Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

Одисеята от четиридесет и четвърта година

— Бягал съм вече стотина пъти — говореше бавно Степан Богданов. Коля го слушаше със затворени очи. — Изтичвах към вагонетките, пльосвах се върху въглищата, пълзях по самите релси, изчаквах кога прожекторът ще прекоси с проклетата си бяла светлина, после скачах във вагонетката и се заривах с въглища.

Бягал съм стотина пъти, но само в мислите си. Сега трябва да го направя наистина. В пазвата си нося парче шперплат, с което ще се затрупам с въглища.

— Строй се! — крещи охраната. — Бързо!

Много е трудно да се строиш бързо след десетчасова работа в мината. Затова охраната реве злобно и монотонно. Изобщо немците реват монотонно — дори и в това си имат някакъв свой специален немски ред.

— Напред! Бегом! По-живо!

Трополят налъмите. Хората се задъхват. Пазачите си приказват — нещо и се смеят. Аз тичам и ги гледам. Те са двама. Колоната тича, а те бавно вървят от дясната ни страна по тясната асфалтова пътечка, направена специално за тях. Охраната няма защо да тича колоната е дълга, те ни виждат отстрана, отдясно. А отляво, съвсем близо, е телта с пуснат електрически ток по нея и кулата с картечниците. Така че охраната отговаря — за въглищата и вагонетките. Още по-вдясно, непосредствено зад трите големи купчини въглища, има също тел с електрически ток и кули с картечници. Единственият изход за мене сега е вагонетката с въглищата, после стометровото разстояние до релсите през телта и охраната — към железопътния бункер, в който ще ме изхвърлят, обръщайки вагонетката на три метра над бункера.

Но сега аз не мисля за тези три метра, които предстои да прелетя заедно с буците въглища. Сега тичам и гледам немците. Обикновено те се спират и като се обръщат един към друг, припалват цигарите си. Тъкмо такъв момент ми трябва. Те запалват кибрит или запалка и за някаква частица от минутата престават да виждат. Така се получава, ако най-напред погледнеш в светещата лампа, а след това към нощната гора. Тогава гората ти се струва плътна черна стена. И хората също. Аз специално съм палил кибрит, а след това съм поглеждал настрана — нищо не се вижда. Само черно-зелена тъмнина. Аз съм пресмятал колко време трае тази черно-зелена тъмнина, и излиза, че е почти достатъчна, за да се изтича до най-близката купчина въглища, да легнеш до нея, да замреш и да чакаш, докато мине колоната с охраната, а след това отново да чакаш белия лъч на прожектора, който с немска точност започва да шари по тази част от лагера особено внимателно, след като мине колоната.

Спряха се! Виждам как те се навеждат един към друг. Кибритено пламъче. То се люлее от вятъра. Рязко се хвърлям вдясно. На четвъртия скок налъмите се свличат от краката ми.

— По-живо! По-живо! — крещят немците.

Значи, те не виждат още нищо и затова викат. Сега ще изчезнат от очите им зелено-черните кръгове и ще могат да видят всичко наоколо. Значи, ще видят и мене. А трябва да направя още осем крачки. Нали съм бягал стотина пъти, зная. Пресметнал съм. Правя осем крачки и виждам, че остава да направя още толкова.

Край. Това е краят. Сбърках разстоянието, но не може да съм сбъркал с кибритеното пламъче. Сега ще изчезнат от очите им тези черни кръгове и те непременно ще се огледат наоколо. А огледат ли се — ще ме видят.

— Ей! — крещи някой в колоната. — Ей, момчета, налъмът ми падна! Спрете!

— По-живо! — крещят немците. — Свини! По-живо!

Научили са тези руски думи специално за нас, съветските военнопленници.

— Налъма си загубих! — крещи някой.

Чувам как зад мене започва бъркотия. Моите момчета ми помагат. Само охраната да не започне да стреля в тях! Не. Само крещят. Това е нищо, те винаги крещят.

Аз падам на ръцете си и се притискам към земята. Виковете веднага пресекват, охраната също се е успокоила. Само налъмите трополят. А след това стана тихо-тихо, както в гората.

След пет минути прожекторът се плъзна край мен. Виждам как шари по пътя, после бавно започва да се примъква непосредствено край мене, изпълзява бързо по купчината въглища, връща се отново на пътя и внимателно, като слепец, опипва всеки метър.

Като детайл от филм в светлината на прожектора е моят налъм. Аз се вцепенявам. „Край. Видяха го, кучетата. Сега ще почне хайката“ — мисля аз.

Лъчът на прожектора се задържа върху моя налъм малко по-дълго, отколкото трябва. Взирам се — и моят налъм ми изглежда като парче въглища.

„Може би на тях изглежда така? Те са и по-далече.“

Прожекторът отминава, а след малко рязко се връща назад. И отново в лъча е моят налъм. Лъчът на прожектора става непоносимо ярък и постепенно угасва. Става тъмно и звънливо. Ставам. За миг отскачам до мястото, където току-що лежеше кръгът синкава светлина, взимам налъма си и побягвам обратно към въглищата. Притичвам до вагонетките, хвърлям се в една от тях и бързо заработвам с парчето шперплат. След минута съм вече скрит под въглищата. Край. Сега трябва да дочакам, докато втората смяна започне да подава въглищата и вагонетките тръгнат към бункерите.

Хората казват: „Тфу, каква проклета жега!“ Нима съм викал и аз така? Не може да бъде! Не съм. А и да съм казвал, никога повече няма да кажа. Винаги ще повтарям: „Каква благословена, прекрасна жега!“

Мисля си така, защото ръми. Това дери не е дъжд, а по-скоро мокър сняг. Време му е и сняг да вали. А аз лежа бос, с дреха, която от потта, от гладната ми пот, е станала като ламарина.

Не бива да мисля за студа. Но и за жегата също не бива да мисля. Беше ни забранено да говорим и мислим за ядене. Аз също трябва да си забраня. „Да се помъча да не мисля“ — е слабо казано. „Трябва да не мисля!“ — така е по-точно.

При нас работеше един електромонтьор — чех. Заради дъщеря си той беше осъден на седем години. А дъщеря му беше осемгодишна. Интересно съчетание на възрастта на дъщерята и присъдата на чеха, заради нея. Техният град бил бомбардиран от съюзниците. През време на бомбардировката загинали много хора, защото обзаведени скривалища е имало само в немската колония. Нито един немец не пострадал. И дъщерята на нашия чех предложила:

— Трябва да отнемем от немците скривалищата и да ги затрупаме с пръст. Тогава тутакси ще сключат мир, защото немците ще ги е страх без скривалища…

Чехът разказал за това предложение на дъщеря сина опашката за цвекло. Издали го. После той разбрал, че го е издал дребничкият човек от съседната къща, който вървял малко изкривен и винаги в сива дрешка и каскет. Както станало ясно, не е взимал пари от гестапо. Донасял от страх.

Чехът знаеше, че се подготвям да бягам. Даде ми ръкавиците си. Затова на ръцете ми е твърде топло. При бягство ръцете са много важни. Замръзнат ли ти пръстите — става лошо. Докато ги стоплиш! А пръстите могат да ти дотрябват всеки момент. Те са моето оръжие. Пазя ги на топло. Благодаря на чеха!

Когато си в напрежение, виждаш и чуваш онова, което очакваш миг преди да би го видял и чул. Още нищо не съм усетил — нито тласък, нито дръпването на стоманеното въже, и нищо не съм чул — нито засилващия се рев на мотора, нито свирката на регулировчика, но знаех със сигурност, че след секунда, най-много две, вагонетките ще се размърдат и ще запълзят към бункерите.

И те запълзяха. Бавно, с мъчително стържене и скърцане. Белгиецът моторист, с когото се бях сприятелил, казваше, че вагонетката пълзи до бункера десетина минути. Започвам броя. Старая се да отброявам спокойно шейсетте удара, за да зная кога ще настъпи десетата минута. Тази същата минута, в която ще трябва да прелетя трите метра до бункера. Трябва да се помъча да се свия колкото може по-здраво и да падна настрани, като изложа на удара меките части на ръцете и краката, но непременно да запазя ребрата, рамото и бедрото. Разбира се, и главата. Още от дете ми е останал ужасен страх за слепоочията. Помня как в нашия двор умря едно момиченце, защото майка му го чукна с лъжица по слепоочието заради някаква лудория. Не го чукна силно, по майчински беше, по момиченцето все едно умря — легна да спи и не се събуди.

Чувам грохота все по-близо и по-близо. Вагонетките се преобръщат и изсипват въглищата в бункера. Чувам свирката на локомотива, който маневрира по резервните линии. Чувам как друг локомотив пуфти съвсем наблизо. Сигурно е до помпата за вода. Някъде се блъскат буферите на вагоните и от това по цялата станция на около шест метра от мене се носи весел продължителен звън. От време на време до мене достигат гласове на германци. Аз съм на свобода, защото немците не крещят и не ругаят. Сега са съвсем други, те стават зверове, щом влязат отвъд тела, при нас, в лагера.

В лагера такива звуци не съм чувал. И свирката на локомотива, и гласовете на хората, които не крещят и не ругаят, а просто си говорят, и звънтенето на буферите — всички тия звуци сега са за мене олицетворение на свободата.

Летя към бункера. Никак не се подготвих за този „полет“. Залисах се и забравих, че три метра не са малко, при това заедно с буците въглища. Мъча се да се свия, да се обърна настрана, да се смаля и да пружинирам, но не успявам. В последния миг виждам синкавите релси, усещам удар в тила и нищо повече не виждам и не чувам.

Отварям си очите, искам да се размърдам и ужас ме обзема — не мога да мръдна нито ръка, нито крак. Притиснат съм целият от въглищата. Жив закопан. Напрягам се, чувствувам, че буците на гърба ми се разместват, извивам се, викам, забравил всичко на света, и очите ми изскачат от орбитите.

Трудно е в такова положение да заставиш себе си да замреш и да помислиш. Това не ми се удава веднага. А когато най-сетне притихвам, за да се съвзема и да осмисля станалото, започвам да разбирам: не ме е приспивала майка ми и не ми е приказвала тя — просто бункерът върви по релсите, а аз съм притиснат от въглищата нищо странно няма в това, само да не губя ума и дума и да не хабя силите си в безполезни движения. Трябва да се помъча да се обърна по гръб и да се изровя. Нищо страшно няма, не съм под земята, а в бункера, който ме води към свободата.

Когато излязох на повърхността, бях целият мокър и потен. Видях над себе си небето, осеяно със звезди. Дълго седях на въглищата, за да си отдъхна, а след като си отдъхнах, започнах да пея.

Беше се съмнало, когато композицията спря. Отново се зарових във въглищата незабелязано и за самия мене съм заспал. Не зная колко съм спал. Събудих се от някакъв тласък. Целият треперех. Пипнах челото си. Пръстите ми бяха студени и затова челото ми се стори горещо като пещ. След това видях, че въглищата наоколо са бели.

„Това е от температурата — помислих си аз. — Лоша работа!“

После разбрах, че върху въглищата е паднал сняг. Пухкав, едър, на звездички. Между другото снежинките приличаха на звездите, които фашистите прикрепяха към дрехите на евреите. Те са също такива шестоъгълни. А може би просто ми се струваше така. Това е пак по асоциация върху черните въглища бели звездички.

На някаква спирка излязох от бункера и се пъхнах в гората.

Струваше ми се, че вървя точно на изток. Не зная дори защо бях толкова уверен в това. Сега ме тресеше по-силно. Единият ми крак беше с налъм, а другият бос.

Чувствах тъпа болка в него, защото стъпвах на камъни, на клечки. От изранената кожа течеше кръв, но аз разбирах, че в никакъв случай не бива да се спирам или да нарушавам темпа, който взех от самото начало, когато навлязох в гората.

„През нощта ще запаля огън — мислех си, непременно голям, от борови клони, и ще се стопля, както трябва. Най-напред гърба, после гърдите и отстрани. Треската ще мине и всичко ще бъде наред.“

Отначало не се и сещах, че нямам кибрит и никакъв огън не бих могъл да запаля. Но колкото по-далеч отивах, толкова по-ясно разбирах, че огън няма да има.

Тогава започнах да се убеждавам, че ще мога да получа искра чрез триене.

„Ще намеря сухи брезови кори и ще ги трия силно една о друга. Ще се появи дим. Отначало ще бъде син, а после постепенно ще стане сив, бял, ще изчезне съвсем и ще се появи огън — така си мислех и бързо вървях на изток. — Трябва само непрекъснато да вървя, да не се спирам нито за минута.“

Привечер излязох на шосето. По бетонната широка автострада летяха коли и аз чувах как отвратително свистяха гумите, когато шофьорът взимаше завой. Легнах в един храст да дочакам тъмнината. Легнах и веднага ме е унесло.

По всяка вероятност в храста съм лежал около два часа, защото когато отворих очи, беше тъмно. Целият треперех. Само зъбите ми бяха стиснати толкова силно, че никак не можех да си отворя устата. Струваше ми се, че ако не стана веднага, никога повече няма да стана.

Започнах да се търкалям по земята, за да успокоя това противно ситно треперене и поне малко да се постопля. Станах, но както и по-рано, целият треперех и не можех да си отворя устата, защото зъбите ми сякаш се бяха сраснали.

Вече не знаех накъде да вървя. Едва когато видях около себе си красиви едноетажни къщи, разбрах, че съм влязъл в някакво село. Не се изплаших. Просто страхът вече не достигаше до мене поради студа, поради това, че целият треперех и че стомахът ми се беше залепил на гърба. И изведнъж нещо ме блъсна в гърдите.

На два метра от мене видях човек в топла дреха и обувки, с ловджийска шапка с перо. До краката му имаше консервени кутии — цяла пирамида, а зад главата му висяха на връв свински бутове, салами и гирлянди кренвирши.

„Магазин“ — мисля си спокойно и трезво. Разбирам, че да разбия стъклото, значи, да се погубя. Но много ми се иска да разбия стъклото и да съблека този порцеланов глупак, който не знае какво е студ.

Опипвам вратата. Търся катинара. Помня, че на вратите на магазините непременно трябва да има големи висящи катинари. А тук няма. Ясна е работата — немци.

Изобретателна нация да бъде трижди проклета! Вратата е заключена със секретни ключалки. И струва ми се — две. Учили са ме да анализирам творчеството на драматурзи, учили са ме на сценично превъплъщение и музикознание, но да разбивам ключалки, за съжаление, не са ме учили. Ще трябва да се науча сам.

След като се поизмъчих с вратата, разбрах, че нищо няма да стане. Тогава обиколих къщата. За магазина имаше още една врата, а до нея — прозорец, затворен с капани от цинкова гофрирана ламарина, които приличаха на самолетен корпус. И тия капаци, по-късно си спомних, че се наричат жалузи, бяха заключени с малки катинарчета, като тия на пощенските кутии.

Краката ми се подкосиха и аз се отпуснах на земята. Седях на асфалта и гледах мъничките катинарчета.

Над мен се носеха облаци. Изглеждаха черни, защото небето беше чисто и звездно. Звездите сякаш си намигаха една на друга, и на мене също. Луната светеше с ужасно бяла, студена светлина.

Катинарът отхвръкна бързо. Справих се с жалузите, счупих стъклото, отворих прозореца и влязох в магазина. От отдавна забравените миризми ми призля. Парче пушен вкусен салам изядох за един миг. Остра болка сви стомаха ми. Стори ми се, че саламът дере всичките ми вътрешности.

Свалих дрехата си и останах гол. Трябваше дълго да ровя из шкафовете, тъй като бялата лунна светлина падаше на противоположната стена, където бяха продуктите. Затова измъквах чекмеджетата едно след друго докато най-сетне извадих дебело вълнено бельо. После намерих чорапи, също вълнени. Навлякох тия приказни неща и веднага почувствах, че ми стана топло.

След това облякох костюм, шапка, палто, избрах обувки, натъпках джобовете си със салам, кашкавал и захар, прибрах си старата дреха и излязох през прозореца.

Дрехата зарових в пясъка, веднага щом влязох в гората. Повървях още малко, мушнах се в един храст, легнах и веднага заспах.

… Баща ми казваше: „Ще постъпиш в някой театър, ще идеш с него на гастроли в чужбина и ще ми донесеш ватирано бельо. Най-хубаво го работят в Германия. Веднага болката минава. А от излишния крачол ще си ушия ръкавици…“

Когато се събудих, веднага си спомних тия думи на баща ми. Лежа и се мъча да съобразя — защо си спомних точно тези негови думи? Не самия него, безкракия и побелял човек, не гласа му — хриплив и насмешлив, а думите, а думите казани от него. Защо така?

После чух детски глас. Някакво момченце пее песен на немски.

Обръщам се, разтварям клоните на храста и виждам, че по горската пътечка караше колело момченце с къси панталонки. То пееше.

Сега велосипедът иде много на време. Облечен съм нормално, като германец, и с велосипеда бих могъл по-бързо да се махна от това място, но ми става срамно от тази мисъл: да задигна велосипеда на момчето. Децата не играят в нашата „игра“. Те, момченцата в къси панталонки, нямат никаква вина, нека си карат велосипедите и да си пеят песнички, а аз и пеш ще се измъкна.

Пътят е като гумен. Това е от окапалите листа. Да вървиш по такъв път е цяло удоволствие. Краката не се изморяват, дишането се запазва равномерно и спокойно. Топло ми е, дори горещо.

„Дявол да го вземе, ето защо тази сутрин си спомних за ватираното бельо, за което говореше баща ми — досещам се аз. — То е много топло и леко, не току-тъй ми е толкова горещо…“

Тишина. На бездънното есенно небе грее есенното слънце. Чува се как капят листата на дърветата. Това е винаги много тъжно. Сигурно, защото в детските години листопадът се свързваше у нас с началото на учебната година.

На тази мисъл дори се засмях, но веднага замрях изплашен. Отбих се от пътечката в гъсталака и постоях там в очакване десетина минути.

До реката се спрях да си почина. Извадих от джобовете си салама и започнах да ям. Мъчеше ме жажда и аз често се отпусках на колене и пиех от реката. Водата беше чиста, прозрачна много студена.

Когато човек е сит, често става безгрижен. Нахраних се, напих се със студена вода, вмъкнах се в храстите и заспах.

… Здрачаваше се. Както и преди, тишината висеше в мразовития въздух. Не прелитаха вече и листата на дърветата, защото нямаше никакъв вятър.

Станах, протегнах се и пак започнах да ям салам. После почувствах тръпки се заех да правя гимнастика. Направих няколко прикляквания и изведнъж остра и продължителна болка ме преряза в стомаха. Свих се легнах настрани.

Три дена пролежах в храстите до реката, защото не можех да вървя. Чувствах как кожата все повече опъваше скулите му. Усещах това физически. Дизентерията е гадна работа. Непрекъснато ме разтърсваха отвратителни ситни тръпки. Остри болки свиваха корема ми и ми се повдигаше. Разбрах, че не трябва да ям. И вода не бива да пия. Но тлъстият салам в джоба ми ме съблазняваше. Без да мисля, затворих очи и го хвърлих в реката. После дълго се ругах. Ругаех себе си, проклетия салам, небето и падащите листа. А след това изпаднах в унес — тежък и лепкав като калта.

В края на третия ден можах да стана. Беше ми много леко да вървя, дори прекалено леко, защото изобщо не усещах тялото сп. Полюшвах се силно, понякога ми призляваше, но болките в корема бяха минали и аз вървях без почивка. Трябваше да изляза някъде на шосето, за да видя по табелките къде съм накъде да се отправя по-нататък.

На едно разклонение на бетонното шосе през нощта на лунна светлина, видях надпис: „Берлин 197 км, Дрезден — 219 км“. Седнах на банкета на пътя и с пръст нарисувах картата на Германия. Разбрах, че се намирам в самия център на страната.

Стана ми страшно. За първи път помислих: „Няма да стигна…“ Но се опомних. Не разрешавам да мисля за това.

Богданов млъкна. Коля чуваше как той бърка за тютюн. В далечината големият часовник на църквата прозвъня три пъти.

— Съмва се — каза Коля. — Скоро ще изгрее слънцето.

— Спи ли ти се?

— Не.

— Дай кибрит, моят е овлажнял. Можем да подремнем. А? Свини, за разпит ни мъкнат още от шест часа, педанти проклети…

 

Замъкът Вавел в Краков

Строго поверително!

27 август 1944 година. Документ от държавно значение!

Вавел Напечатано в 4 екземпляра

тел. А. 7. флора 0607. Екземпляр № 2

Много бързо!

До райхсфюрера от SS Химлер

Райхсфюрер!

Изпращам от съвещанието при генерала полковник Нойбут, посветено на въпросите, свързани с решаването на проблема за огнищата на славизма в Европа.

Нойбут: Господа, същността на въпроса по всяка вероятност е известна на всички, които присъстват тук днес. Затова аз ще се освободя от тежкото задължение да обосновавам и теоретически да подкрепя, както това обича да прави нашата официална пропаганда, необходимостта от запланираните акции. Моля да се докладват съображенията.

Мюлер: Практическите работи аз съм възложил на полковниците Дорнфелд и Краух.

Нойбут: Страхувам се, че няма да запомня имената им.

Мюлер: Дорнфелд и Краух са тук. Готови са за доклад.

Нойбут: Няма смисъл. Сигурно вие, като ръководител на инженерната служба, ще можете да ни обясните всички тънкости. Въпросите, които вероятно ще възникнат, вие ще решите по-късно.

Мюлер: Готов съм.

Нойбут: Моля ви, приятелю, аз съм целият внимание.

Мюлер: Фортът Пастерник, който е на девет километра от града, ето го тук на картата, е подготвен от нас за щаб по изпълнението на акцията. Тук ще бъдат прокарани електрокабели. Старият град, крепостта, църквата, старият пазар, университетът и всички останали здания, които представляват от себе си някаква значителна ценност, ще бъдат минирани.

Нойбут: Не, не, Мюлер. Такава формулировка ще бъде отхвърлена в щаба на райхсфюрера. Става дума за всички здания, за всички, подчертавам. Ние сме войници, а не изследователи и не ние ще определяме ценността на историческите паметници. Акцията ще бъде само тогава резултатна, когато бъде унищожено всичко, а не подбрани обекти. Пък и после, в случай че бъдат унищожени само подбраните като най-ценни паметници, потомците ще ни обвинят във вандалщина. Пълното унищожение се оправдава с логиката на войната.

Бригаден фюрер от SS Биргоф: Господин генерал, мисля, че въпросът за оправдаването на нашите действия в бъдеще трябва най-вече да занимава ведомството на доктор Гьобелс.

Нойбут: Биргоф, след Първата световна война вие сте били на десет години, или повече?

Биргоф: На седем, господин генерал, но аз живея с бъдещето, а не с миналото.

Нойбут: Би трябвало да се родите езичник на остров Пасха, а не партиен деец в нашата армия. По-нататъшната дискусия смятам за излишна.

Биргоф: Аз изказах откровено становището си.

Нойбут: Вие две ли имате? Или повече?… Мюлер, продължавайте.

Мюлер: Ще внесем поправки. Ще бъдат минирани всички здания. Центърът в Пастерник, който трябва да се охранява от войските на SS, може всяка минута, щом потрябва, да вдигне Краков във въздуха. За маскировка ще прокараме няколко изкопа, уж за ремонт на водопровода и кабела. Това ще ни даде възможност да заблудим евентуалните червени агенти, както и местното националистическо нелегално движение.

Нойбут: Между другото, Биргоф, в Лувър аз съм плакал със сълзи от възторг. Бих възразявал срещу тази акция, ако не си давах сметка, че тя е необходима като военно мероприятие.

Биргоф: Какви мини мислите да употребите? Не може ли да се случи така, че Краков да полети във въздуха, когато нашите войници спят в леглата си?

Мюлер: Поляците няма да идат на самоунищожение.

Нойбут: Вие не познавате добре поляците.

Биргоф: Според мене забравяме, че в нашата страна съществува и такава организация каквато е гестапо.

Мюлер: И армейско контраразузнаване.

Биргоф: Военното разузнаване е доста несигурен институт. Аз никога не съм скривал скептическото си отношение към тази организация.

Нойбут: Вие се забравяте, Бнргоф.

Биргоф: Извинете, генерале, но партията ме учи да казвам истината. И аз нямам намерение да лъжа дори вас, големия пълководец.

Мюлер: Вие сте против това, армейското контраразузнаване да се занимава с тази акция?

Биргов: Да. Убеден съм, че с тази акция трябва да се занимават гестапо и SS.

Нойбут: Добре, надявам се, че гестапо работи в контакт с инженерното ведомство?

Мюлер: Да, приятелите ни от тайната полиция получават всекидневно информация и ни оказват немалка помощ.

Нойбут: Съображенията на Мюлер ми се струват в най-висша степен сериозни. Затова — максимален контакт с гестапо, максимален.

Мюлер: Да, господин генерал, непременно.

Нойбут: Как ще се охраняват тези девет километра от града до форта? Ако поставите там войници, това ще бъде в най-добрия случай смешно.

Мюлер: От града до форта ще минат седем канала с кабели: пет за маскировка, един за връзка и един, в бронирана обвивка, за взривяване.

Нойбут: Разумно, макар и обидно. Да се застраховаш толкова грижливо, като че ли става дума за вражеския тил, а не за нашия. Какво друго?

Мюлер: Ето графичното решение на въпроса — схеми, карти, изчисления и една твърде интересна сметка: за взривяването на Краков ще са необходими повече от сто милиона долара.

Биргоф: Странно. Защо сметката е правена в долари? Може да се помисли, че райхсмарката не е валута.

Нойбут: Биргоф, вие се мъчите да се покажете най-верният от всички тук присъствуващи син на Германия. Това е наистина смешно. И не много умно. Скромността, хуморът и сдържаността красят човека. Послушайте съвета на стария войник. Поканете полковниците Дорнфелд и Краух, искам да им пожелая успех.

Мюлер: Господин генерал, вие обещахте да не запомните имената им. (Оживление, смях).

Нойбут: Бичът на щабния офицер е неговата памет.

Вярно с оригинала:

бригаденфюрер от SS Биргоф.“

Тази шифровка стигна до Химлер в деня, когато един от офицерите от SS, известният в Генералния щаб на Червената армия полковник Владимиров, или Максим Максимович Исаев, замина за Швейцария със специална задача от Калтенбрунер — да помогне хората от шести отдел на имперското управление за сигурност, да установи контакти със Запада, като се опира на посредническата дейност на представителя на ордена на йезуитите. Затова съдържанието на стенограмата от съвещанието при Нойбут, както и плановете и схемите за миниране на Краков, които бяха предадени направо в железните сейфове на личната архива на Химлер, не минаха през него.