Юлиан Семьонов
Майор Вихър (18)

Всичко хубаво

Вихър се провираше през тълпата на площада пред гарата и сякаш с гърба си, с ушите си, с тила си чувстваше, че „слепият“ вече не е така напрегнат и не държи така здраво в джоба си парабелума. Вихър долови и по темпа на последния разпит, по въпросите, които не бяха вече така точни и кръстосани, че гестаповци са склонни да му вярват след изпита с фалшивото кадифено сако.

Вихър чакаше хайка. Той разбираше, че ако днес няма хайка и не му се удаде да избяга, може да се заплете в онази предпазлива полуистина, която той изнасяше на разпитите. Засега само се плъзгаше по въпросите, които му се задаваха, но се плъзгаше така, че да им изглежда като слалом: стремително, шумно и с много снежен прах. Но този снежен прах полека-лека ще се уталожи, гестаповците ще поседят с моливите над предишните разпити и ще тръгнат по подробностите. Ще започнат да се интересуват от всичко, което се отнася до нашата армия. Вихър считаше гестапо за изключително сериозна разузнавателна и особено контраразузнавателна организация. Би било наивно да се смята, че гестапо не знае нищо за нашето разузнаване. Въпросът е в това, какво знаят, какво биха могли да знаят и с какви факти, данни, имена и цифри те могат, незабелязано за самия него, да го разобличат в лъжа.

Засега се оправяше с имената на загинали другари, с историята на днепропетровската си нелегалност, с остарелите си вече тайни — разузнавателната работа в Кривой рог и в организацията Тодт.

Вихър вървеше и мислеше, че сега забавянето е равносилно на смърт. Затова с особено внимание се вглеждаше в лицата на хората около него и си мислеше как ли ще се държат, ако се хвърли стремглаво сред тълпата, без да дочака хайката.

„Или всички ще изпопадат, когато започне стрелбата, или ще се юрнат на различни страни и аз ще се намеря в обстрелван коридор, или «слепият» ще започне да стреля по мене безразборно, пък и високият, който е напред — също. Макар че с високия е по-лесно: докато се обърне, аз ще съм далеч, и ако се наведа, те няма да ме видят в тълпата — мислеше си Вихър, но все едно, те ще стрелят, хора ще избият — ужас…“

Високо в небето се чу шум. Вихър наостри уши и продължи да върви напред. Сега той стъпваше на пръсти, сякаш е на лов в гората, в очакване на дивеча, който ей сегичка тук, под краката му, ще изпърха, чифтето ще разцепи въздуха, ще заскимти кучето, ще замирише на барут.

„По-тихо! — едва не викаше Вихър на хората, които вървяха и тътреха гладните си, тънки, изморени нозе по сивите плочи на гаровия площад. — По-тихо! Чувате ли: самолети!“

След това видя в небето черните точки: армада самолети отиваше от запад на изток да бомбардира нашите. Въздъхна, наведе очи и видя как гестаповецът пред него, повдигнат на пръсти, наднича през главите на търговците на икони. Вихър се наведе незабележимо, само с шията си, за да види накъде гледа високият. Видя едно момченце, което лазеше по колене и събираше огризки от ябълки и угарки край пейките, на които седяха хора в очакване на влака. Момчето беше мургавичко, дългоносо, с прави гладки коси.

„Циганче — помисли Вихър. — За немците те са нещо като евреи. Какво ли става сега в този, високия? Истинско насъскано куче. Гад мръсен.“

Високият гестаповец се отби, мина покрай плътната опашка на касата за билети, блъсна някакъв старец с широкопола шапка, бутна с лакът един немски войник и болезнено ритна циганчето в хълбока — уж без да иска. Циганчето повдигна лицето си, видя високия, долови вътрешно опасността и отпълзя на четири крака. После се изправи и се втурна всред грамадната опашка за билети. Морето от човешки глави се размърдваше само там, където момчето преминаваше.

„Ето! — нещо бодна Вихър. — Това е то!“

— А-а-а! — изрева той, като удари с всички сили „слепия“ по очите и се хвърли в противоположната на циганчето страна, поваляше с ръце и крака хората с бохчи и куфари, за да създаде паника. Гарата зашумя, заплава; запищяха полицейски свирки; някой се развика пронизително зад гърба му; понесе се дълъг сърцераздирателен вик — паниката започна. Някъде изцвили подплашен кон. Изстрел, втори…

Вихър бягаше приведен, с издадена напред глава и бързо смъкваше от себе си синьото сако — първият белег.

Захвърли сакото на земята и като на шеметна кинолента видя как към него се протегнаха ръце, върху ръцете се стовари нечий огромен крак, но вик не различи, защото всичко наоколо крещеше и виеше.

Вихър за миг изправи глава: трябваше да разбере накъде се носи тълпата. Площадът пред гарата се вливаше в гърлото на тясната, притисната от триетажни здания улица „Хитлер“. Вихър заработи с лакти, за да се отскубне натам пръв, да изтича към градинката, да се метне на някоя каруца и да се измъкне от града. Свали шапката от главата на бягащия до него старик, смачка я и я нахлупи на главата си. Тълпата го носеше към градинката, той пресече трамвайната линия и видя как по улицата, която водеше към гарата, загърмяха полицейски мотоциклети. Полицията преграждаше пътя и на улицата, задръстена с каруци.

„Мръсници! Съобразиха! — мина му през ума. — Обръч, няма да се измъкна! Всичко ограждат!“

Погледна надясно — там завиваше закрит зелен камион, от който като черни топки се изтъркулваха полицаи.

И всичко това изведнъж се смени с друго видение, като в предсмъртен, последен час. „Бръснарница“ — тези букви бавно изплуваха пред очите му малко встрани от входа на хотел „Варшава“.

С някакъв студен и отчаян разум Вихър блъсна вратата: остро дрънна звънчето. Бръснарят, побледнял, тръгна насреща му.

Вихър за миг застина на прага бавно каза:

— Избягах от гестапо. Мене търсят.