Юлиан Семьонов
Майор Вихър (5)

Това е само началото

„Идиотски сънища“ — помисли Вихър, за да се успокои. Дори не си отваряше очите. Така поне разсъждаваше той, така си обясняваше всичко. Сега в него живееха не мисли, думи или този хремав нос, присънил му се или пък наистина намиращ се някъде съвсем наблизо. В действителност у него сега работеше инстинктът. За да оцелее и победи в гората през нощта, човек трябва да живее преди всичко с инстинкта, а после и с разума. Той, неговият инстинкт, печелеше, печелеше мигове. Сега вместо него решаваше инстинктът: да отвори ли очи, или изобщо да не повярва на това сумтене, или да се обърне уж на сън, но така, че дясната му ръка непременно да почувствува под себе си чантата, в която бяха бомбите и парабелумът. Той винаги поставяше тази чанта от дясната си страна, съвсем близо: много трудно е, когато си сънен, да се оправиш с джобовете си — те са някак усукани и докато извадиш оттам оръжието, губиш миговете, които могат да те спасят. Той се обърна уж на сън, като мляскаше с устни. Мляскането на сънен човек той не замисли предварително, то стана въпреки него само по себе си, резултат от последните три години на неговия живот.

Чантата я нямаше, макар че той изигра жеста дясната си ръка точно, отмятайки я далеч напред, в случай че на сън се е размърдал и чантата е останала някъде встрани.

Още по-ясно чу нечие сумтене.

„Сигурно е коза — каза си Вихър, като все още не отваряше очи. — Стои и се ослушва, преди да пресече пътя. Тръгнала е към реката на водопой и цялата изтръпва при най-малкия ветрец.“

Така си мислеше той и разбираше прекрасно, че сега лъже, защото у него вече командваше разумът. В инстинкта има повече истина: земна, жива, честна.

— Здрав сън има това момче — чу той немски говор над главата си.

Вихър отвори очи. Над него се бяха надвесили трима гестаповци. В ръцете на единия от тях, който стоеше малко по-далеч, до пътя, висеше жълтата му чанта.

— Кой сте вие? — попита един цивилен Вихър, когато по обяд го заведоха в краковското управление на гестапо.

Вихър разбра въпроса. Той знаеше немски, но не отговори нищо, само се усмихна раболепно и учудено повдигна рамене. Тогава вторият, висок и сух, този, който държеше чантата при задържането му в гората, слезе от рамката на прозореца, приближи се до Вихър и попита на руски:

— Необходим ли ви е преводач?

— Аз не разбирам немски — каза Вихър — по-точно, разбирам много малко.

— Началникът на отдела ви пита кой сте вие?

— Аз съм човек — пак така раболепно се усмихна Вихър. Попко, Кирил Авксентиевич.

Високият преведе. Тогава шефът на отдел III-A каза:

— Разкажете за себе си.

— Молят ви да разкажете за себе си.

— Защо не… Готов съм. Аз съм Попко, Кирил, украинец… Позволете да запуша, че моите ги взеха при обиска…

— Моля.

— Благодаря. Много хубав тютюн. Откъде имате турски?

— Крадем го — усмихна се високият. — После?

— Аз съм от Днепродзержинск, Баща ми сееше разумното и вечното, майка ми беше член на бюрото на райкома. Разстреляха я през тридесет и седма.

— Една минута — каза високият и преведе казаното от Вихър на шефа си.

Вихър забеляха, че немецът превеждаше точно, дума по дума, без да се запъва, без паузи.

— Продължавайте.

— Работих като хамалин, защото, сами разбирате, не ме приеха да следвам. После служих в армията. Предадох се при боевете край Киев, Бях във вашия филтрационен лагер 56/а. След това работих в една мелница. С частите на немската армия отстъпих в Лвов. Сега отивам в Краков, искам да постъпя в железниците.

— Минутка — помоли високият и преведе всичко на шефа.

Той го слушаше, като се усмихваше с ъгълчетата на рязко очертаната си капризна, много красива уста.

— Много добре каза той. Нека разкаже още веднъж историята си, само че по-подробно.

— Роден съм в Днепродзержинск през седемнайсета година. Родителите ми са интелигенти. Майка ми е разстреляна от чекистите, а баща ми беше учител, загина при бомбардировка през четиридесет и трета. Бях хамалин, служих в армията в Киевския военен окръг. Предадох се на немците при Белая Церков. Работих в днепропетровската мелница като помощник-началник на цех. Отстъпих в Лвов с войските.

Шефът изслуша Вихър, махна на високия с ръка да не превежда и каза:

— Хайде, разкажете още веднъж вашата толкова печална история. Все още се чувствате скован и прекалено старателно повтаряте заучения текст.

Високият преведе думите на шефа си, а Вихър през тези секунди, докато му превеждаха това, което и без това беше разбрал, се мъчеше да намери обяснение на въпроса, който още не му задаваха, но непременно ще му зададат: защо в чантата му има пистолет и бомби?

— Не ми ли вярвате? — попита Вихър, когато високият преведе думите на шефа си.

— А вие вярвате ли си? Вярвате ли сам на себе си? — каза високият.

— Не разбирам… — усмихна се Вихър. — Може да помисли човек, че съм извършил нещо лошо. Моят аусвайс е напълно редовен, в чантата ми трябва да се намират характеристиките от местата, където съм работил, подписан от ваши хора…

Той спомена за чантата, като очакваше веднага въпроса за нейното съдържание, но се излъга.

— Добре, добре — каза шефът — чакаме. Повторете историята си, тя с интересна.

— Готов съм да я повторя и сто пъти, но тя няма да стане друга, моята история, колкото и да искам това. Мислите, че ми е много леко да повтарям за напразно загиналата ми майка, за филтрационния лагер, където, откровено казано, не е много приятно? Нима е лесно да се разказва за гибелта на баща ми, за отстъплението — страшното, гладно отстъпление под бомбардировките с вашите войски към Лвов?

— Искрено съжалявам истинския Попко — каза шефът. Аусвайсът е действителен, ние проверихме. Историята с Попко е също правдива. Но мене ме интересува: какво общо имате вие с господин Попко? Истинският Попко сега живее в Бреслау, на Моцартщрасе 24, в работническото общежитие на фабриката за пиана.

„Грубо работи — реши Вихър. Попко е при нас в затвора“.

— Или той е мой съименник — каза Вихър, — или ви заблуждават. Готов съм на очна ставка.

— Охо!

— Разбира се… Няма от какво да ме е страх, аз съм чист пред вас. Винаги съм бил лоялен към новата власт.

— Слушайте — каза шефът, — виждам с какво напрежение чакате момента, когато ще започна да ви разпитвам за парабелума и бомбите. Вече сте приготвили версия, навярно напълно правдоподобна: пистолета намерих при отстъплението, бомбите — също. Вие сигурно ще започнете да разказвате, че оръжието ви е било необходимо за лична безопасност — всичко това ми е ясно. Няма да ви обърквам главата. Сега ще ви покажа рашута и отпечатъците от пръстите ви по въжетата и коприната.

— Тук има някаква досадна грешка, господин началник.

— Оставете. Хвърлиха ви нощес и вие заровихте парашута на два километра от нашите казарми. В тази гора войниците събират дърва. Случайност, не споря, но за вас това се оказа съдбоносна случайност.

— Да вървим — каза високият, — ще ви покажем парашута да го познаете.

— Нямам какво да познавам…

— Стига… Заровихте го под два бора, не е ли така? И мравуняка разрушихте — един голям мравуняк. Вероятно в тъмнината сте паднали право в него.

Вихър почувства как му вдървиха ръцете. Той наистина беше паднал в мравуняк.

— Хайде, хайде…

И те минаха през дълга редица от стаи в една голяма зала. Тук, на излъскания паркет, лежеше неговият парашут, Вихър повдигна рамене и принудено се усмихна.

— Не е ли ваш? — попита високият. Разбира се, не е ваш?

— Разбира се, не е мой.

— Ясно.

Върнаха се в кабинета на шефа. Той се разхождаше покрай бюрото и говореше по телефона, като притискаше с рамо слушалката към ухото си. Дългият шнур се влачеше след него по пода. Шефът мълком посочи на Вихър няколко листчета с отпечатъци от пръсти. Той по всяка вероятност говореше с жена, защото от време на време се усмихваше и мърдаше веждите си. Вихър погледна листчетата с отпечатъците от пръсти и каза на високия:

— От тия дяволии нищо не разбирам.

— От вас нищо не се и иска. Просто вижте: тук са заключенията на нашите експерти. Това е достатъчно, за да ви разстрелят още днес.

— От такива шеги мравки те полазват по кожата…

— На нас не ни е до шега.

Шефът остави слушалката, запали цигара и като седна в креслото срещу Вихър заговори:

— Слушайте ме внимателно: сега не е първата година от войната, а четвъртата. Времето бърза и ние нямаме възможност да ви държим в ареста и да ви обработваме грижливо. За нас е безспорно, че са ви хвърлили с парашут. Цялата ви история с Попко би била тема за разговор, ако не бяхме намерили съвсем случайно парашута. Продължавайте да ме слушате внимателно: не са изобщо необходими доказателства за вашата вина, за да ви пусна куршум в челото дори само за това, че сте славянин. Сега аз съм въоръженият, а вие не сте само славянин, вие сте руски парашутист. Ще се опитам да поработя с вас. Два дена ще ви помъчат — нямам повече време, а след това или вие ще бъдете сломен, или ние ще ви ликвидираме. Сега ви казах абсолютната истина. Трудно ни е, имаме малко време, а много работа. Решавайте сам какво да правите. Алтернативата на смъртта е една: да работите с нас. Истината, която ще ни откриете, може да бъде достатъчна гаранция за живота ви. И изобщо глупаво е да се опъвате. Играта ви е загубена и колкото и да е обидно, в живота всичко се случва.

Вихър изпука пръстите си.

— Позволете една цигара…

— Пушете, пушете — каза високият, цигарите наистина са хубави.

— Благодаря.

Високият щракна запалката, подаде на Вихър да запали и отиде към прозореца. Седна на рамката и го разтвори. В кабинета нахлу свеж вятър, разходи се по книжата, които лежаха на бюрото, надигна ги, повъртя ги и пак ги остави на мястото им. Заплющяха белите пердета, картата на стената изшумоля.

Високият каза:

— Наистина рядък случай. Всичко с ясно от самото начало, няма какво да се доказва.

— Добре — каза Вихър, — добре. Щом съм загубил… загубил съм. Да, наистина аз не съм никакъв Попко. Аз съм майор от Червената армия, от военното разузнаване…