Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Старият пазар

„Динена кора — помисли си Вихър, динена кора е това, искат да ме хързулнат. Това е техен човек. Още веднъж искат да ме опипат: да почна да викам «Бягай!» или да ида при него? Сигурно е така. Тъпаци! Всъщност така те ми помагат. Сами се убеждават в предаността ми към тях. Стоп! Ами ако това е случайно съвпадение? Ще погубят момчето, напразно ще го погубят. Едва ли… Това не е случайност. Това не може да бъде случайност прекалено точно е нагласено всичко.“

Той тръгна бавно след момъка, който вървеше покрай другите търговци — пет крачки напред, пет назад.

— Имате ли хубава храна за пуйки? — попита Вихър, като се наведе към човека с кадифеното сако.

— Онзи се обърна бързо, огледа за миг Вихър и слепия, който стоеше зад него, и отговори, сякаш процеждаше думите:

— Сега храната за пуйки е много скъпа… Вероятно имате пред вид пуйчета…

И пръв протегна ръка на Вихър.

„Започна да става глупаво. Сигурно ще ме заведе на явка мислеше си Вихър. — Да побягна по пътя? Не бива. Ако направят хайка на пазара, деветдесет на сто от шансовете са на моя страна. А сега да побягна само едно на сто. Ами ако други шансове повече не се представят? Ако няма хайка? Ако… Хиляди ако… Хиляди проклети ако…“

Всичко това мина през ума му, когато се обърна към слепия му каза:

— Запознай се, това е наш приятел.

А след това тръгнаха по улица „Свети Андрей“, завиха към университета, излязоха на Голямата градина — пръстен от тополи окръжаваше от памтивека стария град и тръгнаха по трамвайната линия към реката.

Имаше малко народ. По пейките седяха жени с деца. Лицата на децата бяха сиви, кожата по слепоочията сбръчкана, старческа! Деца на войната. Те не се гонеха, не викаха, не ровеха с лопатки из пясъка. Седяха тихичко до жените, с ръчички на коленете, а коленете им грамадни, подути, и крачетата им тънички като клечки.

„Тук всичко е на прицел. Тук ще ме хванат мислеше си Вихър. — Няма смисъл. Да загинеш напразно е от лесно по-лесно.“

Попрепъвай се малко — пошепна той на слепия, когато момъкът с кадифеното сако се обърна.

Слепият кимна с глава, но продължи да върви като виждащ — с широка и сигурна крачка, като войник на парад.

До високото здание, в съседство с хотел „Варшава“, кадифеният момък се спря, погледна бялата табелка с номера на квартирата, кимна леко и отвори вратата. Вихър и слепият влязоха след него във входа.

„Да побягна обратно! — помисли Вихър. — Не. Там са техните хора. Сигурно вървят след нас. Всичко ще загубя. Не бива.“

Спряха се пред пети апартамент на третия етаж. Кадифеният момък се ослушваше дълго, след това притихна съвсем с ухо на ключалката и ловко, с едно завъртване, отвори вратата.

В голямата, почти празна стая с малка маса, две кресла и един широк смачкан диван, който я изпълваше едва ли не цялата, до прозореца стоеше шефът на отдел III-A. Той се усмихваше.

— Извинете, но в нашата работа се налага понякога да се разиграват такива спектакли — чу думите му.

Вихър беше подготвен за това; той инсценира такова учудване, че гестаповците — най-напред шефът, след това слепият, който прибираше очилата си в калъфа, и кадифения момък гръмко се разсмяха.