Юлиан Семьонов
Майор Вихър (50)

Брънки от една верига

Тогава в болницата, храчейки черни пръски кръв, Мелников каза:

— Бородин, ти не си дете. Нас могат да ни ругаят за жестоките изисквания, които предявяваме, но бих желал да зная, какво би станало без Смерша в четиридесет и първа и четиридесет и втора, когато отстъпвахме, и в четиридесет и трета, когато също не беше приятно, и в четиридесет и четвърта, когато имаше бендеровци, и в четиридесет и пета, когато ще трябва да се разправяме с гестаповци и SS вече в самата Германия. Кой трябваше да се разправя с тях? Тъкмо ние, Смерша. За да може политотделът да вярва, аз трябва да не вярвам.

— Но тук работата е съвсем друга… Това са мои хора, аз ги познавам. И щом Вихър вярва на Аня, значи има основания за това.

— Друга работа, друга работа… Не си дете, Бородин: Получихме ли от нея деза, съставена от гестапо? Получихме. Това първо.

— А къде е второто? Второто е в джоба ми. Тя е избягала, предлага комбинация с полковника от разузнаването Берг. Това не е дребна работа. Така че не свивай пръсти, второто е в моя полза.

— Обичам те заради нежния ти характер, Бородин.

— И аз те обичам заради нежния ти характер, но не в това е въпросът.

— И в това. През четиридесет и трета пуснах един хитър тип, като се „завербувах“ към него. По-точно, как стана това? Не го пуснах, а му инсценирах бягство. А след това получих цялата му верига и вярна връзка с неговия Център. Половин година ги въртях, половин година приемах от тях оръжие и свръзки. Ти не си ли имал такива комбинации? Ще ти напомня твоя троцкист от Валенция, ако си забравил.

— Оня е лукав тип, троцкист, а тук е Аня.

— Аня, Аня… Ти го казваш като заклинание. Аня си е Аня, а полковникът от разузнаването Берг си е Берг.

— И ти какво предлагаш?

— Генералният щаб мълчи ли по онази шифрограма, която предадоха по техния код?

— Мълчи.

— Това е единственият ти коз. Докато още не си получил нищо от Москва, смятай, че си се съветвал с мене, а ако продължават да мълчат, тогава свържи се официално с Кобцов, нека знае и той.

— Но ти го познаваш…

— Че какво?

— Знаеш ли какво ще предложи той веднага?

— Зная. А ти уважаваш ли диалектиката?

— Опитай се да не я уважаваш. Той веднага ще усложни работата.

— И правилно ще постъпи — усмихна се Мелников, — а колкото до диалектиката, единство на противоположностите. Бори се. Който е прав, той ще победи.

— Докато аз се боря с него, бедата ще стане.

— А Вихър да не е дете? Той е сериозен момък. В края на краищата победителите не ги съдят.

— Ти май че се страхуваш от Кобцов?

Мелников прехапа побелелите си устни, задържа пристъпа на кашлицата и от това лицето му посиня, после затвори очи, дълго се мъчеше да се съвземе, като дишаше леко през носа, и каза:

— Страхувам се само от едно: да не би този Берг да изиграе нашите хора и тогава Краков ще хвръкне във въздуха, а това ще бъде нечувана свинщина, да не можем да спасим града. От това се страхувам. Ти не си дете, разбираш.

— Ще се опитам днес да разбера нещо от Генералния щаб.

— Не си ли ги поставил в течение?

— Веднага дойдох при тебе.

— А някои казват, че разузнавачите и чекистите не се разбират.

— Мелников и Бородин се разбират.

Мелников погледна Бородин с възпалените си трескави очи и го повика с пръст. Бородин се наведе, а Мелников, закрил устата си с кърпа, прошепна:

— Разузнавачо, разбери от лекарите скоро ли ще си отида.

— Ти какво?

— Борода, само не мисли да ме успокояваш. Не съм дете. Аз съм стар, престар, врял и кипял чекист. Е… Хайде… Опитай се. Аз бих избягал, но е страшно да не заразя някого. Те мълчат, не ми казват открита форма ли е, или не съм опасен за околните.

Бородин излезе. Върна се след половин час, седна до приятеля си и дълго оправяше халата върху брича си, да не го измачка.

Мелников каза:

— Ако беше дошъл весел и беше започнал да ме тупаш по ръката като нашия партком, веднага щях да разбера — адио!

— Казват, че можеш да се измъкнеш — отговори Бородин, — само че всичко зависи повече от тебе, отколкото от тях.

— Диванета. Само ме мотаха. А мен като ме мотаят, по-добре е да не съм жив. Благодаря ти, Борода. Тогава ще се измъкна. Ще й надвия на тая проклета, мамицата й…

— Утре ще дойда при тебе.

— Ако можеш…

— Ще мога. И вдругиден ще дойда.

— Слушай, къде е твоят капитан?

— Високовски?

— Да.

— В щаба.

— Хвърли го при тях. С всички пълномощия.

— Без да дочакаме съобщения от Москва?

— Е, почакай един ден, най-много два.

Когато, Бородин се върна в кабинета си, очакваха го три новини: първата — заповед на върховния главнокомандващ за настъпление по целия фронт в помощ на западните съюзници на Ардените, втората — Върховното главно командване награди всички участници на групата „Вихър“ с ордена „Ленин“ за операцията „Ракета“. А третата новина лежеше пред Високовски: шифрованото съобщение на Аня, с което тя информираше как Вихър е бил арестуван от гестапо, как е избягал и че за това бягство й е говорил полковник Берг.

— Какво да се прави… — измънка Бородин и започна да разтрива челото си. Хайде, драги, заминавайте при тях. Само че трябва в най-скоро време да излетите. А как ще постъпите там, ей богу, не мога да ви дам рецепта. Дубльор на Вихър ли ще станете, или… Всичките му връзки поемете вие. Само един чист човек остана при тях — Коля, към него се ориентирайте. Струва ми се, че там се е объркала някаква неестествена, но трагична каша. А гадове там няма. Главата си залагам, не вярвам на това, въпреки че обективно всичко там е повече от лошо.

Високовски не можа да се свърже с Вихър. На мястото, където той се спусна с парашут, е имало престрелка и някакъв човек, вероятно ранен, се хвърлил в реката, гонен от кучета. Хората от разузнаването на Седой разпитаха очевидци. По описанието на външността му този човек беше капитан Високовски.