Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Либо

— Заповядайте, господин Трауб, заповядайте.

— Благодаря, господин Либо.

— Какво ви води при мене?

— Любопитството.

— Тоест? — Либо пропусна Трауб пред себе си, запали лампата в стаята, погледна бързо прозореца дали са спуснати сините светломаскировъчни завеси и покани Трауб да седне.

— Сега ще ви обясня всичко.

— Поласкан съм от това, че вие, толкова известен на фронта журналист, сте се заинтересували от моята скромна личност. На времето аз четях вашите книги.

— О!

— Уважавах майсторството, с което бяха написани, но се чудех къде намирате такива слаби, колебливи хора. Извинете за толкова искреното ми признание, но важните фронтови кореспонденции харесват много повече.

— И за това благодаря.

— Един предварителен въпрос: откъде знаете името ми? Кафе ли искате, или бира?

— Кафе, ако е възможно.

— Ей сега ще го сваря.

— Що се отнася до името ви — каза Трауб, като гледаше гърба на есесовеца, — повярвайте ми, аз не го знаех, не бях сигурен, че вие сте Либо.

Лейтенантът се обърна и с усмивка попита Трауб:

— Вие сте мистик?

— В известна степен да. Аз наистина не знаех, че вие сте Либо. Порази ме вашата прилика с един друг Либо. Сигурно това е бил баща ви, един от ръководителите на хамбургското комунистическо въстание през двайсет и трета година.

Либо продължаваше да приготвя кафето. Бъркаше равномерно с лъжичката в едно голямо бяло канче. После внимателно, със сигурно движение я извади, подържа я няколко секунди над канчето, за да не окапе бялата покривка, и я сложи върху сламената подложка.

Обърна се, взе двете чашки, сложи едната пред Трауб, а другата пред себе си, отпусна се в креслото и попита:

— Откъде знаете това?

— Аз помня баща ви. Бях взел интервю от него.

— Значи си приличаме?

Трауб помълча около секунда и отговори:

— В нещо поразително си приличате.

— В какво именно?

— Това е трудно уловимо.

— Струва ми се, че грешите, господин майор.

— Ако не бяхте откликнали на Либо, наистина можех да помисля, че съм сбъркал. Сега съм убеден, че не греша.

— В какво конкретно приличам на баща си?

— В походката, в начина да държите главата си, в овала на лицето, в много неуловими подробности, които дават възможност да се запомни приликата. На времето той ме порази: беше личност — враг, сериозен враг, но човек с огромна воля.

— Рус ли беше?

— Не съвсем… Не така ярко изразен блондин. Във всеки случай беше светъл като вас, ако не ме лъже паметта. Но главното, аз запомних очите му, формата на очите, устата, поведението му. Това е поразително! Но мен ме интересува не баща ви, той е враг на нацията…

— Господин майор, бих ви помолил да намерите по-точни изрази…

— Не сте ли съгласен, че главатарят, по-точно един от главатарите на комунистическия бунт, може да бъде определен като враг на нацията?

— Първо трябва да ми докажете, че съм син на същия този Либо. А след това да преценяваме неговата дейност.

— Лейтенант, наистина малко ме интересува вашето родословие. Интересувате ме вие. Интересува ме вашият произход, един от прославените воини на SS е син на… този Либо — усмихна се Трауб, — да речем така, а? Имате ли нещо против?

— Не, нямам.

„Или това подчертано спокойствие в него е проява на страшно смущение — мислеше Трауб, докато бъркаше захарта в кафето, или е парче лед, мъртъв човек, което с най-страшното.“

— Хайде, приятелю — помоли с усмивка Трауб и извади от джоба си бележник и писалка, — признайте всичко. Аз ще прославя войника. Единствените честни хора на земята са войниците.

— Приятно ми е да чуя това от един офицер и журналист.

— И така…

— А къде е майка ми?

— Това не зная.

— Доколкото си спомням, бях сирак.

— И нищо не сте знаели за вашите родители?

— Нищо.

— И нищо не са ви казвали за това?

— Кой?

— Командването.

— Не.

— Сигурно сте член на партията?

— А вие?

— Аз винаги съм съчувствал на движението.

— А пък аз винаги съм се бил за него.

— Браво! Красив отговор.

— Това не е отговор, това е истината.

— Още веднъж браво! Но както виждам, вие не сте от словоохотливите. Разкажете ми историята на вашата борба: за фронта, къде и за какво сте получили бойните си награди, за приятелите, някои епизоди от сражения. Войникът трябва да бъде сдържан, но трябва и да уважава пресата.

— Добре… След като завърших школата за офицери от SS, бях изпратен на Източния фронт да изпълнявам специални задачи на командването на войските SS. За изпълнението на тези задачи войниците, които бяха под мое командване, както и аз, бяхме наградени по волята на родината и Фюрера. Още кафе?

— Не, благодаря. Не искам повече.

— Това е чисто кафе.

— Чувствам го.

— С какво още мога да ви бъда полезен?

— Повече нищо. Извинете нахалството ми, лейтенант — сухо отвърна Трауб, — желая ви щастие. Всичко хубаво.

— Господин майор, поради това че аз изпълнявам специална задача, положението ме задължава да ви помоля настоятелно да идем при моето началство.

— Не разбрах?

— Аз трябва сега заедно с вас да ида при моите началници. Всеки, който влиза в контакт с мене, трябва да бъде представен от мен на командването. Това е нареждане на полевия щаб на райхсфюрера от SS.

— Лейтенант, вие имате ли ум? Доложете на началството си, че при вас е дошъл военният писател Трауб. Ако с необходимо, те ще ме повикат за обяснение.

— Всичко разбирам, но все пак, господин майор, аз трябва да изпълня заповедта.

„Нима това е краят? — помисли Трауб. Каква глупост! Господи, колко е страшен този момък. Това не е човек. В него е унищожено всичко човешко. Това с животно. Не. Това дори не е животно. Това е механизъм, приведен в действие. А може дори да е по-добре, че е настъпило вече това — все едно, повече не мога да чакам. Нямам сили повече да чакам.“

— Приятелю, странно ми е всичко това каза Трауб и стана, аз обичам шегите, но до момента, докато не се премине границата на уважение един към друг.

— Господин Трауб — каза Либо и също стана, — не ме принуждавайте да прилагам сила.

— Вие се забравяте.

— Господин Трауб, повече няма да повтарям!

„Какво да правя с този дангалак? — помисли Трауб. Както изглежда, трябва да вървя.“

— Добре — усмихна се насила той, — хайде. Щом настоявате, няма да се бия с вас.

— Благодаря ви, господин майор! Дълбоко съм ви признателен, че правилно разбрахте дълга ми.

Либо нямаше телефон. Имаше едно бутонче — зумер за тревога и сигнал за повикване кола от гестапо. Той натисна сигнала за повикване на кола.

… Шефът на гестапо сложи пред Трауб няколко снимки и каза:

— Това е дяволски интересно, майоре. Хайде, покажете кой тук е татко Либо?

Трауб погледна внимателно снимките и каза:

— Изобщо в приликата им имаше нещо неуловимо…

— Това е поразително. Писатели, писатели, неуморно ще се възхищавам от вас. Де да имахме ние, разузнавачите, вашата памет. Е, кой от тях?… Това ме интересува от чисто професионална гледна точка.

„Не, тук го няма — помисли Трауб, — това са все снимки от тридесетте години, ако се съди по костюмите. Какво иска той? За какво му е тази игра? Тук Либо го няма. Тук няма никаква прилика с оня момък. Непременно бих забелязал някаква прилика, ако тя съществуваше.“

— Тук Либо го няма.

— Кой Либо?

— Старият.

— Този, когото сте интервюирали на барикадите в Хамбург?

— Да. Тъкмо той.

— Как беше името му, помните ли?

— Не помня наистина. Просто Либо. Така му викаха всички.

— Вярно ли е това?

— Уви да. Нима с това съм подвел вашето мило момче?

Шефът на гестапо сгреши. Той не съумя да се овладее. Ако беше успял, кой знае как биха се развили по-нататък събитията. Ако беше пуснал Трауб и му се беше извинил, ако го беше поставил под наблюдение и връзките му биха стигнали до Тромпчински, Седой и Вихър, никой не знае каква би била съдбата на Краков. Но той не се овладя. Удари Трауб с юмрук по устата и се развика:

— Подлец продажен! Негодяй! Никакъв Либо не е имало! Имало е Бол! А Либо е само един! Това име му е дадено в интерната, разбра ли?! Стани! Отговаряй веднага, подлец! Как е стигнала до тебе историята с този Либо?! Откъде?! Тук я зная само аз! Е?!

 

 

Когато отнесоха Трауб в килията, Либо запита шефа:

— Господин бригаденфюрер, има ли поне капка истина в думите на Трауб?

Шефът на гестапо дишаше тежко и триеше лицето си с голяма кърпа.

— Да, момче — отговори той, има. Нещо повече, — всичко е истина. Но това съвсем не хвърля сянка върху тебе. Ти си верен син на нацията. Ти не си син на враг, ти си син на народа. Припомни си, говорил ли си някому за задачата си?

— Никому, господин бригаденфюрер.

— Вярвам ти, синко. Благодаря ти. Ти много помогна. Благодаря.

— Майка ми също ли е враг на нацията?

— Ти знаеш, че никога не съм те лъгал. Не мога да те излъжа и сега. Ти си ми брат и другар по партия. Майка ти е била също такъв враг като баща ти.

— Жива ли е тя?

— Не. — Шефът на гестапо погледна стоманените спокойни очи на Либо и продължи: — Не. След като се провали опитът й за покушение върху живота на истинския ти баща, на нашия фюрер, тя беше изпратена в концентрационен лагер. Тя имаше възможност да бъде майка на немец, тя можеше да те отгледа, момчето ми. Но те захвърли и отиде при враговете. Тя те лиши от ласки, от майчинска ръка. При опита й за бягство беше убита. Поеха те ръцете на фюрера, синко. Не е ли така?

— Да, господин бригаденфюрер.

— Райхсфюрерът от SS знае историята ти, вярва ти и се гордее с тебе. Ние не можем да се лъжем един друг. Прости ми за истината. Но не мога да те лъжа. Нали разбираш?

— Разбирам.

— В сърцето ти пробуди ли се жалост?

— Жалост? Към кого?

— Добре го каза, синко, много добре го каза. Ако ти се иска още да поговориш с мене, ела във всяко време на деня и нощта. Моят дом е отворен за тебе. А сега си върви, имам още много главоболия.

— Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер, синко, хайл Хитлер!

Либо се върна вкъщи със същите отмерени крачки, с които излезе от казармите на SS, когато го извика Трауб. Също така спокойно влезе в стаята си, също така запали лампата и погледна светломаскировъчните завеси, взе от масата двете чашки, изми ги, прибра ги в шкафа, после изми лъжичката и също я прибра в шкафа; после влезе в банята и се застреля.

 

 

На другия ден немците започнаха мощно настъпление на Ардените и обърнаха в бягство войските на съюзника.

„Лично и строго поверително послание от г-н Чърчил до маршал Сталин

На Запад се водят много тежки боеве и всеки момент могат да бъдат поискани от Върховното командване важни решения. Вие сам от Ваш собствен опит знаете колко тревожно става положението, когато се наложи да се отбранява твърде широк фронт след временна загуба на инициативата. За генерал Айзенхауер е много желателно и необходимо да знае в общи линии какво мислите да правите, тъй като, разбира се, това ще се отрази върху всички негови и наши най-важни решения. Съгласно полученото съобщение нашият емисар, главният маршал на авиацията Тедер, снощи се намираше в Кайро, възпрепятстван от времето. Пътуването му се забави не по Ваша вина. Ако той още не е пристигнал. Вас, ще бъда благодарен, ако ми съобщите дали можем да разчитаме на крупно руско настъпление на фронта на Висла или някъде другаде през януари или в друг момент, за който може би ще пожелаете да ни уведомите. Аз няма да съобщя на никого тази изключително секретна информация, с изключение на фелдмаршал Брук и на генерал Айзенхауер при условие да бъде запазена в най-строга тайна. Смятам, че работата е спешна.“