. — О, прогнил ужас на архивите, в които се пази онова наше, за което самите мие отдавна сме забравили. Тихите злоради канцеларски мишки пазят нашия позор и нашето самообвинение. Наистина колко много са тия, които мечтаят да се доберат до архивите и секретните сейфове и да унищожат всичко, което се отнася до тяхната съдба — думи, призиви обещания!“

Нойбут седна на бюрото и отново започна да прелиства документите, които подписа днес. На първия документ — за смъртните наказания и изпращането в Германия той се спря особено дълго.

„Аз съм стар човек — тъжно и мъчително помисли той. — Те трябва да разберат, че аз съм стар човек и войник. Никой няма право да съди войника, освен родината. Никой няма право да съди дълга пред народа.“

Нойбут написа допълнение към тази заповед: „Прилагането на тази заповед, строга като всичко, което поражда войната, трябва да става само в случай че са налице доказателства за престъпление.“

Той се разходи из стаята, върна се на бюрото и грижливо зачеркна допълнението си.

„Да поправям фюрера? — помисли си той. — Едва ли ще мине незабелязано това… На Халдер и Браухич им е леко: те отдавна са преминали в опозиция; на тях ще им се прости всичко, което са правили по-рано. За мене е късно да мина в опозиция — там няма да спечеля, а тук ще загубя. На времето си аз съвсем забравих главния принцип на военната стратегия «отстъпи навреме». Повярвах на гръмогласната логика на фразеологията на фюрера, забравих, че трябва да се цени най-вече тихата логика на собствените мисли. Общонационалната истерия смля и мене. Това е ясно.“

Нойбут повика дежурния подполковник Волф и каза:

— Донесете ми стенограмата от съвещанието, което свиках на трети този месец.

След половин час Волф остави пред генерала стенограмата от съвещанието, свикано от него във връзка с акцията за унищожаване на огнищата на славизма. Нойбут седна на бюрото строг, в мундир, стегнат през кръста с широк черен колан, в ботуши, със събрани токове, като на парад.

Прочете внимателно стенограмата и постави отметка срещу думите си: „Между другото, Биргоф, в Лувър аз плаках със сълзи от възторг. Бих възразил против тази акция, ако не си давах сметка, че тя е необходима като военно мероприятие.“

Той се отпусна на високото облегало и помисли: „Какво пък… Според мен, това е достойно. Говорих като войник.“

Остави стенограмата, протегна се и притихна с вплетени пръсти на ръцете. Усмихна се — до ръцете му лежаха пръстите на дявола, вкопчен в документите на днешната поща.

„Това е — помисли си Нойбут. — Всичко мое най-важно и най-страшно се пази в тези лапи. Бях при Химлер, когато той говори за целта на унищожаването на славизма и неговите огнища. Тя е продиктувана от техните политически и расови стремежи, а не от изискванията военната обстановка. А аз съгласих с тях. И всички чуха това. Не се знае кое е по-страшно: моите фрази в тази стенограма или обосноваването на необходимостта от унищожаване, там, в кабинета на Химлер. Най-страшното ще бъде, ако аз се изправя пред съда на поколенията в ролята на евтин циркаджийски двуличен актьор, а не войник.“

Нойбут разтвори изстиналите си пръсти, стана, удари с юмрук по бюрото, изгаси светлината, отвори прозореца и каза:

— Трябва да се бия… Докрай…

С това той си легна и бързо заспа.

Поривът на вятъра свали от бюрото няколко листчета. Те прелетяха през цялата стая и се плъзнаха меко под леглото — само две от десетте листчета, написани на машина.

Нойбут стана както обикновено, в шест часа сутринта. Направи гимнастика, изкъпа се със студена вода, избръсна се и повика Волф.

— Нека ми сменят тази щипка за хартии — помоли той, като показа с очи пръстите на дявола. — Някаква измишльотина. Вкус на страхлив еснаф, забогатял от сводничество.

Волф веднага отиде да даде съответните нареждания. След няколко минути генералът, съпроводен от дежурния адютант, излезе от стаята. Когато минаваше край вцепенения офицер от охраната на SS, край дежурния инвалид и камериерката, той се спря и каза:

— Оставих една риза на масичката. Изперете я, моля. Но в никакъв случай не я колосвайте. Якичката трябва да бъде мека.

Той подаде на пани Зося бонбони.

— За внуците — каза генералът.

Тя направи поклон и като прие подаръка, отвърна тихо:

— Благодаря, аз нямам внуци.

— Дайте ги на сина си — усмихна се Нойбут — да си точи зъбите.

— Аз съм сама, господин генерал. Сама ще изям бонбоните.

Синът й беше в затвора в очакване на разстрел. Беше осъден на смърт от имперския народен съд в Бреслау. Беше свръзка на Седой. Той не каза името си, иначе пани Зося не би могла да работи тук. Пани Зося не се обърна за помощ към генерала, въпреки че той би могъл да спаси живота на сина й. На нелегалното движение беше, необходимо пани Зося да работи в офицерския хотел.

Пани Зося влезе в стаята на генерала, сложи ризата в чантата и започна да чисти. Най-напред смени бельото и й се стори, че Нойбут беше подредил възглавницата си добре, след това изтри праха и започна да лъска паркета. Тя видя под леглото двете листчета, взе ги, и бързо ги скри в чантата. Смяната й свърши след два часа и тя излезе от хотела под ръка с дежурния инвалид фелдфебел той се хранеше у пани Зося.