Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Майор Вихрь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Пламен (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: Майор Вихър

Преводач: Лидия Вълнарова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Теньо Тончев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Кремен Бенев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4155

История

  1. — Добавяне

На чашка

Фон Щромберг повика дежурната кола, когато Нойбут го освободи, седна до шофьора и каза:

— Как мислиш, къде искам да ида?

— Малко да се поразведрите, господин майор.

— Скъпи Ханс, ти си прозорлив и мъдър. Това, че работиш като шофьор, за лишен път говори против нас като организация. Твоето място е в Берлин.

— Шофьорът се засмя и отговори:

— Не искам.

— Защо така?

— Жените обичат шофьорите, защото не трябва да си наемат квартири: седалките се разтягат.

— Ами?

— Само че кожата е студена. Някои се оплакват. А една, в Лонд, отказа да дойде още веднъж на среща — получила ишиас.

Фон Щромберг се смя до сълзи. Излезе от колата, като се превиваше от смях. Махна с ръка шофьора и му разреши да си иде.

— Кога да дойда? — попита Ханс.

— Няма нужда… Ще остана някъде наблизо.

 

 

Трауб очакваше фон Щромберг легнал на дивана по розови дълги долни гащи и вълнена, дълга до коленете фланела.

— Салют на войника! — каза той на влезлия майор.

— Салют на писателя! — отвърна фон Щромберг. Ставайте, графе, чакат ви велики дела!

— Великите дела много отдавна се свършиха.

— Не мога да споря с теб, докато си трезвен.

— В бюрото има уиски.

— Откъде имаш уиски?

— Остави ми една касичка момъкът от „Газет де Лозан“.

Фон Щромберг взе от бюрото една бутилка „Скоч уиски“, наля си една чаша, изпи я, блажено затвори очи каза:

— Писателю, чувстваш ли, че това питие ухае на истински хляб, а? Шнапса не мога да го пия: според мене, не го правят от хляб, а от пикоч. Химията рано или късно ще унищожи института на чревоугодничеството. Хората ще почнат да гълтат топчета, напълнени с калории.

— Какво ново?

— Нищо.

— Скоро ли ще продължим?

— Какво „продължаване“ имаш пред вид?

— Харесва ми това момиче… Имам пред вид: кога отново ще си плюем на петите?

— Това зависи не само от нас, но в известна степен и от червените.

Трауб се усмихна.

— Това е смешно — каза той. — Днес къде?

— Където и да е, където има много хора и музика.

— В крематориума.

— Писателю, ти си страшен, зъл, отвратителен човек.

— Да идем в казиното, къде другаде.

— Има ли нещо ново при теб?

— Имаш пред вид жени?

— Още не съм имал възможност да те заподозря в хомосексуализъм.

— Не, нищо интересно няма.

— Ти си добър във всичко. Но жените си криеш като глупав скъперник.

Трауб започна да се съблича, засили малко радиото и се спря пред кафявия грамаден апарат.

— Не ти ли става страшно, когато слушаш тоя сандък, Хуго?

— Защо? Това, чудо ме поразява, само толкова.

— Това те учудва, както би учудило първобитния човек: в мъничкото сандъче с помощта на шест нищожни лампи е побран светът? Така ли е?

— Всъщност ти си прав.

— Това е от твоята първобитност. Ти си дивак. Мен ме плаши друго, слушай. — Трауб завъртя копчето, червената стрелка се плъзна по скалата, като разсичаше имената на градовете Лондон, Мадрид, Москва, Ню Йорк Кайро. — Чуваш ли? Светът е създаден от два милиарда мнения. Колкото са хората, толкова са мненията, съдбите и истините. При нас един, десет, сто души налагат истината за германския национализъм на милиони сънародници. А кой може да зарегистрира това, за което си говорят нашите милиони в леглото, преди да заспят, сигурни, че микрофоните на гестапо няма да ги запишат? В това е зародишът на нашата гибел. Нашата истина иде не от милионите към единиците, а обратно, от единиците към милионите. Знаеш ли, светът е обречен. Вероятно това е въпрос на няколко десетилетия. Различните истини, които през времето на феодализма биха могли да бъдат сведени до една, сега са обречени на унищожение, защото те са поддържани от разума на учените и мощта индустрията.

— Все пак, струва си да обмислим въпроса: с кого ще нощуваме?

— Ние сме дребни мишки, нас трябва да ни стрелят не там, където стрелят войниците на фронта.

— Аз не съм чул това, аз влязох в банята — каза майорът.

— Ние всички сме се самопредали: настъпващият крах ли е ясен, а мълчим и бездействаме, крием главите си под крилото. Страхуваме се, че гестапо ще изпрати близките ни в концлагер. Иначе пък ще ги разстрелят пияните казаци, а ние все едно бездействаме. Нас са ни отучили да мислим, лишени сме от фантазия, затова се плашим от близкото гестапо, а забравяме далечното Чека.

— А къде е блондинката от Хамбург?

— Върви по дяволите!

— Какво става с теб, скъпи приятелю? Откъде толкова злоба и отчаяние?

— Защо бъркаш тези две понятия? Злобата е едно, отчаянието е тъкмо противоположното. Злите хора не познават отчаянието, а отчаяните не знаят какво е злоба. Ти си умен човек, а повтаряш нашия Гьобелс дори фразеологически. „Злобни скептици“ — така, струва ми се, казваше той. Ако трезвото разбиране на днешното положение наричат злобен скептицизъм, значи, че във върховете са разбрали същността на това, което става, неизбежността на катастрофата. Всеки от низините, който посмее да го разбере, подлежи на лечение от злоба в някой концентрационен лагер. За втори път аз се продадох през трийсет и девета година, когато разбрах същността на работата. Тогава разбрах, че всичко, което става у нас, е обречено на гибел. Хилядолетната империя би могла да се създаде, като се разчита на всеки гражданин поотделно, а след това — на цялата нация. Трябваше да се тръгне от разкрепостяването на всеки немец, а те отидоха на масово заробване. Аз познавах хора от съпротивата — и такива, които се ориентираха към Коминтерна, и такива, които се свързваха с Лондон. Аз трябваше, длъжен бях, поне да изслушам тяхната платформа. А аз ги изгоних от къщата сп. Изгоних ги, а разбирах, че вътрешно съм с тях. О, възпитание чрез страх, колко скоро то се появи колко дълго ще страдаме от него!

— Слушай, писателю, всъщност ти постъпваш нечестно.

— Именно?

— Много просто. Ние с теб дружим, но защо ме поставяш в идиотско положение. Аз съм войник. Ти си писател, ти можеш да си позволиш разкоша да бъдеш в опозиция на режима, теб само ще те затворят, а мен ще обезглавят. Това е болезнено. И още: ние сме като туберкулозните — ако са намерили мъжество да разберат всичко за себе си, не се оплакват и не охкат, а живеят. Просто живеят. Живеят бурно времето, което им е останало. Край. Изказах се, да вървим при жените.

— Да вървим пеша. Тук нощите са божествени.

— Бандити ще ни застрелят.

— Нищо. Дори ще бъде хубаво, ако ни застрелят сега: ще ни погребат с почести и роднините ще знаят къде са гробовете ни. Знаеш ли, ужасно се боя да загина в хаоса, по време на празника на отмъщението, когато ще се пролива кръвта на хиляди — виновни и невинни. Много ме е страх да не умра безименен от пиката на пиян руски казак, за когото е безразлично кой си ти — интелект, който е страдал, или бюрократ от партийния апарат на НСДАП.

Когато излязоха на тихата нощна улица, фон Щромберг каза замислено:

— Писателю, ще ти дам един съвет. Скрий се под куртката и пагоните, които носиш. Пагоните — това са дългът пред нацията. Повтаряй всяка сутрин, като молитва. „Аз изпълнявах своя дълг пред народа. Ако не го изпълнявам, тук, в родината ми, ще дойдат краставите американци или червените болшевики.“ Опитай — това е самоспасяване.

Тръгнаха към площада на Стария пазар. На лунната светлина островърхият храм, търговската покрита чаршия и къщите, притиснали гранитните плочи на площада, напомняха изкусна средновековна гравюра.

— Божествено — каза фон Щромберг — и страшно.

— Защо? Напротив, това ме успокоява и аз се чувствам като зачислен към вечността.

— Страшно е, защото всичко това е обречено на унищожаване.

— Не. Това е противоестествено. Такава красота не може да загине. Бомбардировките никога няма да унищожат това.

— Ти не си в течение. Дошла е заповед от Химлер Краков да бъде подготвен за пълно унищожаване като център на славизма. И даже има вече човек, който подготвя това… Само не зная точно кой е, той е напълно законспириран…

 

 

Трауб се върна вкъщи рано сутринта: отначало те пиха в казиното, после полковник Крайн от танковата дивизия на SS ги заведе у дома си. Пиха и при него, накрай града, над Висла, а след това отидоха при проститутките: млади момичета — две дебеланки от противовъздушната отбрана и една шифровчица — висока, мургава, едра. Викаха й Конструкция. Трауб спа с нея. Отначало конструкция беше весела, пи много, разказа цинични анекдоти за мъже, а когато легнаха, тя се разтрепера и шепнешком призна на Трауб, че за нея той е първият. Трауб се усмихна в тъмното: защото всички жени казват, че за тях той е или първият, или вторият. Само една млада жена от Судет каза, че той й е тринадесети. Трауб после все влюби и искаше тя да се омъжи за него. Трябваше да дойде при него в Лвов, където той беше с армията. Но ешелонът й бе унищожен при бомбардировка. Трауб отначало се отнесе към това с равнодушие, което го изплаши, и едва по-късно, постепенно, все по-често започна да изпитва тежка, безизходна тъга, когато си спомняше за нея.

Трауб се върна вкъщи жълт и зъл. Не му се спеше. Направи си кафе и когато наливаше черната течност в чашката, спомни си думите на фон Щромберг: „Краков ще бъде унищожен като център на славизма.“

Той настръхна и видя себе си отстрана: побелял висок човек в зелена униформа. Изведнъж ясно си представи грамадното здание на съда и себе си пред съдийската червена маса, цивилен, но без връзка. Той чу как разговаряха хората в ложата на журналистите.

Трауб вдигна слушалката на телефона и набра номер.

— Пан Тромпчински? — попита той. — Къде е синът ви? Какво? Добре. Нека се отбие при мен, но непременно.

 

 

Вечерта Тромпчински съобщи на Седой разговора с Трауб. Същата нощ Седой беше на явка при Вихър. Той му предаде разговора с Трауб и листчетата на Нойбут, донесени от пани Зося.

— Всичко съвпада — каза Вихър.

— Значи, всичко е истина. Значи ние сме дошли навреме.

Около три часа седяха те със Седой и набелязваха плана за бъдещата работа: уточняваха възможните райони на работа, откриване на всички хора, които отговарят за тази операция, наличните складове и дислокацията на сапьорските части.

На другия ден Вихър отиде при Палек. Там живееше Аня. В три часа и четиридесет минути тя влезе във връзка с центъра и предаде на Бородин първото подробно донесение.