Юлиан Семьонов
Майор Вихър (51)

Човекът със специалност

Цяла седмица Берг чакаше какво ще даде арденското настъпление. В случай че напредването на Модел и фон Рунщедт е стремително и успешно, в случай че той, грамотният военен разузнавач, разбере, че с настъпил наистина онзи прелом във войната, за който тръбеше Гьобелс, тогава ще реши да предаде Коля и Вихър на гестапо. Берг знаеше, че това е рисковано от всяка гледна точка. Но той беше уморен, уморен до смърт в играта, която водеше, и затова започна да се поддава от време на време не на разума си, а на чувството.

Всичко се реши окончателно, когато след победните кинопрегледи на „Ди Дойче Вохеншау“, в които бяха показани пленени янки и смеещи се немски „панциргренадирен“, след ликуващото обръщение на Гьобелс и Щрайхер към народа у Берг попадна обръщението на Модел към войските му, в което той казваше: „Ние успяхме да разстроим заплануваното от противника настъпление срещу нашата родина.“ За Берг това беше достатъчно, за да разбере, че и последният опит се провали. Това беше настъпление на отчаянието, но не и перспектива. Войниците още не разбираха това, но Берг го разбра точно. И веднага повика агента си, на когото бе даден прякора „Ото“. Този агент беше Коля.

— Слушайте — каза Берг, когато излязоха на улицата, — предайте на шефа си да не се явява в града. В гестапо имат неговата снимка, търсят го усилено, както и вашата радистка.

— Откъде в гестапо могат да имат снимката на моя шеф? — учуди се Коля.

Берг го стрелна с поглед и разбра, всичко разбра: той доста дълго време е работил в контраразузнаването против руснаците, за да разбере положението, в което се е оказал шефът на руската група.

— Слушайте — каза той — уредете ми колкото е възможно по-скоро среща с вашия шеф.

Берг реши, че в разговор на четири очи ще затвърди позициите си за в бъдеще — разузнавачите притежават голямото умение да продават и купуват тайни един от друг.

— Добре — каза коля. — Ще уредя.

— Сега по-нататък… Ние получихме сведения, че вашите подготвят настъпление. Вие знаете ли нещо по това?

— Не.

— Предадохте ли на вашите сведенията за защитния вал Висла-Одер?

— Защо?

— Не, нищо. Просто се интересувам. Как излязоха снимките?

— Хубави.

— Не ми се сърдете, но в дадения случай разчитайте на моя опит: тези снимки трябва да се препратят на вашите. По радиото това е опасно и непълно.

— Да не би да искате да предложите вашата кандидатура за преминаване линията на фронта?

— Кажете, моля ви, подозрителността национална черта на руския характер ли е, или е придобита? — попита Берг, като се усмихна.

— Вероятно имате пред вид бдителността? — също се усмихна Коля.

— Не, имам пред вид подозрителността, именно подозрителността.

Коля спря и каза:

— Полковник, отдавна ли не сте забелязали колко приятно скърца снегът под краката?

— Какво, какво?

— Нищо — отговори Коля, просто за първи път от започването на войната. Забелязах колко е приятно, когато снегът скърца под краката?

— Да не сте зле с обувките? Мога да ви отпусна ботуши.

Коля отново се усмихна:

— Не, ботушите ми са добри. Благодаря.

— Защо се смеете?

— Просто така… Случва ми се понякога.

— На колко сте години?

— При нас една година война се смята за три.

— Малко е.

— Колко предлагате вие?

— Година за столетие.

— Полковник, нужен ми е Краух — внезапно каза Коля.

Дълго вървяха и мълчаха. Градът, сякаш почувствал онова, което наближава, беше затихнал, бяло-черен, като в траур.

— Много е сложно.

— Разбирам.

— Кога ви трябва?

— Веднага.

— Това е сложно…

— Откъде са дошли при вас сведенията за настъплението, което готвим?

— Тоест?

— Това какво е: авиоразузнаване, тактическо разузнаване или сведенията са от Центъра?

— Аз свикнах да не вярвам много на сведенията от центъра.

— Защо?

— Има много фантазьори. И освен това те всичко преобръщат с главата надолу: както реши фюрерът, както той прецени обективните данни, така ще мислят и всички останали.

— Това е хубаво…

— Да?

— Разбира се.

— Много е хубаво… Заради това „хубаво“ вие сте сега в Краков, а аз работя за вас.

— Дори фюрерът да не преобръщаше всичко с главата надолу, все едно щяхме да бъдем тук…

— Вие сте тактичен.

— Защото не казах нищо за вас?

— Разбира се.

— Все едно, помислих го — каза Коля. Ако трябва да говорим честно…

— Знаете ли, най-голямата тактичност е в това, да не казваш всичко, което мислиш.

— Това е съвременна тактичност. Ние искаме в бъдеще най-висшата тактичност на човека да се състои тъкмо в обратното: каквото мислиш, това да казваш.

— Това е искал и Христос.

— Христос не е имал държава и армия като вашите.

— Това е интересно… Държава и армия в името на това хората да си казват един на друг само онова, което мислят…

— Имате ли братя?

— Не.

— А сестри?

— Не.

— И аз нямам. Затова съвсем точно си представям какви трябва да бъдат отношенията между братя.

— Боже мой, какви мечтатели сте всички…

— Вече са ни казвали това.

— Кой?

— Имаше един английски писател, Херберт Уелс.

— Вие да не се познавате с него?

— Да.

— Къде сте се срещали?

Коля отново се усмихна:

— Полковник — каза той, — това е моя тайна. Във всеки случай това е вярно: той е казал, че всички ние сме кремълски мечтатели… Какво ще правим с Краух?

— Трябва да помислим. Кога ще видя вашия шеф?

— Утре сутринта.

— Добре. Не питам къде. Вие сигурно що намерите начин достатъчно умело да организирате тази среща.

… Първият въпрос, който Вихър зададе на Берг, беше за Трауб.

— За мен това е нещо ново — отговори полковникът. — Аз не знаех нищо за това.

— Как можем да научим подробности?

— Това е невъзможно. Гестапо не ни допуска до себе си.

— Какво може да се направи?

— Нищо.

— Как да му помогнем?

— Вие искате да свалите луната. Аз не се наемам да изпълня това ваше желание. Да оставим Трауб, макар че ми е жал за него, той е талантлив журналист. Да се върнем към нашата игра. Аз помолих Ото да ви предаде да не се появявате в града, другарю Попко.

Вихър бавно загаси цигарата и попита:

— Вие казахте, че до гестапо вас не ви допускат?

— За първи път сте откровен с мен.

— За трети. Но работата не е в това.

— А в какво?

— Сега в Трауб и Краух.

— Не. Във вас е.

— Така ли?

— Да. Вие разбирате какво ще стане с вас, ако папката от гестапо попадне в ръцете на вашите? Ще ви дезавуират. Не е ли така? Още повече че вие скрихте това от вашите сътрудници — дори Ото не знаеше за това.

— Моето командване ще научи това, полковник. Не ми ставайте опекун, моля ви. С Муха не можахте да направите нищо, нищо няма да направите и с мене. Зная ви от Муха: аз го застрелях — сега няма смисъл да крия. Но това е минало, така че не се учудвайте: вие имате ваши козове, аз мои. Моите са по-силни. Помогнете ни за Краух.

— Вие свързахте ли се с Центъра?

— Не.

— Много добре, че казахте истината: беше засечено едно ваше късо предаване. Така че сменете точката, тя е засечена.

— Къде?

— Не мога да ви кажа точно, но някъде на северозапад от Краков, на около трийсет километра.

„Вярно забеляза Вихър, — ловджийската колиба е точно там. Аня не би могла да се сдържи сама, какво ли се е случило?“

— Това не са нашите хора — каза Вихър; — но все пак благодаря, ще го имам предвид. Сигурно са партизаните или е грешка на вашите системи.

— Последното е изключено.

„А може нещо да се е случило с Аня? — изведнъж мина през ума на Вихър. Тя е там сама! Кратка връзка! Може да са я хванали случайно.“

— Сигурен ли сте? Вашият апарат в този смисъл не може ли да сбърка?

— Абсолютно.

— С Центъра ще се свържа днес. Утре аз или мои хора ще ви предадат всичко, което се отнася до вас.

— Добре.

— Кога ще обмислите операцията с Краух?

— До утре все ще измисля нещо. Ото ще знае. Той ще ви каже… С Краух всичко трябва да стане просто, без мъдруване… Очевидно, нямаме време да мъдруваме… Ще се опитам да ви подскажа нещо…

— Добре.

— До утре.

— Всичко хубаво.

„Може би Трауб е издал Тромпчински? — ужаси се Вихър. — А той да ги е завел на явката в гората? Не. Това не може да бъде. Тромпчински никога няма да направи това. Той е железен човек, не могат да го пречупят. В града го няма. Трябва бързо да се излезе извън града, да се предупреди да се скрие и да измъкнем Анюта. Седой има резервни квартири.“

 

 

Когато Вихър отвори рязко вратата на ловджийската колиба, Аня стана и каза на Тромпчински, който, стоеше зад него:

— Почакай малко.

— Няма време, Аня — каза Вихър. — После ще се оправяме.

— Нека да излезе — каза Аня и Вихър видя в ръката й парабелума.

„За Бородин. Това; което е предала Аня, е истина. Бях в гестапо. За да избягам, съгласих се да ме завербуват. Утре ще устроя очна ставка между Аня и Берг. Моля да се санкционира продължаването на работата, която навлезе в решаваща фаза. Спасяването на Краков гарантирам. Бях, съм и ще остана болшевик. Моля да бъдат приети сведенията за Берг, съобщени от него на Коля…

И накрая: Хитлеровият щаб е получил сведения за придвижването на нашия фронт, които Берг преценява като подготовка за възможно настъпление. Вземете мерки. Връзката прекъсвам. Ще ме чуете тази нощ.

Вихър.“

Кобцов върна на Мелников шифрограмата, поклати глава, въздъхна и каза:

— Оплели са се, работата е ясна… В този случай моят шеф няма да се колебае в оценката на тази каша.

— А ти? — попита Бородин. — Ти какво мислиш?

— Не отделям себе си от моя началник. А ти?

— Знаеш ли — бавно заговори Бородин, — аз се мъча никога да не се отделям от нашата работа, а в откритото афиширане на личната ми преданост към ръководителите виждам известна доза нескромност. Ти не считаш ли, че е така?

— Не считам.

— Е, това си е твоя работа — вдигна рамене Бородин.

— Именно.

— Дай да се свържем последователно, по старшинство.

— Правилно. И какво ще им кажем? Какво предлагаш?

— А ти?

— Ние с тебе не играем на криеница.

— Хубавата игра, между другото, понякога не е грях.

— И Това е вярно. Само че там — Бородин посочи с глава шифрограмата — са хора. На тях съвсем не им е до игра на криеница с нас. На криеница те играят с ония.

— Думи, думи — намръщи се Кобцов, — страшно не обичам тези ваши високопарни думи… Хора, Хора, сътворени от крокодили, разбираш ли?

— Добре е, че уважаваш класиката. Само че работата е тъкмо в тези хора. За спасяването на Краков. И ние двамата с тебе еднакво отговаряме за тази работа. Илине е така? Готов съм веднага да им изпратя радиограма. Нека дойдат през фронта при тебе за проверка.

— Това не е лишено от основание.

— Значи така, а?

— Именно така.

— Добре. Сега ще напиша две радиограми. Първата, незабавно минете линията на фронта в този и този квадрат, подробностите, откъде да минат, ще съгласуваме с тебе. А втората ще напиша иначе. Ще я напиша така: продължавайте работата, осигурете изпълнението на поставената ви задача за спасяването на Краков, която парафираш, нея ще изпратя. Само че ще подпишем към дело и двете. Съгласен ли си? Така, че когато Краков полети във въздуха, двамата да даваме обяснения. Е?

Кобцов извади пакетче „Херцеговин Флор“, отвори го, предложи на Бородин и двамата запалиха, без да откъснат очи един от друг.

„Нищо, нищо, нека си поблъска главата — мислеше Бородин, като пое дълбоко. — Иначе не може. Стои си настрана и бди, а аз — като наивно агне. Това ще бъде полезно за него.“

Кобцов размишляваше иначе: „Ех, че сволоч! Надхитри ме. Ако приема предложението му, което и да е от двете, ще ме върже здраво към себе си. Разбира се, ако немецът взриви Краков, отиде ми главата. Наистина има един нюанс: в случай че повикам Вихър тук за проверка, ще излезе, че съм оголил тила. А ако той е завербуван от гестапо и цялата операция там се провали, тогава Бородин ще отговаря. Има много здраве, че ще ме надхитри.“

— Слушай, другарю полковник — каза Кобцов вдъхна дълбоко от цигарата, — за какъв дявол в края на краищата разиграваме цялата тази глупост с бюрокрацията? Ръководството ни учи да вярваме в човека. Нима мислиш, че мога и в най-малка степен да не ти вярвам? Решавай и край. Постъпи така, както намериш за необходимо.

— Бягаш, значи.

— Аз?

— Не, баба ми.

— Колко чуден човек си ти! Дошъл си при мене да се посъветваш, нали?

— Точно така.

— Е, и аз те съветвам да постъпиш така, както ти подсказва твоята революционна съвест.

— А на тебе какво ти подсказва твоята революционна съвест?

— Подсказва ми да ти вярвам. Лично на тебе. Ти отговаряш за своите хора, нали? Към тебе е доверието.

 

 

Бородин отиде при Мелников. Той го изслуша, прочете и двете радиограми и в ъгълчето на тази, с която се предлагаше Вихър да продължи работата, написа: „Аз съм за. Мелников.“

— Само че покажи я на Кобцов, защото той сигурно вече нещо ти крои. И му кажи: аз познавам полковник Берг, ако той наистина е работил в Москва под името, което Вихър ми съобщи. Дори един-два пъти съм пил с него на приемите на Леонтиевски переулок в тяхното посолство. Според външното описание на твоя Вихър това е той. Това е нещо много сериозно и много перспективно. Това дава възможност нишката да се проточи до Берлин или още по-далеч. Войната е към края си. Трябва да се мисли за бъдещето.

 

 

Апел спря пред дома на Краух и помоли есесовския шофьор да му отстъпи дневната смяна, за да бъде свободен през нощта.

— Калпазанин — каза есесовският шофьор. Ах ти, калпазанин!

— Не съм само калпазанин — отговори пребледнелият Апел, — а калпазанин със сланина. И подаде на есесовеца парче сланина.

— Тази нощ наистина трябва да бъда свободен.

— Хайде заминавай. Ще кажеш, че колата ми е на ремонт.

Когато се върна в щаба, Бородин седна да пише рапорт до маршала за това, че в Краков действа група от разузнаването на Генералния щаб, на която се поставя задача да опази града от пълно унищожаване. В рапорта Бородин докладваше, че явно известният риск, на който се е решил командващият, като е наредил първо, да не се затваря обръчът на обкръжението, за да не се водят улични боеве и, второ, като забранява артилерийския обстрел непосредствено на Краков, е напълно оправдан и че той, Бородин, поема върху себе си цялата отговорност за работата на групата „Вихър“, заклела се да не допусне взривяването на града.

 

 

Краух отвори вратата, тежко се отпусна в автомобила, поздрави Апел и нареди:

— В гестапо!

— Слушам, господин полковник.

— Какви са тия чували отзад?

— Това не са чували, господин полковник.

— А какво?

— Това са туби, покрити отгоре със зебло.

— А в багажника какво има?

— В багажника има масло и гуми. Обичам да се запасявам с всичко необходимо, господин полковник.

— Това е хубава черта, но по-важно е колата да не смърди.

— О, не, не, господин полковник. — Апел погледна бензиномера и каза: — Ще ми позволите ли да мина покрай бензиностанцията?

— Не можахте ли по-рано да го направите?

— Моля да ме извините, господин полковник, но не можах.

— Далече ли е?

— Не, не, на пет минути, господин полковник.

— Хайде карайте — смръщи се Краух. — А къде е моят шофьор?

— На текущ ремонт, господин полковник.

 

 

Апел натисна газта веднага щом колата мина контролния пункт. Есесовците на пропусквателния пункт се изпънаха и козируваха на Краух. Той им отвърна с леко повдигане на лявата ръка. Когато отпусна ръката си, Краух усети, че нещо се опря в тила му. Обърна се. Зад него седеше човек в немска военна униформа, без пагони и опираше дулото на пистолета си в тила му.

— Що за фокуси? — запита Краух.

— Това не са фокуси — отговори Коля, като смъкваше зеблото от коленете си, — благодарете на бога, Краух. Войната за вас свърши.

Берг беше съобщил на Вихър точното разположение на контролните постове около града. Коля беше разчел вярно времето и мястото. Апел изкара Краух точно по този път, който водеше при Седой — на конспиративната явка в Кишлици…

Краух пълзеше в тъмното мазе, където го бяха затворили, и викаше:

Аз съм инженер, аз съм инженер, а не военен! Не ме убивайте, моля ви, не ме убивайте!

Коля каза:

— По-тихо, ако обичате. Никой не е тръгнал да ви убива.

— Вие сте немец, нали? Кажете, че сте немец. Аз ви чувам, вие сте немец! Защо е всичко това?! Моля ви!

— Аз съм руснак — отговори Коля — и не крещете, за бога… И се успокойте най-сетне, успокойте се. Трябвате ми жив. Ще живеете, ако ми предадете схемата за минирането на Краков, начините за унищожаването на града, времето и начините за предотвратяването на взрива.

— Добре, добре, всичко ще направя, ще ви донеса схемата, всичките схеми…

— Не. Ще ги нарисувате сега.

— А после ще ме убиете ли? Имайте пред вид, че аз зная схемите за унищожаването на Прага, аз съм ги правил, само аз зная всичко! Никой не знае повече от мен! Аз съм инженер, на мене ми заповядаха, аз ненавиждам Хитлер! Аз съм инженер!

Коля се усмихна и попита:

— С една дума, човек със специалност, нали?

— Да, да! Вие сте прав, човек със специалност! С цивилна специалност. Аз зная да строя, аз съм творец… Тия проклети фашисти ме накараха да руша… Те, само те! Аз мечтаех да строя, само да строя…

— Хайде, разбрахме се: нарисувайте схемите на Краков и Прага. Вие ни трябвате жив. Само престанете, моля ви, да треперите. Вие сте офицер, господин Краух, офицер…

По съвета на Берг групата за прикритие от разузнаването на Седой откара колата на Апел на пътя и там инсценира експлозия на противникова мина. И тъй като в багажника на Апел имаше пет туби бензин, колата пламна като слама. В нея бяха труповете на двама предатели от полицията, разстреляни предишния ден. Следователно алибито беше напълно запазено; гестапо няма да се паникьоса и няма да започне да мени трескаво схемата за взривяването на Краков — основание за такава презастраховка маскарадът с взривената кола на Краух не даваше.

Така поне смяташе Вихър.